— Отведете я! — но сам не помръдна от мястото си.
— Костакис, толкова ли е тежко обвинението? — попита го философът, усетил, че началникът не случайно изостана от стражата си, която с извадени мечове отведе необикновената хетера.
— И данъка си не е платила! — загрижено въздъхна защитникът на закона.
— Ако е само до данъка, аз ще го платя.
— Ама богохулствувала е, ти казвам, имам доказателства! А вие не сте изпълнили гражданския си дълг… — предпазливо изпробва Костакис онзи метод, който бе нарекъл по името на вкусното ястие!
— На архонта докладвал ли си вече?
— Не съм.
— Седни, седни да пием по едно вино — побутна го към беседката философът. — Коринтско е и още не се е стоплило. Ваятелю, прати робите за прясна вода, докато ние тука си поприказваме с този достоен служител на народа…
Циана продължаваше да се забавлява, предвкусвайки историческото шоу в ареопага, а измъчваните от жегата в тенекиените си доспехи бойци още повече я развеселяваха.
— Ей, я приберете тия железа — рече им тя, щом излязоха на улицата. — Не знаете ли какво е казал един ваш мъдрец: който меч вади, от меч умира!… Уф, да ви се не види и виното! Тоя мъдрец не беше ваш, но както и да е, ще вземе някой да се спъне… Няма да ви избягам, не бойте се! Аз нарочно искам в ареопага, да натрия мутрата на тоя ваш кривокрак началник.
Бойците с готовност прибраха мечовете си, защото тази хетера — толкова красива досега не бяха водили на началника си! — наистина нямаше да успее да им избяга, а ако беше богиня и поискаше да ги превърне в прасета, мечовете им също нямаше да й попречат. И сякаш в същия миг дебелата огърлица на гушката й тихичко зазумтя. След което и проговори нещо на неразбираем за стражите език.
Циана вдигна глава към небето. Вдигнаха глави и четиримата бойци, за да изстинат в нажежените си доспехи: от млечносиньото небе над тях се спускаше безшумно някаква заслепяващо бляскава машина.
— Не бойте се, куроси! — рече им Циана, защото те се наканиха да побягнат или да паднат по очи, когато машината слезе току над главите им.
Машината застана във въздуха на метър от опечената пръст на Елада, а в средата й се отвори едно кръгло прозорче. Сякаш самият Адонис, пролетният любовник на Афродита, надникна от него — толкова гладко, хубаво и младо бе лицето на мъжа, който подаде оттам ръка:
— Качвай се!
— Но защо, моля те… — възрази арестуваната.
— Нареждане от Института!
И тя пое ръката му, която енергично я издърпа нагоре. Прозорчето се затвори, а машината мигновено се самоизстреля като стрела по посока на Олимп и влезе в самото слънце.
— Ама защо ми прекъсвате командировката, аз още нищо не съм научила! — викна Циана, след като се тръшна във второто пилотско кресло.
— Май че повече неща ще ти прекъснат — рече Александър, отпускайки се до нея. — Възможно е изобщо да те махнат от отдела за древна история. Изкуствоведите са се усъмнили в теб. Извършила си грубо вмешателство в развитието на Елада. Момиче, момиче, как успя за толкова кратко време!
— Ама нищо не съм сторила!
— Хайде, хайде, знаем се добре!
— Какво мога да направя аз сама? Историята е много твърдоглава, Сашо, тя си знае своето… — тъжно изрече младата историчка. — Ще се появи след мен една хетера на име Фрина… А и да не се появи, историята ще си я измисли. Тя ще вдъхнови великия скулптор по време на празника на Посейдон… Ох, как ми се искаше да го дочакам! Там Фрина ще се разсъблече да се къпе пред целия град — забележи: това е може би първият публичен стриптийз в Европа! И Праксител ще намери куража да я извае гола. А после тази чудесна Фрина ще я съдят, но слава на Олимп, красотата винаги е обяздвала мъдростта, и старците от ареопага ще я оправдаят… Уф, друг път ще ти разправям, много съм уморена!
Като я изгледа, Александър си я представи без всичките тия драперии на двойно препасания хитон и си помисли, че от нея сигурно би излязъл чудесен модел за древна богиня. Тогава той окончателно осъзна и че също е от тези, на които винаги ще им бъде трудно да съдят красотата. Но все пак се осмели да запита:
— А ти наистина ли нищо… с този Праксител?
— Разбира се. Нали знаеш, че теб обичам!
— А! — смая се Александър. — За пръв път го чувам!
— Тия неща не са предназначени за слухово възприемане, мили! — протегна му тя ръка и веднага заплака.
— Но защо? Недей — обърка се момъкът. — Ти сама си ми казвала… Нали? Дето един древен философ казал, че трябвало със смях да се разделяме с миналото…
Той не го цитираше нито точно, нито пък уместно, но можеше да му се прости, защото не беше историк, а най-обикновен инженер по поддържането на темпоралните машини. Освен това беше чудесно момче и Циана се засмя през сълзите си. А като гледаше с каква скорост и с какво равнодушие дигиталният брояч на времето отбелязваше годините, през които минаваха, тя въздъхна, сякаш наистина се прощаваше с тях:
— Уф, до гуша ми дойде и от тая история, дето нищо в нея не е такова, каквото ти го разправят!…
След като се изтръгнаха от вцепенението си, бойците на Костакис нахлуха с трагически викове в двора на Праксител. Костакис излезе от сянката на беседката с лошо предчувствие. Той тъкмо бе се съгласил с известния елински философ и геометър, че не си струва да занимават целия ареопаг с някаква си хетера, когато нещата могат да се уредят и на четири очи, а сега сделката изглеждаше застрашена.
— Бо… богът от машината и… и… — пелтечеха стражите.
— Един да докладва! — заповяда Костакис.
Посоченият не успя да се успокои и продължи да трепери като маларичен, докато разказваше как богът слязъл с машината и отвлякъл поверената им арестантка.
— Ааах, идиоти! Ще ви дам аз един бог от машината! — изрева Костакис. — Колко пъти ви казвах да не киснете все в театъра!
Праксител и философът навярно не бяха чак такива атеисти, защото с много богобоязън се загледаха в небето по посока на Олимп. Там обаче, както и преди, нямаше нищо друго освен огнения лик на Хелиос, който, въпреки че си беше чисто елински бог, с непонятно за хората еднакво старание изпичаше в пещта си красивото и грозното, мъдрото и злото, истината и измислиците…
ПЕТА ГЛАВА
Греховете на лозницата
Изтръгната така грубо от елинската епоха, младата историчка не се чувствуваше спасена от своя „бог от машината“. В одеждите си на луксозна атинска хетера, тя още се усещаше като ония митично свободни жени от древността — като Аспазия и Филис, като всичките хетери накуп. И още бе цялата „изпълнена от бога“, както хитроумно се оправдаваха древните гърци, когато се напиеха, имайки предвид, разбира се, Дионисия. Коринтското вино продължаваше с божествено невинна греховност да танцува танца на менадите и сатирите в овековеченото й вече от Праксител тяло.
— И как ме намери? — сърдито запита тя, пазейки се да поглежда към екранчето, където годините се превъртаха със заплашителна скорост. — Когато е да ида някъде, проклетата ви машина все разсейки прави, а сега…
— Забрави ли, че имаш в кътника си пеленгаторен предавател — отвърна инженерът по поддържането на хронолетите. — Щом я води насочващ сигнал, машината не дава разсейвания във времето.
— Ти поне съзнаваш ли каква глупост правят моите мили колеги от Института? Да ми прекъсвате командировката точно когато щях да се явя пред ареопага! Сега пак няма да знаем съществувала ли е Фрина и кого е изобразил Праксител в Книдската Афродита!
Инженерът не разбираше от работата на историците, но видимо се чувствуваше виновен и тя му прости, заканвайки се само на колегите си.
— Ще им дам аз да се разберат! Значи ти ме обичаш, така ли? И какво ще правим сега? Аз май също те обичам.
