— То не е твоя работа!
— Добре де — продължих аз да се заяждам с божествения син. — Нали вече си имаш един бик в колекцията, стига ти толкова!
Но той пак ми се озъби, преброи отново кокалчетата на лявата си ръка и каза нещо, което на днешния ни език може да се преведе в смисъл, че още бил под нормата.
Тогава старецът внезапно му предложи да убиел него и аз видях, че наистина е спрял да се шегува. Извиках уплашено:
— Бай Минчо, какви ги приказваш! — а той ми отвърна с тъжно примирение:
— Нека си ме убие! Щом хората за това са го пратили, сигурно им е дошло време да си измислят друго плашило. Ето дори и моята сестрица Ариадна, и тя иска да бъда убит. Е, наживях се, нагледах се на диващините им, стига ми толкоз!
Тезен изпадна в недоумение. Както се полага на всеки истински герой, той или нищо не разбираше, или разбираше нещо друго. Това издаде и заключението му:
— Аз тебе май и така, и така ще трябва да те заколя, да не ти скимне пак да ревеш из Лабиринта.
— Да не си посмял! — викнах му и извадих газовото пистолетче, а той и на мен ми рече в стила на античните бабаити:
— Я па тая! Ти какво се мешаш в мъжките работи? Не стига, че ти отървах живота, ами… Впрочем, аз и на тебе ще ти кръцна гръцмуля, та да не плямпаш много-много, ако река да разправям, че съм убил Минотавъра.
Аз не съм от плашливите и най-малкото пък такова едно пале ще ме уплаши, но успя да ме ядоса. Прибрах пистолетчето и само с един саблен удар на дланта избих меча от ръката му. Трябва да знаете, колега, че нас, хрононавтите, специално ни учат на всякакви хватки по самоотбрана, а и Тезей си беше неподготвен, та мечът му издрънча в другия край на терасата. Използвах изненадата му и за да му зашлевя една-две доста силни плесници. Може да са били и три-четири, защото наистина му бях много сърдита. В аванс. Заради подлостта, която щеше да извърши спрямо Ариадна. Нали го знаех от легендата. Според нея, той на път за Атина я захвърля на някакъв остров, въпреки конеца, който бе му дала, и се оженва за по- малката й сестра Федра. Навярно е била по-хубава, затова. И да съкрати претенциите за критския трон. Но трябваше да видите как изглежда един бит античен герой, колега, неописуема гледка! По-жалко нещо не съм срещала! Едва събра дъх да изрече: „Ти да не си царска дъщеря?“ Сигурно не една царска дъщеря бе го шамаросвала в устрема му към трона й, щото според легендите той доста дълго си е търсил царство, преди да изпълни нормата за герой и да го приемат в Атина. Рекох му:
— Царска съм. И ти заповядвам веднага да си вървиш! Казахме ти: Разправяй колкото си щеш, че си убил Минотавъра, ние ще мълчим.
Той измърмори виновно и умолително:
— Е, щом е така… Нека да си взема поне меча, а?
— Вземай го и се омитай! — разгневи ме сега пък прекалено недостойния му за един герой вид, та старецът се опита да ме възпре:
— Не мой така, дъще! Нека си ме убие, иначе критяни после ще ме оставят да умра от глад. Убий ме, Тезейчо, а нея отведи със себе си, все едно че си я освободил от Минотавъра.
Взел меча си в ръка, Тезей се опитваше пак да стане храбър, а и думите на Минотавъра го насърчиха. Рече полунаперено:
— Може. Виж, така може. Пък ако речеш да се ожениш за мен… На кой цар, каза, че си дъщеря?
Никакъв цар не бях споменавала, разбира се, та отново кипнах:
— Нали ти казах да изчезваш! Чакай ме на входа, там ще се разберем!
Но може ли истинският герой да си тръгне, без да е пролял кръв и да се е оженил за царска дъщеря? Стои като дърво и вика:
— А стареца?
— Стареца го остави на мен! — пристъпих аз толкова близо, че да не може да замахне с меча. Бях и цяла глава по-висока от него. Изръмжах му свирепо, както се прави в древната японска самоотбрана, която също сме учили. — Хайде, по нишката, по нишката, та вън!
И го изблъсках към стълбището. Стана ми дори весело, като си спомних, че един ден „нишката на Ариадна“ щеше да стане нарицателна. Минотавърът обаче ми изплака:
— Ех, дъще, храбра, храбра и божествена! Защо обърка така работата? Какво ще правя аз, къде да се дяна? Аз дори дом си нямам, а тука ще ми плъзнат всякакви злосторници, като научат и номера с конеца…
Чак сега осъзнах и аз, че лошо съм се намесила в хода на историята — нещо, което ни е абсолютно забранено. Но можех ли да позволя да убият пред очите ми тоя мил старец? Рекох му виновно, без да се съобразя с епохата:
— Амиии… защо не станеш например екскурзовод, бай Минчо? — А понеже той естествено не разбра предложението ми, обясних: — Нали сам каза, че хората щели да почнат да идват? Е, ти ще ги развеждаш из Лабиринта срещу малко заплащане, ще им разправяш страшни истории за Минотавъра, нали уж си му бил слуга. И битката му с Тезей можеш да описваш, какъвто си сладкодумен… Ще му кажа да ти определи заплата. Той ще стане цар на Атина и е длъжен, щом ще му възпяват подвизите. Така хем ще се забавляваш, хем и прехраната си ще изкарваш.
Старият Минотавър се позамисли.
— Как я нарече тая служба?
— Екскурзовод — отвърнах му и също се замислих. Не исках ли прекалено много от него — да пее срещу себе си? Но в ония времена, дето и ти ги описваш в историята си, колега, човек какво ли не е правил за хляба, певците също. Почти бях готова да оттегля унизителното си предложение, когато старият Минотавър въздъхна примирено.
— Мъчна е за запомняне тая дума, ще трябва да й измисля някоя нашенска. Нали няма да забравиш да кажеш на Тезей за заплатата? Щото, ако разчита човек на критяни, спукана му е работата. Те само на боговете и на чудовищата дават по нещичко.
Хем си отдъхнах с облекчение, хем ми беше обидно заради него. Побързах да си тръгна, рекох:
— Ще му кажа, бай Минчо. Остани си със здраве?
— Ама не го бий много, храбро момче е, виж го как дойде чак дотука! — помоли ме той и аз взех това за великодушие, трогнах се, рекох му: „Голям човек си ти, бай Минотавре“, и го целунах там, дето според легендата би трябвало да стърчат рогата му.
После обаче си помислих, че никак няма да му е леко да възпява подвизите на герой, когото една жена е пердашила пред очите му, сигурно затова така настоятелно ме помоли, и още веднъж ме налегнаха угризенията заради моето вмешателство в историята. Утеши ме единствено споменът, че щом песните за подвизите на Тезей са стигнали чак до двайсет и четвъртия век, Минотавърът си е свършил добре работата и всичко значи е наред. Но все пак реших да не правя други пакости в критската история. Затова и на Тезей, който се надигна насреща ми в сянката на външния зид с верноподаническите думи „Чакам те, царкиньо“, не казах нищо повече освен:
— Слушай, да не си посмял да закачаш стареца, че ще ти скъсам ушите!
Митичният герой така се уплаши от непознатото в античния свят наказание — скъсване на ушите, — че побърза да ме увери:
— Няма, няма, царкиньо! Каквото ти наредиш, това ще бъде.
А аз по-късно се питах, дали тая ми закана и няколкото шамарчета не са изиграли и по-голяма роля в историята, защото, когато става цар на Атина, Тезей не става тиранин. След смъртта му атиняни са го боготворили като основател на демокрацията.
Това послушно обещание бе последното, което чух от него. Бързо и изненадващо пръснах в носа му мъничка доза от газовото пистолетче и той веднага се пльосна по гръб. То колко ли му и трябва на един такъв герой! После го завлякох в сянката на зида, чиито останки и днес ни възхищават, за да не слънчаса тая славна легенда от великата Минопска ера на критско-микенската култура.
— Ето така стои въпросът с истините, колега — добави Циана, завършила своя разказ. — Вие имате в себе си една истина за Минотавъра, аз — друга, а и двете са само части от оная обща истина за човека.
