изрод на критската царица Пасифая от авантюрата и с един бик. За да скрие престъплението на своята царица от очите на хората, цар Минос заповядал на дворцовия си архитект Дедал да построи огромен лабиринт, в който затворил чудовището с човешко тяло и бича глава. А като победил атиняните, принудил ги да пращат всяка година по седем девици и седем момчета за храна на Мипотавъра. Наредил още да счупят краката на Дедал и също го затворил в лабиринта, за да не издаде на хората неговата тайна. Дедал обаче избягал с помощта на собственоръчно направените си криле и цар Минос хукнал да го преследва, при което загинал в схватката си с цар Кокалос. После се явил легендарният герой Тезей. Подпомогнат от дъщерята на Минос принцеса Ариадна, която му дала кълбо прежда, за да не се загуби из лабиринта, той влязъл и успял да убие страшилището, да освободи Атина от кървавия данък.
— Да, това накратко е легендата — съгласи се младата историчка. — Трябва обаче да знаете, колега, че човекът открай време е свикнал да облича голия си страх в пъстрите одежди на легенди и приказки. Вижте само колко наивни противоречия има в нея! Защо цар Минос не убива чудовището, ами му строи такъв голям и скъп затвор? Защо толкова е държал то да не бъде убито и от другите, изобщо да не се узнае тайната на лабиринта? Защо ще му праща за храна хора, когато рожбата на един бик закономерно ще е тревопасна, и така нататък. Ето защо веднъж ме пратиха с машината на времето да проверя истината. На остров Крит действително са разкопани останките на дворец-лабиринт. Значи, е съществувал, а щом е съществувал, то в него е имало нещо. Отделно от историците, нашите генетици се питаха пък възможно ли е природата някога спонтанно да е постигала подобни кръстоски между човек и животно, за каквито толкова се говори в приказките. Така че допълнително беше ми възложено да упоя Минотавъра, ако е имало такъв, да го снимам и да взема от него парченце кожа за изследване.
Но историята излезе съвсем друга. Само че, моля ви, колега, блокирайте я в паметта си и не я разказвайте никому. Ония, които ме изпратиха, не ми повярваха. Решиха, че или изобщо не съм ходила, или съм се уплашила да вляза в лабиринта. Не повярваха и на снимките, обявиха ги за шеговит монтаж. Неколцината колеги, които ходиха след мен, не успяха пък да улучат времето. Пристигаха или преди събитието, или десетилетия след него, когато легендата вече е била оформена и днешната историография не пожела да се лиши от тази пикантна приказка. Така че Минотавъра, за когото ще ви разкажа, си остана.
След страшния пек на средиземноморското слънце Лабиринтът ме посрещна с примамлива прохлада. Ходовете му бяха покрити, но разрухата беше го налегнала вече и почти не ставаше нужда да паля фенерчето си; пробитите или срутени покриви ми осигуряваха достатъчно светлина. Използувах го само за да заснема по-добре зидарията на стените. Чудесна работа, за ония години! Голям майстор е бил тоя Дедал и аз съжалявах, че хронолетът не бе улучил времето, когато той е пребивавал в Лабиринта. Но още повече се боех от възможността изобщо да не заваря някого в него. Тая порутеност ме безпокоеше, а никого не срещнах наоколо, за да го разпитам какво е положението. Макар въздухът да беше удивително чист, правилата са си правила и аз още в началото нахлузих дихателната маска, взех в ръка и газовото си пистолетче.
Това е единственото позволено оръжие за нас, пътниците из вековете. То може да приспи всеки изненадал те враг, дори динозавър да е, но само колкото да успееш да избягаш. Вие, колега, ни обвинявате в жестокост и безчовечност, но нима не знаете, че убийството е вече напълно чуждо на нравите на двайсет и четвъртия век? А пък всяко убийство в самоотбрана или дори тежко нараняване, което бихме извършили в миналото, може да даде далечни последици в хода на историята. За придвижването си из Лабиринта не се боех, на китката си имах надежден електронен компас, имах си и пистолетчето, но все пак гърдите ми бяха стегнати от вълнение, което можеше да бъде сбъркано със страх. Та нали отивах на среща с едно от най- загадъчните чудовища в историята на човечеството! Представяте ли си какво означава това за историка? Сигурно заради вълнението след стотина метра, през които се блъсках в разни слепи ходове, въпреки компаса, имах чувството, че се въртя в кръг. А и все не стигах до място, където би могъл някой да живее, па макар и добиче да е. Набрах кураж и се реших. Вдигнах маската над устата си и изпробвах един повик. Получи се нещо средно между древното „Хей!“ и по-цивилизованото „Ало бе!“
Много плах беше викът ми, но се заблъска из ходовете като в някакъв усилвател и се върна при мен така гръмък и размазан, че направо си подскочих от него, преди да позная собствения си глас. Изчаках да се поуспокоя и отново потеглих, питайки се дали да повтарям вика си. При такова ехо из ходовете той положително бе стигнал до оня, за когото го предназначих — ако наистина съществуваше.
Беше стигнал. Само след двайсетина крачки Лабиринтът внезапно закънтя в един ужасяващ рев. Имах чувството, че ако не стените му, то покривът сигурно щеше да се срути върху ми. Както са се изразявали някога: кръвта замръзна в жилите ми. Разбира се, не дотолкова, че да забравя някои тренирани положения: маската на устата, гърбът залепен за стената, пръстът на спусъка на газовото пистолетче.
Стената зад гърба ми дълго вибрира в настъпилата вкочанена тишина, а после ревът се повтори, превърна се сякаш в грохот, мина покрай мен като вихрушка и отшумя към изхода на Лабиринта. Когато ушите ми започнаха отново да чуват, долових шум, който ми заприлича на чаткането на копита о камък. Определено идеше към мен, ставаше все по-звънък, докато изведнъж замлъкна зад близкия ъгъл на коридора, счу ми се и дишане — по-силно и по-тежко от моето. Зад ръба на стената бавно се показа голям извит рог и половината от страховитата глава на едър бик с голямо кръвясало око и огненочервена ноздра. Тялото му остана отвъд стената. Не помня колко време сме се гледали така с това биче око, докато бикът внезапно не проговори, и то с учудващо човешки глас:
— Що щеш тука?
При това съвсем не беше недружелюбен този глас; малко хрипкав беше, почти слабоват и сигурно ме изненада повече от самата поява на собственика му. За да му отговоря, трябваше да поповдигна малко маската над устата си:
— Идвам при теб. Добър ден.
— Я! — възкликна бикът. — Значи „добър ден“ ми пожелаваш, а? А какво е това на лицето ти?
Най-малко такова начало бях очаквала, а нямах и право да му казвам истината за маската, която ме пазеше при употребата на газовото пистолетче. Измърморих там нещо от рода на: „Как да ти кажа… Маска е. Ей тъй, да не би в твоя лабиринт…“
— Хе! — изхихика бикът. — Решила си да ме плашиш, а? Я свали тая маска, сваляй я де! Да те видя, като си толкова храбра.
Смъкнах бавно маската под брадичката си и я оставих да виси на шията ми, но нито за секунда не вдигнах пръст от спусъка на пистолетчето, защото в тоя тесен коридор нямаше как да се избегне евентуален удар. Огледах се за прикритие, огледах бичата глава и тогава изведнъж осъзнах, че тя сякаш бе парализирана. Нито веднъж не бе трепнала ноздрата при говора, нито окото бе помръднало в черната си кухина. Въпреки здрача тази безжизненост ясно се виждаше.
— Хубава си — рече ми този странен бик с едно кротко одобрение, което още повече смущаваше. — Ти да не си поредната девица?
В объркването си изтърсих:
— Не съм девица.
А той пак се засмя с кроткия си смях и рече:
— Е, няма значение. Той, Минотавъра де, вече поостаря и месото не му понася, така че не се бой!
След което бичата глава най-после се раздвижи, но тръгна надолу, а над нея се показа бледото лице на мъж от третата възраст, според класацията, която по-късно щеше да направи Аристотел. Показа се иззад ъгъла и цялото му тяло — слабовато, попрегърбено, в простите одежди на отшелник. Страховитата бича глава увисна в едната му ръка, другата бе заета от голям глинен съд.
— Ти кой си? — запитах го, а той ми отвърна, че бил прислужник на Минотавъра, и аз отново се обезпокоих. За това не бях помислила: Минотавърът все пак е царски син и сигурно имаше не само един прислужник, можеше и цяла свита да си има. Ако трябваше всичките да приспивам, за да си свърша работата… Засега обаче опасност не се усещаше, защото прислужникът ме покани старчески дружелюбно:
— Ела, ела, девойче! С теб май ще може да си поприказва човек, щото ония другите ми ги пращат ни
