Тя послушно му го подаде, а когато той, набрал адреса си в компютъра на авиотаксито, взе волана в ръце, ликуваше като победител над безумни стихии.
Напразно бе подозирал своята поликлиника — никой не го дебнеше пред квартирата му, никой не го очакваше и вътре. Освен едно широко и удобно легло, което сякаш съумя да побере всичките целувки на света.
— О, Хроносе, колко е красива! — възкликна после той, инстинктивно призовал жестокия бог на времето, патрона на неговите машини, също да я погледне и да не му я отнема. Ще избие той от тази мила главица всичките й глупави черногледства, ще я напълни само с радост и веселие! Та с какво само щедро себеотдаване бе го прегръщала чак до мига, когато заспа с внезапността на преуморено от щастливи игри дете!
Той предпазливо се наведе да целуне още неизбледнялата от възбудата бузка и си спомни, че дори името й не знаеше. Тя също не бе го запитала как се казва. Викаше му само „мили, мили“ и го шепнете по десетки кой от кой по-вълнуващи начини. Ето с каква разкошна сила събираше хората самотата и отчаянието!
Нейният транспортен талон — изобщо не бе го погледнал одеве — още лежеше в джоба му, или не, май че й го върна, когато слязоха от авиотаксито на покрива. Така или иначе имаше вече правото да бръкне и в нейния джоб.
Той рипна — уж внимателно, да не я събуди, но с още недоутоленото нетърпение на устрема си към пълното й притежание. Веднага попадна и на някаква служебна карта. Преди да прочете обаче името, прочете „Д-р псих.“ и изтърва якето й на пода. Отпусна ръце, сгърчи се, превърнат като от магическо заклинание в сбръчканата статуя на безпомощно гол мъж. Значи, все пак бяха успели да го надхитрят!
Откъм леглото го гледаха и щом усети това, той настръхна от студ, клекна, за да прикрие голотата си.
— Какво правиш там?
„Д-р псих.“ му се усмихваше с очи, с бузи, с красивите си рамене.
— Мразя те! — изпъшка Александър в неудобната поза.
— Не ме мразиш, мили — рече „д-р псих.“ и се изправи, откривайки до пъпа своето женско великолепие.
— Някакви ендорфини ли ми прасна одеве?
— Не, беше препарат, които потиска серотонина и кара собствения ти мозък да произвежда повечко допамин.
— То е същото!
— Не е същото. Допаминът си е твой. И не е ендорфин.
Това не го утеши, но той се изправи, защото краката му изтръпнаха от клеченето. Бе вдигнал якето й от пода и го държеше пред корема си.
— И докога ще трае това?
— Не ти ли се ще да ме обичаш по-дълго? — глезено проточи „д-р псих.“ и доста безсрамно се протегна.
— Мразя те! — изръмжа Александър.
„Д-р псих.“ скри внезапно всичките си усмивки и с решителен скок откри и другата половина на своето женско великолепие. Награби от фотьойла оскъдното си бельо.
— Чакай, къде хукна! — обезпокои се Александър.
— Нали ме мразиш?
Той се опита да я прегърне, да спре змийските сгъвания на тялото й, но тя му се изплъзна и продължи да се облича.
— Закъснявам.
— Друг самоубиец ли ще спасяваш?
„Д-р псих.“ се изсмя като след добре свършена работа.
— За съжаление никой вече не се самоубива, моето момче.
— Ще дойдеш ли пак?
Тя дръпна якето си от ръцете му, а той, забравил срама, остана да стърчи гол като пациент пред лекар.
— То зависи от теб. И от ендорфините ти.
— Как може да си толкова жестока!
— Медицината винаги е била жестока, мили! Хайде, бъди здрав и не прави повече глупости!
— Няма ли все пак да дойдеш? — жалостиво изплака младият инженер и голата си мъка.
„Д-р псих.“ се спря на вратата и го огледа с лекарски поглед, сякаш установяваше физическия му статус.
— Ама ти да не тръгнеш сега пък заради мен да се самоубиваш? — Притича обратно, обхвана врата му в бърза и опитна прегръдка, целуна ухото му, а шепотът й изгърмя като топовен салют. — Ти наистина си изключително момче! Чакай ме довечера!
Щастливо оглушен от признанието, Александър се върна в леглото и потъна в блаженството на своята изключителност. По някое време допаминът или някой от мозъчните му ендорфини се обади любопитно: „А дали не са разпратили и други такива психоложки?“ Но пък ендорфините на съня вече надделяваха и той се утеши с мисълта, че до вечерта имаше достатъчно време и да поспи, и да обходи останалите градски мостове…
Ето така приключи раздялата на Циана с Александър.
СЕДМА ГЛАВА
Мекици от междузвезден прах
Циана, чийто млад дух, въпреки всички намеси в паметта й, си оставаше запленен от миналото, полетя към астероидния пояс, сърдита на цялото свое съвремие.
Измъчваше я не съвсем ясната цел на тази командировка-наказание, трудности й създаваше и безтегловността в служебния планетолет. Двете седмици, които задължително прекара на Луната за адаптация, се оказаха недостатъчни и тя бе готова да намрази спътничката си, загдето се движеше така уверено из претъпкания с пакети и сандъци планетолет. Но спътницата й от две години работеше на астероидите, та можеше да й бъде полезна.
— И какво работите там? — запита я Циана, щом двете доплуваха в миниатюрната си каюта.
Планетолетът беше пощенско-снабдителен. Освен двамата пилоти други хора с него рядко пътуваха, та не се и нуждаеше от специалните устройства за изкуствена гравитация.
— Медичка съм. Сексолог — отвърна гърбом жената, подреждайки своите козметики.
Циана не успя да скрие изненадата си.
— И много ли сексуални проблеми си имат?
— Никакви. Нали знаеш, работата им е тежка и опасна.
— Навярно сте там с мъжа си? — предположи Циана, че при това положение в астероидния пояс едва ли ще назначават специална лекарка-сексолог.
Впрочем той отдавна не можеше да се нарече пояс. Захванали се по-основно да прекрояват своята планетна система, хората събираха малките планетки и целия междупланетен камънак около космическите градове за преработка. А от това, което не даваше ценни суровини, се слепваха пък основите на други космически градове. Допълнителна полза бе, че по този начин се прочистваха и обезопасяваха пътищата към планетите отвъд Юпитер. И там сега действително се трудеха хора, обгърнати с героичен ореол в очите на всички земляци. В не един репортаж Циана бе гледала как шепа мъже в бронирани скафандри обработваха с насочени взривове поредния астероид, за да го изместят от извечната му орбита. Как други със специални ракети-булдозери го пресрещаха и безкрайно внимателно го тласкаха към Юнона или Веста — най-големите от астероидите — или към изкуствените космически градове-заводи.
— Мъжът ми живее на Земята. Професията му е такава, кексолог.
Тая нейна спътница бе пълна с изненади!
— Това пък какво е?
— Кулинар. Специалист по кексовете, минало и съвременно състояние и така нататък — отвърна
