Циана прихна:
— Хей, ама ти за коя от богините ме вземаш?
Макар на шега, с коварството си въпросът й го поставяше в не по-добро положение, отколкото се е намирал някога Парис пред трите богини. Предпочел Афродита, той дал златната ябълка на нея и така доста объркал европейската цивилизация.
— Може би А… А… Атина… — измънка Праксител. Мъдрата девственица все пак бе по-могъщата богиня.
Циана се изпъна, строга като Атина Палада:
— Я погледни добре! Смяташ ли, че сестра ми е толкова хубава! — И с театрален замах смъкна хитона от себе си.
Праксител рухна на колене пред подиума. Вероятно не бе виждал на живо толкова красиво женско тяло. Та нали вземаше идеите си от царството на Платона!
— Бо… богиньо — простря той ръце към нея, — да ме погубиш ли си дошла?
Известно е, че Афродита бе затрила не по-малко народ от войнствената си сестра.
— Хайде, ваятелю, грабвай длетото и чука!
— Ама така ли? — ужаси се той още повече.
— Колко пъти ще ти казвам, че не съм никаква богиня! Хайде!
Той вдигна от земята една глинена плоча, донесе отнякъде дървена кутия с черни и червени мастила, огледа върха на тръстиковата четчица. Циана любопитно следеше ръцете му, защото в нейния век почти не знаеха как и с какво бяха рисували елините.
— Тогава… тогава ще трябва някакъв мотив, иначе… Разреши ми — Праксител изтича при вазите, грабна първата от тях и я изправи на подиума край левия крак на голата Циана. Вдигна хитона й с такова благоговение, сякаш се докосваше до самата богиня, но не пропусна да опита с ценителски пръсти материята му. Коя смъртна би могла да притежава такъв хитон и откъде щеше да го вземе, ако не от тъкачниците на Олимп? Разстла го над вазата и сръчно оформи диплите му. — Ето така, богиньо! Все едно че влизаш в морето да се къпеш. Защото иначе… Нали знаеш какви са хората?
После се отдръпна гърбом на няколко крачки и присви изплашените си и очаровани очи.
— Пристъпи малко напред, моля те, богиньо, да, да, слез с единия крак от подиума, като да слизаш от брега, нали разбираш?
Циана позалитна.
— Ама ти ако си мислиш, че аз мога дълго да стоя така…
— Аз ей сега, ей сегичка!
Ръката му зашари над плочата, като от време на време светкавично топваше пръчицата и гъстото червено мастило. От двете му слепоочия се стичаха широки вади пот. Зениците му поглъщаха с професионална лакомия една по една всичките чудесни гънки и заоблености на тялото й. Огледа скицата, като отдалечи плочата от себе си, обърна я и със същата светкавичност започна втора.
— Още малко, още съвсем мъничко… Ще ми трябва и една скица в гръб.
Той взе втора плоча и мина зад подиума. Циана слушаше усмихната пъхтенето му зад себе си, докато изведнъж сякаш усети и неговия поглед. Знаеше, че няма основание да се срамува и от обратната си страна, но въпреки това й стана неловко. Подвикна през рамо:
— Хей, ти да не си решил да правиш Афродита Калипигос!
— О, нима е възможно такова богохулство! — възкликна дрезгаво ваятелят, сякаш не рисуваше в момента тъкмо нещо подобно.
— Как, ти не знаеш ли тая скулптура? Тя така си се казва: Афродита с хубавия задник! Две славни дами от Сиракуза специално построили храм на Афродита и поръчали за него такава статуя. Богинята стои в гръб, облечена е и е отметнала само хитона си, че да се вижда дупето й. Двете се омъжили богато и щастливо, благодарение на това, че Афродита ги била надарила с хубави задни части, та в нейна чест… Абе весел народ сте вие, няма що!
— Е, те там в Сицилия… — замънка скулпторът. — А кой е направил статуята?
— Забравих в момента. Това ваше вино… — измъкна се тя от неудобния въпрос. Не само автора не знаеше, не помнеше и от кое време е скулптурата, но без малко да му тръсне в кой музей се намираше тази Афродита. — Какво става?
— Готово, богиньо! Останалото ще направя по образа, който е в мене за цял живот…
Тя слезе от подиума и вдигна плочата с първите две скици. Праксител още веднъж се вкамени, омагьосан от грацията на навеждането й.
— Ама това е Книдската Афродита! — смая се Циана, познала и вазата, и плаща върху нея, и позата на влизащата в морето красавица.
— Каква Афродита?
Отново бе изтървала нещо, което не биваше да казва, но все още в повечето случаи виното се обаждаше вместо нея. Пак изкуствоведите щяха да кръстят прочутата статуя с това име.
— Друга такава правил ли си?
— Как смея, о, дивна между богините! И сега само с твое разрешение…
— Стига с тия епитети! Ти освен Омир друго май не си чел! И никаква Фрина не познаваш, така ли?
Той продължи да недоумява пред настойчивия й въпрос, а според историята тъкмо Фрина го била вдъхновила за Книдската Афродита. Но малко ли неверни неща твърдеше историята!
— Това ще стане може би най-великото ти произведение, Пракси — заяви му тя пророчески.
— О, ти, от пяна родената! Ако разрешиш, да не я покривам… Защото досега ние богините не смеехме… — с трепетен глас се примоли великият ваятел.
— Как ще покриеш такава красота бе! — запрепасва Циана хитона си. — Излъжи ги, че лично Афродита ти се е явила и е разрешила. А ти престани да ме наричаш така, казах ти, обикновена жена съм! Още Протагор, преди толкова века, ви е казал, че чокът е мярка за всички неща! Дай да пийнем сега за бъдещия ти шедьовър!
Праксител скри изрисуваните плочи в едно шкафче.
— Лесно му е било на Протагор! Сега пак ни задължават да вярваме в боговете.
Циана вече тичаше — по-скоро като богинята на лова Артемнда, защото никой не бе виждал Афродита да тича — към беседката. Тръшна се на мраморната пейка, облегна се на колоната и зина:
— Кой ще ми даде да пия? Умирам от жажда!
Старият геометър и трагикът си блъснаха главите в надпреварата кой да вдигне мяха, за да й налее. Тъй като още в ония далечни времена писателите са били винаги по-усърдни в служенето на богове и владетели, спечели трагикът.
— С мяха, с мяха — развика се Циана. — Никога не съм пила от мях!
Трагикът вдигна над нея козята гайда, която караше хората да пропяват, предпазливо отпуши крачето й. Циана с чаровна лакомия посрещна розовата струя, която, неразредена, бе чак лепкава от сладост. Задави се, виното обля прелестната й шийка, влезе в пазвата й, момичето щастливо изписка.
Тримата атеисти вече съвсем не знаеха какво да мислят за нея. Каквито и безобразия да бяха правили, според легендите и приказките, Зевсовите дъщери и другите обитателки на Олимп, все пак никоя не бе се държала така разпасано в човешко общество. Но пък това неелински красиво и като менада пияно същество явно знаеше неща, които не само жена, но и никой друг смъртен като че ли не знаеше. Философът-геометър реши още веднъж да я провери:
— Дъще Зевсова, ти одеве се произнесе доста пренебрежително за Платона, а какво мислиш за Аристотеля?
— Че какво съм казала — сепна се Циана, да не е извършила някоя историческа пакост, но не успя да изтрезнее; порцията неразредено вино окончателно оплете мислите й. — Той си е едно славно старче, за къде е идеализмът без него! Освен това, де мортуис аут бене, аут нихил. Пардон, това беше на латински! Римляните са го казали: за мъртвите или добро, или нищо. Не ми е симпатичен обаче главно заради „Държавата“, не може да си представи държавата другояче освен робовладелческа. Пък Аристотел, говедото, му приглася. Може да ви е най-великият и наистина много знае момчето, щото е взело най- разумното от всички ви. И от Платона, и от Зенона, и от тебе даже, ама… Не така, драги!
Езичето й, боядисано от виното по-розово, отколкото бе в действителност, започна да размазва
