сексоложката не без доза добродушна ирония спрямо науката на мъжа си.
Уф, какви ли професии нямаше вече по света, въздъхна в себе си историчката и отново стана язвителна.
— Сексолог и кексолог… имат ли някакви допирни точки?
— Имаме, но ги използуваме само в леглото — засмя се спътницата й с професионалния цинизъм на сексолозите.
Челюстта й демонстрираше отлична имитация на леко развалени и пожълтели от дълго немиене зъби. Мъничко издадени напред и мъничко уголемени, кучешките зъбчета й придаваха вид на весел хищник. Тая мода бе се пръснала напоследък, за да озадачава социолозите, които все още се питаха кога и как се раждат модите. Обясняваха я като бунт срещу стерилната хубост на днешния човек. Такива зъби сигурно налагаха и тоя лимоненожълт цвят на ирисите, който също бе изкуствен. Виж, мустачките над краищата на устните й бяха естествени и лекарката сигурно се гордееше с тях, защото окосмяването по тялото на жените през двайсет и четвъртия век отиваше към пълно изчезване и вече много се ценеше. Но тя и тях бе боядисала в лимоненожълто, та толкова жълто подразни младата хрононавтка, която по принуда трябваше да се откаже от съвременната козметика и да поддържа допотопно естествените си цветове, защото без тях не би могла да се движи из далечното минало.
— Добре де, с какво се занимавате, щом казвате, че нямало проблеми?
— В една изследователска група съм.
— Какво изследвате?
— Нали си подписала клетвената декларация? — Сексоложката още от началото бе започнала да й говори на „ти“, както правят това обикновено старите лекари с младите си пациенти.
— Каква декларация?
— За служебна тайна.
Циана не бе подписвала нищо и вероятно го дължеше на препоръката на своя професор по темпоралните машини. Ако бяха й поднесли такава декларация, сигурно щеше да тръгне поне с необходимата доза любопитство.
— Не мога тогава нищо да ви кажа — рече лекарката. — Но това ме учудва. Пращат ви на „Габрово“, а пък без декларация!
Младата историчка се обиди. Обърна й гръб и пусна каютния холовизор, без да иска разрешение.
Попадна насред някакъв филм, чието действие се развиваше на Марс, през доброто старо време, както го наричаха с носталгия по суровия живот на първите колонизатори. Очевидно — любовна история. Героинята тъкмо измъкваше ръка от пазвата на разтворения си примитивен скафандър. Сигурно бе усилила сърдечната си помпа — тогава са се употребявали такива за компенсация на налягането — и гърдите й се развълнуваха, героят също бръкна бързо под ризата си, за да пресрещне нейното вълнение, да отклони кръвта към ония части на тялото си, които в любовта са по-нужни от главата. Двамата се обхванаха в старомодно дълга прегръдка. После тя рязко се изтръгна от прегръдката. Вдигна китката си към носа му — на нея блестеше грамаден здравемер, извика умолително: „Недей сега, ще се скараме. Виж ми адреналина!“…
Циана рефлективно погледна китката си, на която блестеше миниатюрното уредче, задължително за всеки жител на цивилизацията Земя. То беше красиво, вършеше много полезни неща, а покрай другото отчиташе и здравословното състояние на носителя си. Показанията му говореха за известна възбуда и тя също би могла да се скара със съкаютничката си.
— Забавлява ли те тая стара романтика? — подхвърли лекарката с присмехулни лъчи в очите- лимончета.
— Не, но като няма за какво да разговаряме — отвърна троснато Циана и изключи холовизора.
Изпъкналите кучешки зъбчета на хищничето отново весело се оголиха.
— Щом не можем да разговаряме за мен, ще разговаряме за теб. Аз съм подписала декларацията.
— Нямам никакви тайни, ни лични, ни служебни.
— Ама защо се цупиш, хубавице? — скочи от леглото на което бе се изпънала сексоложката. Ако Циана скочеше така, сигурно би се залепила на тавана. — Сега ще ти дам нещо вкусничко и веднага ще ти мине.
Тя извади от джоба си изящна кутийка, а от кутийката възголяма лъскава таблетка. Циана доверчиво посегна към лекарската ръка, но се дръпна, настръхнала пред явната подигравка. Нещото приличаше на електронно часовниче от миналите векове, а май си беше и такова, защото цифричките му неуморно се сменяха.
— Но това е часовник!
— Затова внимавай да не го глътнеш. Само се дъвче.
— Ама че идиотщина! — възмути се Циана. Тя знаеше колко образа бе приемала през вековете тази може би най-важна за хората машинка, но да я правиш във вид на дъвка си беше чиста перверзия!
— Напротив, остроумно е — засвяткаха весело лимончетата-ириси на лекарката. — Нали живеем в ерата на икономиите. Всеки предмет трябва да има повече функции и приложения, за да не задръстваме природата с излишни вещи. Уредчето на китката ти едновременно е часовник и миникомпютър, и радиостанция, и здравемер, нали така? Но какво съм ти заобяснявала принципа на обществото ни, когато ти си историчка и ги знаеш по-добре тия работи. И ето, този изобретател е вложил също повече функции в творението си, придал му е и два смисъла. Подиграва се с принципа на индустрията за многофункционалност, подиграва се и над взаимоотношенията ни с времето. Щом времето така неумолимо ни дъвче и смила, защо и ние да не го подъвчем? Опитай, приятно е! Но не забравяй после да ми го върнеш.
Вероятно за да премахне опасенията на младата историчка, тя извади от кутийката второ часовниче, лапна го и демонстративно го задъвка.
Циана не познаваше вкуса на часовниците, но този й се хареса веднага — прохладно сладък и малко киселичък, и с една особена парливост. А странното преживяване бързо я увлече, защото приличаше и на отмъщение, на тържество над този неумолим брояч на часовете и годините, дадени ни така скъпернически от природата. Само след няколко минутки парливата слюнка в устата й разтвори окончателно сърдитото нетърпение, обзело я още в адаптационната база на Луната. Сякаш внезапно бе застанала пред отворен прозорец към едно безкрайно, избуяло от надежди слънчево поле, а сред него имаше време и желания за всичко: време за подвизи, време за любов, време за една също така безкрайна младост. И нищо вече не я караше да бърза, нито едно от бъдещите удоволствия нямаше да й избяга. Дори предстоящите двайсет отегчителни часа полет сега й се струваха двайсетина радостни минути, които още не бе изпитала.
— Как е, малката? — цъфнаха в златно и изкуствено опушените зъби на сексоложката.
— Чудесно! — възкликна Циана. — Тоя часовник има май още някакви функции, а?
— Ще ти го кажа. Все едно, щом стъпиш на „Габрово“, ще го научиш. Това е акумулатор. Чрез него се зареждаш отново с изтеклото от теб време.
— Нима това е възможно?
— Не го ли усещаш? После ще искам да ми опишеш точно преживяването си и какви промени долавяш в себе си, а сега стига сме киснали в тая дупка! Да идем да пофлиртуваме с пилотите, сигурно скучаят момчетата.
И тя улови момичето за ръката, за да му помага при движението из планетолета. Циана обаче не бе настроена за флирт. Безтегловността допълнително засилваше у нея чувството за това щастливо-радостно безвремие и тя си мислеше с веселата отмъстителност на историчката, пред чиито очи времето бе погълнало толкова цивилизации: Сигурно и на него му е така приятно да ни дъвче, поколение след поколение, но ето че и ние се научихме вече да го дъвчем и ха да видим сега кой кого!…
С твърде сложни, но безупречно изпълнени маневри планетолетът се залепи за грозно наръфаната сивочерна скала, наречена още през двайсетия век „Габрово“ от руските астрономи, защото я открили по време на знаменития тогава Габровски фестивал на хумора и сатирата. Това бе и малката утеха за потомствената българка Циана, че поне я пращаха на астероид, носещ българско име, но докато наблюдаваше на екрана в пилотската кабина приближаващото се голо камъче сред звездната пустош, патриотизмът й се поизпари. Часовничето в устата й обаче продължаваше да действува и предчувствието, че й предстоят светли дни в тоя тъмен рай между Марс и Юпитер, не я напусна.
