оправдавала Леда, девствеността й все пак е щяла да пострада…
Циана самозабвенно се засмя — същинско дете, увлечено от весела приказка.
— Смей се, смей се! — изръмжа професорът. — Още ли не се досещаш каква каша се забърка? Та цели две хилядолетия човечеството се дави в нея! И колко столетия само са спорили непорочно ли е било зачатието на моето Мириамче, или не! Що мастило се е изписало, що кръв се е проляла!
— Ама за Мария и Христос ли става дума? — изписка младата историчка, добави още едно „Лелеее!“, бликнало у нея из глъбините на миналото, и си запуши с длан устата. Очите й обаче се издуха напред, напираха да изскочат.
— Ъхъ — потвърди професорът и съвсем се смали във фотьойла си, смазан от наново връхлетялата го вина пред историята.
— Но нали той е бил някакъв пророк? — успя да изрече Циана.
— Като ти кажат, че си се родил син божи, щеш, не щеш, тръгваш да проповядваш. И това, че главна тема в неговите проповеди е любовта, сигурно Мириам му го е внушила. Трябва да е бил и умен, майка му беше много интелигентно за времето си момиче, а и мой син е все пак. Но най-идиотското знаеш ли кое е? По някаква глупашка родова традиция взели, та ме кръстили така. Представяш ли си? На собствения ти син да те кръстят! А казваш, че историята не можела да бъде объркана.
— Лелее! — изписка повторно Циана, спомнила си първото име на своя професор, и отново си запуши устата, но сега вече очите й май наистина щяха да изхвръкнат и да търкулнат своя смях из огромния кабинет.
— Я се опомни! — внезапно изрева професорът, скочи към нея и я задърпа за ръкава. — Тръгвай да ти коригират паметта! Аз лично ще те заведа.
Тя чак на вратата успя да възпре лудия напор на смеха в себе си, да го смачка със своята жалостивост.
— Професоре, мили, сигурно много страдате. Защо сам не го изличите от паметта си?
Човекът, който носеше името на своя син, възправи гърди пред съчувствието й като пред разстрел. Само лицето му стана тъмносиво, сякаш покрито от патината на вековете.
— Не бива. Човекът е длъжен да изстрадва своите вини. Единственото, което си позволявам, е тази ракия, но ти ще ми я простиш, нали?
Циана вдигна ръце за прегръдка, при което ръкавите на широкия халат се дръпнаха, за да открият девствената им белота.
— Може ли да ви целуна?
Професорът обаче също се дръпна.
— Само веднъж, за довиждане! Нали след малко ще ми коригирате паметта?
— Но моята няма да бъде заличена, не разбра ли най-после, глупачка такава! — избухна за последен път професорът по темпоралните машини, този толкова трагичен господар на времето.
Защото после той реши навярно, че с помощта на гроздовата ракия паметта му ще понесе и това: взе много нежно лицето на момичето в дланите си и го целуна с една объркана като вековете у него целувка, за която трудно можеше да се каже дали е любовна, дали бащинска, или синовна.
ШЕСТА ГЛАВА
Поликлиничен случай
За разлика от своята приятелка, Александър си оставаше послушно дете на двайсет и четвъртия век. Макар като инженер по поддръжката на хронолетите понякога и сам да летеше с тях, не му бе позволено да слиза в другите епохи и той никога не се изкуши да наруши забраната. Ето защо бе непонятно дори за специалистите от кварталната поликлиника как е възможно толкова нормален мъж така мъчително да страда по някакво побъркано момиче, което благодарение на професията си бе се изплъзнало от контрола на своята поликлиника.
Самият Александър не се питаше — той просто си страдаше добросъвестно и сладострастно. Обичаше младата историчка с всичките й странности и не я укоряваше за каквото и да било. Дори тази чудовищно неприлична постъпка — да се запилее някъде из Космоса, без да се сбогува, без да му съобщи адреса си, той прие като естествена за нея.
Веднъж Циана му разказа една древна легенда за някой си Тантал и неговите мъки и тази легенда му служеше сега за утеха. Той се виждаше, както Тантал, затънал до шия в блатото на своето страдание, зяпваше насън и наяве, за да отхапе от надвисналите над главата му плодове, знаеше, че са вече недостижими за него, но също така знаеше и че — според решението на боговете — няма да умре нито от своята жажда, нито от глада си, затова си се харесваше в тази роля и почти се наслаждаваше на своите Танталови мъки, защото бяха нещо ново за него. А не бе и чувал някой от познатите му да е страдал с такава сила от неосъществена любов, та чудото допълнително го изпълваше с гордост.
Разумният двайсет и четвърти век обаче не търпеше подобни чудеса. Най-напред го повикаха за консултация в поликлиниката. Александър се поучуди, но тъй като не му беше сега до медицински прегледи, не отиде. Учуди се и на собствения си бунт, защото знаеше, че работата нямаше да приключи с едното повикване. Така и стана. Още на другата вечер в квартирата му се изтърсиха не един и не двама от поликлиниката, а цели четирима: психиатър, психолог, социалният отговорник на квартала и блоковият лекар.
Той дисциплинирано се остави да го прегледат, но накрая си позволи мъничко плаха ирония:
— И с какво съм заслужил тази чест? Денят ми за редовната консултация е чак след три месеца.
Въпреки професионалната си школовка четиримата изглеждаха смутени; бе се оказал здрав и в добро състояние на духа. Психологът отвърна от името на комисията:
— Ще бъда откровен. В поликлиниката се обади ваша приятелка, която ви е напуснала. Каза, че сте много отчаян и било възможно да посегнете на себе си.
Александър потрепера от вълнение — нима това не показваше, че Циана все пак го обича, щом се е загрижила за него?
— Защо треперите? — веднага скочи психиатърът.
Инженерът предпазливо се ядоса:
— Отгде да знам? Нямам ли право да треперя?
— Страдате ли? — съчувствено го запита психологът, а социалният отговорник на квартала вметна с блага назидателност:
— Вижте, приятелю, толкова века човечеството полага усилия да направи живота такъв, че никой за нищо да не трепери!
— А аз ви обърквам реда в квартала, така ли? — рече Александър и повторно се разтрепера, вече от радост, че е способен на такава дързост.
Психиатърът лепна някакво миниатюрно апаратче на слепоочието му, а психологът повтори в друг вариант въпроса си:
— Отчаян ли сте, приятелю? Сигурно се чувстваме самотен, изоставен?
— То си е моя работа! — продължи да се бунтува младият инженер. И дръпна главата си. — Не разрешавам да ми впръсквате нищо.
— Апаратът е диагностичен — успокои го психиатърът. — Но защо ви е притрябвало да тъгувате бе, човек? Та нима това е проблем? Веднага ще ви оправим!
— Слушайте, на нея не бива да се вярва за такива неща. Тя е хрононавтка, натъпкана е с разни древни романтични истории. А може и шега да си е направила.
— Шега? С поликлиниката? — възмути се блоковият лекар.
У Александър бликна нещо като ненавист. Тия сигурно щяха да го оправят и той знаеше как: ще окъпят мозъка му в разни ендорфини и той сигурно щеше да се влюби в първата срещната жена още по обратния път от поликлиниката за дома си.
— Добре де, защо да не потъгувам малко? Неморално ли е? Осъдително ли е, когато те е напуснал любимият човек, да тъгуваш за него?
Единствен психологът в групата още не нервничеше — навярно имаше по-дългогодишна закалка:
— Напротив. И почтено е, и красиво е, ако този човек е заминал — и ти липсва. Но щом той изобщо те е напуснал, щом няма да се върне при теб, тогава става безсмислено. И опасно.
