Професорът не се уплаши.
— Няма да го направиш. А аз те извиках, преди окончателно да се разделим, да ти дам един последен урок за отговорността пред историята.
— Хубава отговорност! Да пренасяте опиати, и то от най-забранените векове!
— Е, миналото няма да се обърка, ако му изпия някоя и друга бутилка, има си предостатъчно. Другаде е проблемът, мило момиче, в изкушенията! Ето, погледни ме! Един човек с безупречна репутация, комуто обществото е гласувало такова доверие, че изцяло му е поверило темпоралните машини и само неговата памет не докосва, за да може да ги обслужва, ето този човек се оказва жалък роб на някакъв си шантав двайсети век. А доколкото те опознах, ти също имаш характер, податлив на изкушенията, затова и все ти казвах, че не си подходяща за полети в миналото, прекалено си ми любопитна. Пийни още една глътка де, тя само първата изглежда страшна!
Като го гледаше с каква наслада отпива насред думите си по някоя късичка глътка от шишето, Циана бе склонна да опита повторно това втечнено до прозрачен огън грозде, но забележката му за характера й я принуди да откаже.
— И какво още сте забелязали у мен?
— Ама не хвръквай веднага де! Всичко друго у теб е прекрасно и ако бях мъничко по-млад… Наздраве!
Не изглеждаше толкова стар, че да не може да се обясни в любов на момиче като нея, но отгде да го знаеш на колко е, отдавна е професор, може и на сто да е, изплаши се Циана от цифрата, защото видът му сега с нищо не я плашеше. Лицето му бе станало разнежено и този човек, от когото всички студенти трепереха, защото той единствен ги определяше за годни или негодни да летят с темпоралните машини, изведнъж се оказа мил и безпомощен като влюбено за първи път момче. Тя не знаеше, че лицевите мускули омекваха така трогателно, когато ги окъпеше алкохолът, и побърза да си припише заслуга. А професорът сякаш отгатна мислите й.
— Да, мила, предстои ни раздяла. Вероятно окончателна. Аз отказвам да поема отговорността, защото характерът ти ще те погуби. Не един хрононавт-историк е загинал заради тия пусти изкушения. Теб поне оставих да полудуваш малко из миналото, трябва да ми благодариш, защото знаеш колко такива, че и далеч по-кадърни, изгоних — още след първия полет!
Циана щеше да запита с какво толкова може да се провини един студент при първия самостоятелен полет, когато програмата му е строго ограничена, но професорът отново бе отгатнал въпроса й. Дали не беше телепат, в тоя институт бе пълно и с телепати?
— Пращах ги в двайсетия век да ми донесат ракия. Ония, които ми донасяха, моментално изхвръкваха от курса.
— Но това… това… — чак се задъха момичето от възмущение.
— Нечестно и подло — подсказа й той. — Да, нечувана за нашето време подлост! Но аз не съм от нашето време, мила, и не бива да принадлежа само на него, иначе няма да си гледам работата, както трябва. Аз съм рожба на тия дяволски машини. Е, добре, ти оценяваш моята постъпка като неморална, а защо по-напред не се замисли над тия свои бивши колеги, които бързаха да извършат цели две нарушения на правилника, за да услужат на професора си? В двайсетия век май му казваха „подмазване“. Каква гадна дума, нали? Подмазване!
Циана не знаеше защо всяко споменаване на този далечен двайсети век й действаше така: като болезнено докосване, като спомен за недовършен сладостен сън, но спомен без картини, спомен на сетивата. Без малко да помоли: Пуснете веднъж и мен в тоя тайнствен век! Но професорът тропна шишето на бюрото и тръгна из кабинета, сякаш бягаше от прозрачното изкушение.
— Сигурно ще се запиташ, откъде у твоите колеги се е взело това подмазване? Неведнъж съм ви цитирал на лекциите си оня философ и революционер от деветнайсетия век Маркс. „Традицията на хилядите мъртви поколения преди нас тегне като кошмар върху ни.“ Тя е в гените ни, тая традиция, с всичко лошо в нея и е безкрайно трудно да й се противостои. А ние, хрононавтите, всеки път се оказваме направо в нечовешко положение. Хем трябва да оставаме незабелязани, тоест, по всичко да приличаме на другите от съответния век, хем да бъдем безучастни и неизкушени наблюдатели…
Да, подобни неща беше им казвал и на лекциите си, но как да им обърнеш специално внимание, когато целият си обзет от ламтежа да вкусиш миналото с всичките си сетива! Професорът забеляза, че думите му и сега не влизаха в главицата й, та продължи по-настойчиво:
— Какъв пример още да ти дам? Да приемем, че сега аз безумно силно те желая, а в същото време нямам право дори да ти намекна за това. Представи си трагедията на моето изживяване!
Циана обаче като че ли не бе способна да си представя трагедии, защото се зарадва.
— Ама наистина ли ме желаете?
— Уф — изпъшка професорът. — Може ли нормален мъж да не пожелае момиче като теб! Исках друго да кажа…
— Но ние сега не сме в миналото! — прекъсна го Циана и то прозвуча като окуражаване, макар и тя вероятно да бе възнамерявала друго да каже.
Професорът изгуби усмивката си, връхлетян навярно от всичките скрупули на миналите векове: възрастова разлика, служебно положение, чувство за отговорност, неопределен или определен страх — все фактори, които отдавна не играеха такава роля в любовните взаимоотношения. Върна се при шишето почти бегом, награби го, както човек се хваща някъде, да не го помете внезапно връхлетялата го буря.
— Не, ти не само пред историята нямаш чувство за отговорност!
Циана му се усмихна с най-лъчезарното си кокетство.
— И какво ще ме правите тогава?
— Чак на астероидите ще те пратя! — избухна професорът между две поредни глътки ракия, но след втората вече се бе овладял. — С миналото решително ще се простиш, мила моя палавнице! Но понеже още си ми симпатична, предлагам ти астероидите. За авантюристки като теб ще е интересно. Там се вършат епохални неща и се нуждаят от описание. Един някогашен мой студент ме помоли да му пратя историк.
— Е, да, оператор за компютъра! — посърна Циана, защото това бе най-презреният път за всички историци-неудачници.
— И компютърът им нещо подивял, та не могат да се оправят ни с него, ни без него. Иди, моля те! Ако щеш и заради дипломата за хрононавт, която така лекомислено ти дадох.
— Но аз вече много ще внимавам! — почти изплака Циана последната си молба. — И в края на краищата какво толкова може сам човек да обърка в историята!
Този път професорът някак примирено взе шишето със себе си, когато се отпусна във фотьойла.
— Какво може човек да направи сам ли? Добре, ще ти разкажа нещо, което никому никога не съм разказвал. — И той протегна крака, уморили се сякаш да носят тежестта на спомена. — Беше отдавна, на годините на твоя Александър бях и доста шетах из миналите хилядолетия, за да изпробвам първите тогава хронолети, да моделирам и поведението на бъдещите хрононавти. Много разумен бях и много предпазлив, но ето че веднъж се влюбих, и то в момиче от времената преди нашето летоброене. Една сладка дивачка, Мириам се казваше. Колкото чаровно, толкова и смело девойче, което много-много не зачиташе строгите морални канони на своето племе…
И в лицето му личеше, че у него са се счепкали два спомена: видението на прелестната дивачка с ужаса от нещо непоправимо. Той надигна шишето, пи този път доста дълго, но не се разбра кой от спомените искаше да подкрепи.
— Аз обаче бях длъжен да ги зачитам и доста се страхувах. Не за себе си, разбира се, винаги можех да избягам, за нея се боех. Затова колкото и страстно да бе желанието ми да вкуся всичките прелести на това варварче, въздържах се. Задоволявах се с петинга…
— Петинг ли? — обади се Циана насред разказа му.
— Прощавай, това е дума от двайсетия век. Как да ти обясня? Е, любов само с милувки и така нататък. Добре, но моето Мириамче, въпреки цялата ми предпазливост, взе че забременя. И представяш ли си скандала? В ония времена! Мислех си дори да я отмъкна, за да я спася от разярения й род, в други земи или друга епоха да я прехвърля с машината, но тя ме изпревари. Нали ти казах каква хитруша беше. Най- нахално заявила на племето си, че самият бог я е любил. Явил й се като гълъб и тя му се доверила. Съобразително, нали? Защото, ако беше назовала някоя по-голяма птица, като лебеда, с който се е
