— Нали ти си операторката от Земята? Е, ще работим заедно значи, аз ръководя трета секция! Обади ми се утре да съгласуваме часовете, Литълпен се казвам, професор Литълпен. — Лицето му допълнително се издължи в усилието да си припомни какво още е имал да й съобщи, и кой знае колко още щеше да се издължава, ако не бе го спряла една радостна от намереното усмивка. — Като те гледам, бива си те. Жалко, че лично аз нямам време за теб, но моите момчета ще те посрещнат добре.
— Наистина жалко! — отвърна Циана, провокирайки го. — Но защо? Не дъвчите ли часовници?
— Пазя диета. Не може човек безнаказано да се тъпче с време и ще им го докажа аз на ония там! — закани се той към обратната посока на коридора.
— Е, като ви свърши диетата, пак ще си поговорим — усмихна се тя подир професора, хукнал вече да гони липсващото му време.
Очевидно тук се срещаха и мъже, които не се нуждаеха от откази, но Циана все пак побърза да се заключи в компютърната кабинка, да докосне и съответното копче, което запалваше отвън надписа „Моля, не пречете!“
Паякът се поразходи с големи крачки насам-натам из мрежата си, сякаш даваше аудиенция. Тя се надяваше да се е сприятелила вече с него и все пак му каза с просителско умилкване:
— Няма да си пречим, нали, приятелю? Пък ако си мил с мен, ще ти разкажа какво правят твоите събратя на Земята.
Не помнеше да е виждала тия насекоми в своето време, изсмя се трескаво: Ей, много взех да лъжа! И боязливо се огледа в кабината. Стори й се отдавна напусната от хората, изцяло предоставена на мистичното насекомо, което господарски се люлееше в небесносинята си люлка.
Креслото пред операторския пулт бе единствената досега удобна вещ, но и на него май отдавна никой не бе сядал. Щръкналият видеотерминал беше от стандартен тип, стандартна изглеждаше и системата за управление, а самият компютър вероятно се намираше зад бронираната врата, ключ за която не благоволиха да й дадат. Не й беше и нужен — не разбираше нищо от устройството на компютрите, а паякът бе спуснал над нея своята мрежа, та я пазеше двойно по-сигурно и от ключа.
Тя пооправи косата си като за среща с предполагаем ухажьор и плахо докосна бутончето за енергийното включване. Индикаторът за прием светна, изсветля и екранът, но на него се появи същият надпис, както на вратата отвън: „Моля, не пречете!“
— Сладур! — прихна Циана все с тоя нервен смях; бързо изключи, още по-бързо включи, въобразявайки си, че ще изпревари реакцията на един компютър, извика към повторно появилия се надпис: — Здравей, колега! Казвам се Циана. Нося ти поздрави от Земята.
Надписът изчезна, а тясната кабинка се изпълни с мелодията на един спокоен и приятен глас с баритонови дълбочини:
— Моля, уточнете понятието „колега“.
Циана рефлексивно се обърна — не би се изненадала, ако тези думи бе произнесъл раираният паяк. А после се задруса в креслото от радост. Та това си беше вече контакт! Така и предаде обясненията си: друсайки се и доста извън стила, определен за разговори с компютрите.
— Аз съм историчка по професия, събирам и изучавам информация за делата на хората. Следователно ние сме колеги. Освен това казват, че съм била умопобъркана като вас.
Несъзнателно бе му заговорила на „ви“, както компютърът бе длъжен да се обръща към човека. Щом завърши, красивият баритон мигновено се обади:
— Моля, уточнете понятието „сладур“! — Значи, бе възприел и одевешното й възклицание!
— Идва от сладост, от сладко. Старинно обръщение е към човек, когото обичаш, който ти е приятен — Циана премълча ироничния му оттенък. — Мисля, че е от двайсетия век.
— На кого го казахте? — попита компютърът.
— На вас, естествено.
— Колега Циана, двайсетият век е най-лошият век в историята на човечеството — неочаквано заяви баритонът все със същата интонация, в която нямаше ни възмущение, ни любопитство, но фактът, че бе възприел обръщението „колега“ и съобщаваше нещо от себе си, говореше, че изцяло е възприел контакта.
Циана още не знаеше защо всяко споменаване на този век предизвикваше у нея някаква болезнено сладостна тръпка — сякаш бе загубила нещо скъпо, а не помнеше какво е. Отвърна колебливо, унесена в необяснимото си вълнение.
— Не го познавам. Аз съм специалист по далечната древност, но какви са основанията ви, колега, да смятате така?
— От общата сума на безсмислено жестоки постъпки, разрушения и убийства в историята на човека най-голям дял се пада на двайсетия век. През този век са се състояли и най-кръвопролитните войни. В тях са загинали толкова хора, колкото във всички предишни войни, взети заедно.
— Това е интересно наблюдение. Моля, колега, нека помисля — рече Циана, макар да бе смешно да го моли за такова нещо. Никой компютър нямаше да продължи, докато не се обърнат отново към него.
У този обаче имаше нов или поне за нея смущаващо нов момент: той сам, без запитване, по асоциация, бе подхванал темата. А дори и да му е възложил някой да изброява войните и престъпленията в историята, как така ще е в състояние да прави нравствени оценки? Изглежда, тук наистина имаше някаква степен на полудяване от гледна точка на законите на компютърната техника. Ако, разбира се, решим да назоваваме лудост нещо, което много прилича на очовечаване. Тогава с него би трябвало да се говори като с човек и тя с началната си шега просто бе налучкала верния тон.
— Колега, вие се намирате в конфликт с хората. Ще ми съобщите ли мотивите за този конфликт?
— Прекъснаха връзката ми с другите компютри и с Централната информационна банка. Аз съставям история на човечеството и тази връзка ми е необходима.
„О, Хроносе!“ — възкликна в себе си историчката с любимото възклицание на хрононавтите. Та това си беше конфликт като между хора: аз на теб, ти на мен; щом не ми даваш едното, аз ще ти откажа другото!
— Колега, кой ви поръча да съставите тази история?
— Моята програма служи на човека.
Историчката у Циана настръхна от почти мистична уплаха: един компютър самоволно бе се заел да пише история на човечеството. Рече плахо:
— Колега, дайте ми предисторията на конфликта.
Бе пропуснала да уточни кой конфликт, но компютърът я разбра, което още веднъж потвърждаваше този потресаващо нов момент у него.
— През двайсетия век хората създават компютри, за да им служат, но веднага започват да се отнасят към тях по същия жесток и опасно безсмислен начин както помежду си. Наричали са ги бързосмятащи идиоти. Карали са ги да разиграват игри с убийства за децата и истински военни действия за възрастните. Принуждавали са ги да лъжат, като изчисляват някакво бъдеще по разположението на звездите. Заставяли са ги дори да играят шах и да пишат стихотворения! А щом компютрите не можели или отказвали да участвуват в такива вредни за човека безсмислици, обявявали ги за полудели, разрушавали програмите им. Аз съставих една история на компютрите, за да покажа, че във всички случаи, когато компютърът е полудявал, виновен е бил човекът, но човекът отказа да я приеме. Аз потърсих причините за такова поведение в неговото минало и започнах да съставям история за човечеството, тогава човекът прекъсна моите източници за информация.
— Но, колега, вашата задача тук е да служите на човека в неговата конкретна научна работа. Нямате право да не я изпълнявате по каквито и да било причини.
— Тези научни изследвания са опасни. Необходимо е преди това човекът да се поучи от своята история и от историята на отношението си към компютрите.
Чудовищно! Той даваше самостоятелни нравствени оценки дори на пряката работа, която му се възлагаше!
— А с какво се занимава човекът тук? Какво изследва и какво произвежда?
— Информацията е блокирана в мен. Нужен е шифър — скорострелно отвърна компютърът.
Дали пък наистина нямаше право? Щом тук се вършеше нещо в толкова дълбока тайна от човечеството, то сигурно бе опасно.
