— Защо „май“, одеве го каза съвсем уверено? — разтревожи се Александър; с това момиче човек никога не можеше да бъде спокоен.
— Били сме в друг век — засмя се Циана. — Защо не ме целуваш, щом ме обичаш?
— Сега ли? Неудобно е.
— Че какво му е неудобното? — протегна се тя в преудобното второ пилотско кресло на хронолета. Младият инженер се изчерви.
— Забравяш къде се намираме. Може нещо равновесието на полета…
— Чак пък да нарушим равновесието! — усъмни се тя, а бузите й наново се обагриха в цвета на коринтското вино, вероятно от някоя пренесена от древността неприлична асоциация. — Знаеш ли, че аз съм без бельо?
Смайването му още повече я развесели и тя прихна над историческото му невежество:
— Та мога ли да се появя в Елада с бельо? Женските гащи са въведени в Европа едва през средните векове. Представяш ли си каква бъркотия ще настъпи в историята, ако някой ми бръкне под хитона или го вдигне!
— Но как така ще ти бърка под хитона! — възмути се двайсет и четвъртият век у Александър.
— О, ти не знаеш какви са мъжете в миналото! Първата им работа е да ти бръкнат под полата — съобщи му Циана и като че ли не осъждаше много-много мъжете от миналото.
Александър бе потресен.
— На теб бъркаха ли ти?
— Опита се там един, ама го проснах на десет метра от мен. Но нали се събличах пред Праксител, а той и докрая си ме мислеше за богиня! О, богове, ако бях с бельо… — така се изсмя момичето, че сигурно застраши равновесието на машината на времето. — Горкият Пракси, положително щеше да припадне. Афродита по кюлоти!
Младият инженер още по-силно се разтревожи.
— Циана, моля те, откажи се от тая професия!
— А! И какво ще правя в това скучно наше време?
— Може би с мен няма да ти е скучно. Хайде да се оженим, а?
Предложението като че ли я заинтригува и тя рече:
— Защо не дойдеш при мен?
— Не бива в машината, не се знае какво ще стане.
— Хей, ще бъде фантастично! Почваш в един век, а свършваш в друг!
— Не, това още не е изследвано! — възбунтува се инженерът по поддържането на хронолетите.
— Ами че изследвай го де!
— Експерименти не се правят току-така, без програма, без подготовка.
— Глупак! А искаш да се жениш за мен! Това също не е изследвано, нали?
— Ама аз не съм учен, аз съм обикновен инженер — още по-глупаво се заоправдава Александър. — Циана, моля те…
Видя обаче по внезапния унес на лицето й, че тя отново бе отлетяла с духа и сърцето си към своите древности, и бурно я възревнува. Забравил всичките правила за поведение в хронолета, той се изтъркули от своето пилотско кресло върху нея, но Циана бе зърнала над рамото му екранчето на пулта за управление. То бе сменило цвета си, а шеметно въртящите се цифри на брояча вече отчитаха времето в минути.
— Пристигаме! — блъсна го тя от себе си и Александър панически се върна, втренчил безумен поглед в екранчето.
Наистина пристигаха.
И това беше може би първото трагическо прозрение на младия инженер в живота му; че дори и да разполагаш с машина на времето, времето за любов винаги ще си остава недостатъчно.
На лабораторно бялата стартова площадка стърчеше, самотен и гневен, професорът й от катедрата по полети във времето. Като се боеше да скочи с тесния, двойно препасан хитон от високия люк на новите хронолети. Циана изпълни цяло гимнастическо упражнение за спускане. Голите й крака лъснаха чак до хълбоците, а това май допълнително вбеси професора, комуто навярно бе дошло до гуша да се разправя с тази дипломантка. Той зина да я посрещне — както обикновено — с кавга, но Циана изписка престорено:
— Ау, видя ли се, че съм без гащи? — и кокетно заоправя препаските на луксозния хитон.
Впечатляваща бе тази картина: една хубавка атинска хетера пред бляскавия метален дизайн на темпоралната машина. Може би затова професорът се зазяпа няколко мига, а после бившата му студентка пак го изпревари:
— Ама и вие ли не знаете защо? Вярно, вие също не сте историк. — Тя ситнеше кръшно насреща му, възбудена от своите древни впечатления, щастлива с приключенията си. — Християнската религия ги е измислила. Някога наказанията са се изпълнявали публично, петдесет тояги на голо, сто тояги на голо. Така са биели и жените, докато черквата не се намесила, щото забелязала, че публиката, и особено поповете, доста греховно са се забавлявали с тая гледка. Заповядала да обуват на жените гащи, преди да ги бият. А жените сигурно не случайно са го превърнали после в мода, нали никога не са знаели, горките, кога и за какво точно ще им вдигнат полата…
— За теб и двеста тояги на голо са малко — изрева професорът, загубил търпение. — Право в дезинфекцията, хайде!
— Хей, ама не се дръжте като великия инквизитор де! — очарователно замига хетерата с каносаните си клепачи. — Хаире, Александър — помаха тя на младия инженер, застанал съкрушен край своята машина. Този древногръцки поздрав и след толкова века продължаваше да се превежда на български само приблизително с „Радвай се“ или „Бъди здрав и весел“, но веднага след него Циана за кой ли път омеша езици и епохи: — Хаире, Александър, моритури те салутант — преминавайки към израза, с който отиващите на смърт гладиатори са поздравявали римския император.
Инженерът, естествено, не знаеше тия езици и после дълго, много дълго щеше да страда не само защото не видя повече своята възлюбена, а и защото не разбра какво бе му казала на прощаване.
Досадни процедури изтърпяваше всеки завърнал се хрононавт в дезинфекционното отделение. На самата машина й беше далеч по-леко — вкарваха я в една камера и за няколко часа я обвиваха в някакъв газов облак, докато за нейните пътници подобен облак идваше едва накрая. По-напред те трябваше да си напъхват разни маркучи, които изсмукваха от вътрешностите им всичко, погълнато от тях по време на пребиваването им в чуждите времена. После се къпеха в какви ли не смрадливи разтвори, преди да стигнат до обикновения ароматен душ и до особено продължителната въздушна баня с аерозолни препарати, проникващи и в последните алвеоли на белите им дробове, за да убият там загнездилите се чужди вируси.
Познавайки вироглавството на бившата си студентка, професорът няколко пъти подаде глава да провери дали тя добросъвестно правеше всичко, докато Циана не го сряза, сърдита всъщност на процедурите:
— Стига сте ми надничали като ония сладострастни старци на Сузана в банята!
Професорът не знаеше с каква Сузана се сравни дипломантката — беше специалист по техническата страна на полетите, не по историческите им програми, но силно се засегна.
— Не се бави излишно! Комисията отдавна чака.
— Значи ареопагът все пак ще заседава, а? Нека утре, много съм уморена!
— Не може. Бързат. И си помисли какво ще им кажеш, защото са направо бесни! — викна й професорът през тънката стена на камерата.
— Но дрехите ми ги няма. В подготвителното отделение са.
— Вземи там един от халатите, хайде! — изрева от досада и обида заради „сладострастните старци“ професорът.
А после, когато подвижният тротоар ги отнасяше из безкрайните институтски коридори към една от семинарните зали, той й каза с почти бащинско огорчение:
— Циана, по-рано от разни педагогически съображения аз премълчавах, че не си подходяща за такива полети, дори ти писах прекалено снизходителна бележка, но всяко нещо си има граници, повече на моята подкрепа не бива да разчиташ.
— Извинявайте за главоболията, които ви създадох — рече тя почти малодушно, защото маркучите бяха
