— Колега, аз се уморих, трябва да си почина — рече момичето, за да набере нови сили и нова хитрост. — Скоро ще дойда пак. Ще ме запознаете ли тогава с вашите истории на човечеството и компютрите?
— Писмено или устно? — запита я сякаш с радостна готовност приятният баритон.
— Писмено. Така по-лесно ще ги проуча.
Забравила, че отговорът й всъщност бе заповед, която всеки компютър би изпълнил незабавно, на Циана се стори, че този нямаше търпение да дочака следващото й идване. Печатащото му устройство веднага зазумтя и след няколко минути тихият сигнален звън обяви изпадането на записната шпулка в кутията под работната маса. А като че ли и собственото й сърце се сви до размерите на тая шпулка, когато я пускаше в джоба си. Нима на това миниатюрно пространство бяха се побрали цялата глупост и всичките страдания на човечеството?
Изправи се с омекнали крака.
— Благодаря, колега. Довиждане.
Ласкавият баритон я застигна при вратата, сякаш весело я потупа по рамото:
— Колега Циана, вие сте сладур!
Тя потрепера, потрепера и тъжната и усмивка. „Ох, наистина си ми полудял, глупчо мили!“ Но понеже компютрите не виждаха лицата на своите партньори и не разбираха от усмивки, тя повтори с насилено делови тон:
— Благодаря, колега.
Отби се по-напред в празната столова — кога ли се хранеха тия тайнствени обитатели на астероида? Излапа набързо няколко мекици, зорко регистрирани от двата разноцветни паяка, заключи се в стаичката си и привлече апарата за четене към леглото.
Погледнати през очите на този най-висш представител на мислещите машини, отношенията на човека към неговата рожба наистина изглеждаха смехотворни. Ползувал всички информационни центрове в Слънчевата система, той педантично бе събрал фрапантните случаи на злоупотреба с благодатните възможности на компютрите. Трудно бе да го обвиниш в пристрастие към себеподобните, имаше по-скоро известно статистическо пристрастие, чиято цел бе човекът да осъзнае грешките си. Разбира се, тук и там при някои оценки комично се озъбваше неизбежното разминаване с биологично и социално детерминирания организъм, какъвто е човекът, но въпреки това в тези часове младата историчка се усещаше на страната на машината. Защото… какво всъщност бе извършила тя? Самообучавайки се, тя просто бе доразвила логично и обогатила своята мисия да служи на човека. Стореното от нея не беше бунт, а опит за помощ. Защо тогава не бяха я разбрали? Или отново, или както неведнъж в историята на компютрите са се изплашили от разширената им самостоятелност?
Но нали тя съвсем не означава независимост и лежи заключена зад бронирана врата? Защо са отказали да чуят думите й, които не бяха нищо повече от един повик към разума? Сигурно са ги възприели като плесница върху достойнството на човека, а никой не обича плесниците, дори когато са педагогически справедливи.
Ако обаче четиривековната история на компютрите се усещаше като шеговито майчинско шамарче, то историята на самия човек действаше със силата на повалящ боксов удар. Един оптично-позитронен мозък, който работи с петстотин милиарда бита в секунда, не пропускаше нищо — от примитивното човекоядство и племенните междуособици с отровни стрели, до петнайсетте хиляди, коя от коя по-изобретателни войни, водени от човечеството в неговата шестхилядолетна „културна история“; от религиозните братоубийства, от газовите камери в концентрационните лагери и атомните бомби до бандитизма в обществото и самоубийствените посегателства върху природата.
Младата историчка не намери сили да изчете целия апокалипсис, създаван с такова мрачно въодушевление от единственото разумно същество в Галактиката. Не успя да изтръгне от гърдите си и трагичен тон: Защо е било всичко това и не е ли могла ладията на човечеството да заплува по други канали, запълнени с бистра вода, а не с димяща кръв? Искаше й се само да се свие някъде още по-далеч от тая своя издута до спукване от престъпления родна планета и завинаги да я забрави.
Тя потърси своята приятелка лекарката. Поиска й нещо силно за приспиване и проспа цели двайсет часа, преди отново да влезе при невидимия си колега, написал най-безжалостната и може би затова най- полезна история на човечеството.
Току пред вратата обаче я застигна един от непознатите и тукашни граждани, награби я без всякакво предисловие и силно я целуна, преди тя, физически отслабнала, да бе събрала сили за съпротива. После с театрална страст й пошепна в ухото:
— Ще дойдеш ли с мен?
— Само ако е за до края на света — отвърна тя, след като си пое дъх от изтощителната целувка.
— Как така? — обърка го необикновения за неговия век отговор. — Светът няма край.
— Убеден ли си?
— Ти да не си привърженичка на теорията за крайността на Вселената?
— В любовта, да.
Той се съсредоточи като човек, свикнал търпеливо да изслушва опонентите си, и се зарадва на пръкналата се пред него загадка.
— Хей, от това става забавна дискусия! Я ела след работа в пета секция, все весели момчета сме!
— Ако така ще ме нападате…
— Няма, няма, гарантирам!
Циана си правеше понякога подобни шеги, като развиваше пред свои съвременници възгледи от миналите векове, но сега не изпита удоволствие. Хубав мъж беше, с много интелигентно лице, навярно някой бляскав учен, защото всички тук бяха такива, и явно науката го интересуваше повече от любовта, а защо го беше толкова страх, че една жена, дошла от Земята, ще си помисли нещо лошо за него, ако не я награби така просташки?
— Ало, приятел! — спря го тя малко тъжничко и не по-малко просташки. — Влизам сега да работя с компютъра, пък забравих шифъра за експериментите.
Младият учен автоматично й го съобщи, сепна се от някакво подозрение, но махна с ръка.
— Няма значение, той и с шифъра не дава информация.
Доволна от хрумналата й хитрост и щастлива, че компютърът бе прекратил спрямо нея стачката си. Циана влезе в кабинката като при близък, който внезапно е започнал да оздравява от смъртоносна болест. Младото й въображение съвсем бе се развихрило. То чуваше стоновете на едно зазидано в скалата, страдащо за човека сърце, чу и радост в непроменливите интонации на компютърния баритон, когато пламенно го похвали за непоисканите му от никого научни трудове. А и раираният паяк сякаш от радост се задруса така в мрежата си при нейното влизане.
— Не бива да се сърдите на човека, че не ги е приел — увери и двамата тя. — Той просто се е уплашил да види себе си и собствения си позор. Защото, колега, всичко, което сте събрали в тия ваши истории, също е извършено от страх, все едно дали съзнаван или несъзнаван.
Това твърдение затрудни компютъра. Колкото и могъщ да бе неговият позитронен ум, винаги щеше да му липсва милионгодишната социална еволюция на човешкия мозък.
— Аз мога да разкажа още стотици такива събития, които ще илюстрират вашата история на човека, но ще ви е трудно да ги разберете, защото вие не познавате страха, мили колега — каза му още тя и млъкна, объркана от хода, който сама даде на разговора. Не за такъв разговор бе се готвила, но оня глупак в коридора, с неговия смешен гравитационен комплекс, я отплесна и сега не знаеше как да продължи.
— Моля, разкажете една ваша история — неочаквано се обади насред мълчанието й компютърът.
Това също бе добър признак. Той не беше си въобразил с тези свои изследвания, че се е издигнал над човека, а продължаваше да се самообучава.
— Добре. Ще ви разкажа за Минотавъра — колебливо се съгласи Циана, гледайки мухата, която при идването си бе подхвърлила на паяка. Тя все повече се оплиташе чрез опитите си да се освободи, докато дългокракият звяр бе се оттеглил чак на тавана и оттам я наблюдаваше със садистично търпение. А колко по-ужасна би била една мрежа без паяк! — помисли си момичето и запита: — Какво знаете за Минотавъра?
Миг след въпроса й на екрана на видеотерминала се появи сгъстеният текст на легендата за детето-
