— Че какво му е опасното?
— В отчаянието може да ви хрумне мисъл за самоубийство.
Младият инженер, комуто никога не бе хрумвала такава мисъл, се усмихна, спомнил си очарователния донос, направен от любимата му. Какво ли би било наистина да се самоубие? Циана сигурно ще се спука от гордост, че някой се е самоубил заради нея, а после цял живот ще тъгува и ще се измъчва от угризения. Рече:
— Толкова ли е лошо да се самоубие човек от любов? Моята приятелка ми разправяше колко често в миналото… Особено там една много забавна история от средните векове, как двама млади в Италия се самоубили по недоразумение. Ромео и Жулиета май се казваха.
Комисията бе потресена и единствен социалният отговорник смогна веднага да реагира:
— Как може да ви съблазнява невежеството на миналите векове? Вие, млади човече, не принадлежите на себе си, ясно ли ви е, вашият живот на обществото принадлежи! Хайде, вървете с нас!
— Ама моля ви се! — осъзна грешката си Александър. — Та аз нямам никакво намерение да се самоубивам! Аз само така го казах, в смисъл, пошегувах се.
— Шегувате се? С поликлиниката? — повторно се възмути блоковият лекар, а лицето му стана решително, сякаш той посягаше към нечия неизправна сърдечна помпа.
— Това вие го казахте, за самоубийството, и аз само си спомних… Иначе и наум не би ми дошло такова нещо. Аз съм порядъчен човек, можете да видите компютърните ми характеристики.
Социалният отговорник на квартала обаче се оказа неумолим:
— Тръгвайте!
— Добре, нека само се отбия някъде — предаде се Александър и добави с последния остатък от своя бунт: — Че то от вас човек…
Но още докато изхвърляше втечнената си тревога, у него и сякаш на нейното място се занадига една непозната му досега ярост, която размъти мозъка му, накара го да извърши нечувана постъпка.
Той излезе на пръсти от тоалетната, на пръсти напусна жилището си и се шмугна в скоростния асансьор. Там се поколеба нагоре или надоле да се отправи, съобрази, че ако се опита да избяга от покрива с някое авиотакси, веднага ще го засекат — и асансьорът го изплю на улицата. Тя беше пуста, та можа спокойно да потича до входа на подземния транспорт, — където, омотаеше ли се веднъж из безбройните му разклонения, скоро нямаше да го намерят.
Повече от час сменя една линия с друга, докато се озова в съвсем непознат край на града. Едва там осъзна колко антиобществено бе постъпил, но не се почувствува виновен. С какво право ще му забраняват да тъгува? Ами че те така всъщност ще му отнемат и Циана! Окончателно ще му я отнемат с техните идиотски мозъчни терапии. Не, той нямаше да им отстъпи своето нещастие, то си е негово и с нищо не вредеше на обществото…
Такова решение обаче изискваше определен план за бъдещото поведение. Ако си потърсеше правата в по-горните медицински инстанции, не се знаеше дали не ще налети на същите закостенели в грижите си за обществото фанатици. Да избяга нанякъде? Планетата не можеше да се напусне незабелязано, а на нея — при съвременната информационна система — никъде не ще се скриеш за повече от ден-два. Сигурно всичко вече е алармирано. Внимание! — препращат снимката му оптичните влакна на кабелите. Внимание! — треперят от безпокойство радио– и светлинните вълни. Този гражданин на планетата Земя — огледайте го добре и го запомнете, — този гражданин на планетата е решил да се самоубие… Смешна история, но всичко живо ще се юрне да му попречи. Ще вземе наистина да се самоубие, та да видят тия смахнати доктори!
Александър, крачил досега в ритъма на своя гняв из непознатите улици, се развесели. Хубав номер би им погодил! Ще им съдерат кожите, загдето не са го опазили, особено на оня противен блоков лекар и на социалния отговорник на квартала! Бедата бе, че не му се самоубиваше истински. Циана сигурно щеше пак да цъфне отнякъде. Ще се наскита по света и току-виж се върнала при него. Но, теоретически погледнато, ако все пак решеше да се самоубие?…
Това си беше почти инженерна задача и младият инженер въодушевено се зае с нея, защото беше необикновена, а му се и щеше вече да си мисли за нещо по-весело. Той превърна безцелното си бягство в спокойна разходка, та да може да разсъждава. Рядко срещаше хора — повечето предпочитаха закритите подвижни тротоари, а тия, които срещаше, също се разхождаха и не му обръщаха внимание. Това беше добре, ама… не можеш просто да скочиш насред тоя устремен поток от коли. Радарните спирачки мигом ще го заковат на място. Само ще си ожулиш лактите и коленете на паважа, а водачите на колите нощес ще сънуват кошмари, което може и да е смешно, но е непочтено спрямо невинни хора. А след това вече не само любовната ти мъка ще промият, целият ще те промият за нарушаване на обществения ред.
С влаковете нещата стояха по същия начин. И с подземните, и с надземните. Охраняващите роботни устройства са безотказни. Веднъж видя как една бабка залитна към влака, след като той вече потегляше. Вагонът изфуча гневно и така я духна с въздушната си защита, че я развя като хвърчило над перона. Авиотакси да се опиташе да повреди във въздуха… почти изключено! Тъкмо защото са на самообслужване, управлението им е така програмирано и бронирано, че едва ли би се справил дори специалист. А и ония от поликлиниката, ако са пуснали в ход системата си, сигурно всички авио– и автотаксита вече са приели в компютрите си номера на неговия транспортен талон и просто няма да потеглят. Нещо повече: щом пъхне талона си в компютъра им, веднага ще сигнализират къде се намира.
Инженерът започна да се ядосва. Нима наистина не бе способен да надхитри някак си цялата тая машинария? Защото у дома, естествено, го чакаха в засада. Не можеше да се върне, да вземе нож и да си разреже вените — чувал бе от Циана за такива древни самоубийства. Ех, че пакост му направи тая глупачка с нейната романтична фантазия!… У приятел да иде, от прозореца му да скочи… абсолютно непочтено! Па и всички вече са получили предупреждението по специалната кабелна връзка, която ти включва холовизора, когато и както си иска, за да ти гръмне в очите и ушите с някое извънредно известие. Да звънне сега в поликлиниката, да им се извини, да каже, че утре ще иде при тях? Няма да му повярват, ще решат, че иска да печели време, ще засекат обаждането му и веднага ще пристигнат…
Минувачите станаха повече и той забеляза, че от доста време върви по крайбрежната алея на някаква река. Не позна коя е — градът имаше няколко, но забеляза в далечината мост. Да, всичките реки имаха и красиви декоративни мостове за любителите на разходки край река. И забеляза още колко уморен бе от бягството си. В края на краищата, ако някому се самоубиваше, можеше да се качи просто на тоя мост и да скочи от него, като потисне за няколко секунди плувните си рефлекси…
Но мостът се оказа зает, а и решеше ли сериозно да го направи, нямаше да бъде по такъв просташки начин я! Все щеше да открие по-достоен трик, иначе трябваше да плюе на инженерската си диплома! Виж, ако можеше да се добере до хронолетите — тях отлично знаеше как да повреди, но и там положително го чакаше засада…
Той отмина моста, като се извърна да види стърчи ли още там онова момиче, което го възпря да се качи. Бе му се приискало все пак да провери каква е височината, да си почине на някоя от пейките, да позяпа водата, но момичето, което бе се облегнало на перилата, го изгледа, както му се стори, с подозрение. Макар че от такова разстояние нищо не можеше да се познае.
Почваш да халюцинираш, укори се Александър и се тръшна на крайчеца на най-близката пейка.
Другият й край бе зает и двамата мъже сърдито приеха извинението му, направено пост фактум, като демонстративно му обърнаха гръб, продължавайки своя разговор.
— Ама не, съвсем вече не си гледат работата тия поликлиники! — рече единият и Александър щеше да скочи, за да продължи бягството си, ако не бе чул и следващите думи. — Миналият месец изкарах редовния курс. Уж гарантират десет години, а с десет месеца не се почувствувах по-млад, ще знаеш.
Александър си отдъхна — обикновен старчески разговор и дори се заслуша, в очакване момичето да се махне от моста. Другият вече бе се съгласил с мнението на приятеля си за поликлиниките и разправяше:
— Оня ден бях на едно погребение. Колега бивш, бях го почти забравил, но трябва да ти кажа, че трупът му не ми направи никак добро впечатление. Не може в днешно време да се умира така. И само на сто и осемнайсет години!
— От какво е умрял? — запита първият, но младият инженер избяга право към моста, недочакал отговора.
И докато се тътреше по безкрайното стълбище нагоре, защото тези мостове бяха пешеходни, си
