живи, ни умрели, та с дни не мога да ги свестя. Ела, не бой се!
И той затрака пред мен с копитата си, оказали се обикновени дървени налъми. Застигнах го, като държех пистолетчето си насочено в тила му. Съобразявах дали да не го упоя веднага и сама да потърся Минотавъра, но съдът в ръката му отклони вниманието ми. Не бях виждала такъв в музеите и албумите за критско- микенската култура и го запитах за вино ли е или за вода.
— Жадна ли си? — рече ми той в отговор. — Ще ти дам. И вино имам, и водата ми е хубава. Сигурно от страх съвсем ти е засъхнало гърленцето, а? — Но и присмехът му беше добродушен. — Потрай, пристигаме вече.
Коридорът свърши при една площадка, от която нагоре се възземаха двайсетина каменни стъпала. Те пък ни изведоха на чиста и оградена тераса със сенчест навес, залепена към невисока сграда. Но самата тераса заедно със сградата се намираха в края на висок и отвесен морски бряг. Оттук навярно бяха излетели Дедал и синчето му Икар със своите криле, за да се избавят от Лабиринта и страшната му тайна.
Аз още не знаех в коя точно година бе ме стоварил хронолетът на Крит, тогавашните хронолети даваха доста сериозни разсейки и работехме с тях повече на късмет, но не смеех да попитам, за да не се издам, а и можех да бъда доволна, че все пак съм улучила времето на Минотавъра.
— Ха добре дошла, разполагай се — посочи ми старецът широкия и удивително чисто застлан одър под сенника на терасата. — Пък аз ще ти донеса водица. Или може би искаш вино, а? За кураж? — закачливо ми смигнаха поизбелелите му очи. Трудно бе да си представи човек, че страшният звяр ще държи такъв прислужник.
Отвърнах му, че нямам нужда от нищо, защото трябваше все пак да бързам, и че съм попитала за съда, защото не съм виждала такива.
— Но това не е никакъв съд — вдигна го той. — Не виждаш ли, че няма дъно. Фуния! През нея ти изревах, да те уплаша, ама ти като си ми такава юначка!
Той остави внимателно фунията в ъгъла, захвърли край нея и бичата маска с червено нарисуваните ноздри. Сега пък на мен се удаде възможност за мъничко присмех:
— Да не би Минотавърът да е толкова остарял, че да не може вече и да реве?
Той се изправи отпреде ми, огледа грижливо подбраните ми за времето дрехи.
— Бе ти май не си ни критянка, ни атинянка, както те слушам да говориш.
— Не съм — признах му. — От по-далече съм. Тракийка. И искам само да поговоря мъничко с Минотавъра. Нали ще може?
Явно доволен, че бе познал произхода ми, той пак се усмихна с тая странна, по старчески дяволита усмивка. Такава усмивка помнех от прадядо си, когато си играеше с мен. Рече:
— Е, щом вече си свалихме маските, ще може. Аз съм Минотавъра.
Щях да му кажа: „Я не ме будалкай!“, но не знаех точно такъв израз на техния език, затова само се отместих, та отново да съм с гръб към стената и да виждам двата входа на терасата. Под навеса беше прохладно. Дъхът на морето пресичаше жарта на средиземноморското слънце. Старецът се поразшета и тури пред мен паничка с фурми, стана още по-мил:
— Хапни си, дъще. От Финикия са. Ти май не ми повярва, а?
Едната камера, с която снимах, се намираше в голяма брошка на гърдите ми и аз вдигнах цялата паничка към себе си, защото беше изписана с типичните за епохата орнаменти. Да можех да я отнеса със себе си, фурор щях да предизвикам, но сигурно щяха да ме обвинят във фалшифициране. Археолозите все още вярваха само на онова, което е пролежало в земята съответния, датиран по техните методи, срок. Нашите пътувания във времето им служеха само за потвърждение на едно или друго. Направих го, разбира се, и да си дам мъничко време, за да смеля новината. Рекох му:
— Как да ти повярвам, като всички разправят съвсем друго?
Той не се засегна от неверието ми.
— Младичка си ми ти, дъще, затова и не знаеш, че никога не е вярно онова, което всички го разправят. Същинските истини ги знаят само отделните човеци; влязат ли те в устата на хората, превръщат се в кесим приказки.
Аз съм учила и социална психология, та не можах да не го похваля:
— Ти си бил мъдрец.
— Когато си превърнал лабиринта в свое убежище, дъще, не може да не станеш и мъничко мъдър. Че то мъдростта да не си мислиш, че ни е от боговете! Тя е нашето примирение със света.
— Добре, разкажи ми тогава каква е истинската истина — помолих го аз, но си продължавах да бъда нащрек, а той веднага се съгласи, рече:
— Чакай само да ида да изрева два-три пъти. Това реване най-много ми тежи, ще знаеш. Но напоследък се навъдиха едни навлеци, особено чуждите търговци, дето идат с корабите, па и децата покрай тях взеха да стават по-безстрашни. Нали е речено, че Минотавърът само девици и юноши иска и като си получи дажбата, други не закача. Няколко пъти вече влезе някое, загуби се из ходовете и ми ореве и опикае Лабиринта, та се чудя как по-деликатно да го изведа…
Прекъснах го, защото очевидно бе го налегнала бъбривостта на третата възраст. Сигурно рядко си намираше и слушатели, а аз не разполагах с много време:
— Защо лабиринт е построил цар Минос?
— Не вярвам милият ми отец да го е измислил това чудо, майстор Дедал ще да го е измислил. Сигурно щото на живота ни прилича. Нали човекът цял живот все в криви ходове се лута, все в слепи стени се блъска и все не намира изхода. Гледам и децата вече, като играят на пясъка, лабиринти правят, не кули и царски палати.
Той застърга с налъмите си по стъпалата надоле, понесъл внимателно глинената фуния, но сигурно го бе домързяло да навлезе в Лабиринта, защото ревът му сега се чу като тъжно волско мучене. После се върна, седна на одъра до мен и аз записах в скрития си записен апарат една по старчески многословна и толкова обикновена човешка история, че може би с право моите колеги не пожелаха да й повярват. И наистина, струва ли си да унищожаваш една красива измислица заради баналностите на живота?
Някакъв гадател предсказал на цар Минос, че синът му щял да му вземе престола. То тия гадатели много бели правят, вметна старецът, па и много мошеници има сред тях. Ми ще му го вземе я, нали затова се раждат синовете, та един ден да седнат на мястото на бащите си! Цар Минос обаче изтълкувал по друг начин предсказанието, още повече че според него той щял да загине заради сина си — нещо, което после се потвърдило. Той наистина загинал заради сина си, но без синът му да е виновен за това. Очевидно е бил умен държавник и е държел да минава за справедлив и добър, следователно едно нормално заколване на отрочето нямало да му свърши работата — ни пред народа, ни пред боговете. Тогава трябва да му е дошла и гениалната идея за прегрешението на царицата. И за Лабиринта. Защото с нея постигал много неща едновременно. Първо, отстранявал сина си и прогонвал поостарялата съпруга. Второ, намерил с какво трайно да плаши народа си. А още тогава е било известно, че един цар може да минава за добър и добре да управлява само ако има кой вместо него да плаши народа му. Но не го притеснявал все пак много-много, принудил атиняните да пращат девиците и момчетата, които, разбира се, съвсем не отивали при детето Минотавър, а в собствените му покои, ненадзиравани вече от някоя ревнива царица. И успял. Народът го обичал, а боговете го тачели, докато не си изтървал нервите и не хукнал да гони Дедал, та Кокалос му видял сметката, като го попарил с вряла вода. Но разправят, че и там, в подземното царство, го били избрали за съдия.
То и в подземното царство справедливостта им е толкова, колкото и в надземното, ама нейсе, рече старецът, а аз отново се намесих в разказа му, този път на страната на бащата. Рекох му, че с тоя слух за сторения от царицата грях и за Минотавъра всъщност цар Минос извършва голям държавнически акт. Той пръв заклеймява содомията, която много се ширела сред скотовъдците племена, та е трябвало да бъде осъдена социално и нравствено, за да не пречи на правилната популация на населението. Не знам за какво най-много, рекох му, но легендата за Минотавъра положително е служила най-напред на тази нова обществена норма, като е създавала страх у хората от сексуалното общуване с животните.
Старецът обаче не се съгласи с мен и почна да ме убеждава, че ако това е било така, Минос можел спокойно да премахне Минотавъра, след като легендата си е свършила работата. И е нямало така панически да се страхува, че майстор Дедал ще разкрие тайната на Лабиринта. Разбираш ли, дъще, настояваше старецът, Лабиринтът му е бил повече нужен от Минотавъра!
