— Защо тогава сте го изкопали?
— Е па да си имаме канал! — позасмя се шофьорът. — Казвай къде да се срещнем!
Не за пръв път младата хрононавтка се укори, че не бе изучила сериозно социалната психология, за да си отговори сега на въпроса, възможно ли е милиони хора да си внушават, че имат нещо, което в действителност не притежават.
— Да не се отметнеш, ей! — обезпокои се шофьорът от мълчанието й.
— Ще потърся най-напред хотел. Дай ми визофона си.
— Какво да ти дам?
— Прощавай, телефона исках да кажа! — изтръпна Циана от грешката си. Ако така я караше и занапред!…
— Добре, ще те чакам в службата. Ама ще търсиш Мечо, щото, ако ми кажеш името, може и да не го знаят, всички ме знаят Мечо. Запиши си го!
Товарният автомобил подскачаше и се люшкаше, сякаш в следващия миг щеше да се разглоби, но когато слезе край някаква пълна с хора транспортна спирка, тя остави в кабината му един трогателно щастлив Мечо, готов сигурно с години да я чака край телефона на предприятието си.
Спирката — отблъскващо мръсен, с изпочупени стъкла навес — се намираше на не по-малко мръсна улица: сивочерна настилка, осеяна с хартиени и пластмасови боклуци, сред еднообразни дълги сгради, които навяваха страх със своя цвят на пролежали хилядолетия в земята кости.
Чакащите бяха я видели да слиза от камиона, дори гащичките й бяха огледали при неумелото спускане от високата кабина и жените бяха вдигнали пред себе си телени заграждения. Мъжете я поглеждаха крадешком, по-възрастните — насмешливо, а неколцина я зяпаха така, сякаш ей сега щяха да нададат нечленоразделния вик на Мечо: „Иииих, начиии!“ Циана се обезпокои. Навярно бе ги подразнила с нещо, защото в книгите, които прочете за българите от онова време, не се срещаха такива групови картини. В тях те живееха дружно, сплотени от хубави идеи и чувства. „Обещай ми светло минало…“ — изтананика си тя наум и се обърна към малките листчета, налепени по ръждясалите пилони на навеса.
Бяха впечатляващи съобщения: Търся съквартирантка… Продавам спортна бебешка количка… Касетофон стерео нов продава… Студент търси съквартирант… И Циана се зарадва. Но да, ето, хората наистина се обичат! И са готови дори непознати да вземат за съквартиранти, само и само да не живеят сами…
Очакваното превозно средство прекъсна ведрите й разсъждения, като връхлетя на спирката с двойно по-силно пъшкане от товарния автомобил на Мечо. Тя се поколеба дали да се качи, но сякаш за да докаже оптимистичните й изводи, нечия ръка я хвана над лакътя и я въвлече в тълпата, която я понесе и с блъскане я натика вътре, заклещи я от всички страни. Но тъкмо бе стъпила по-уверено на краката си, превозното средство изръмжа като разлютен динозавър и така потегли, че люшна хората сега пък назад. И тук още веднъж се открои силата на тяхната задружност — никой не падна.
О, боже, каза си Циана с религиозното възклицание на този нерелигиозен век, та от него са ни завещани красиви произведения на всички изкуства, как е могъл в същото време да създава такива грозни сгради, тия мръсни улици и тия смърдящи страшилища!… И със закъснение усети, като парещи следи по кожата си, че нечии ръце бяха я опипвали и щипали при апокалиптичното качване в превозното средство.
Ако хората знаеха откъде идва, сигурно биха я утешили с популярното софийско възражение: „Да си си седела дома, като не искаш да те мачкат!“ А някой пенсионер би си послужил и с още по-древната мъдрост: „Която мома не ще да я щипят, да не се хваща на хорото.“ — макар това да не беше хоро, а автобус на обществения транспорт. Но хората си я смятаха за своя и нямаха очи за страданията й. Затова тя много плахо попита старата жена, към чийто стол непрекъснато я блъскаха, къде трябва да слезе за най-близкия хотел.
Погледът на бабата тръгна от обувките й, много бавно изпълзя по дългите й крака нагоре, после изведнъж отскочи към разкопчаното кожено яке и тя отвърна с не по-малко внезапна сърдитост:
— Че кой ще те пусне тебе в хотел ма! Па де да знам, то в тия хотели стават едни работи… — Помисли малко и добави великодушно: — На другата слез, там ще вземеш трамвая за центъра и пак ще питаш.
Посрещна я същата сивочерна улица, осеяна от същите мръсотии, но с още по-смрадлив въздух, защото платното й бе гъсто населено от разноцветни автомобили. Циана се обезпокои дали ще издържи на отровната атмосфера, която обгръщаше загадъчния двайсети век, дали ще й стигнат и силите да посрещне опасните неща в тукашните хотели. Но ето че релсовото превозно средство, което наричаха трамвай, отново прекъсна размишленията й, за да я хвърли в още по-голяма тревога.
Свила се на една от коравите му седалки, за да избегне странното любопитство на пътуващите, тя изведнъж осъзна с какво толкова го предизвикваше. Нито една от жените, крачещи по тесния тротоар на тая дълга и мръсна софийска улица, не носеше толкова къса пола като нейната. Всичките бяха скрили краката си до под коленете. Изведнъж се усети просто гола под стрелкащите я отгоре разнополови погледи и побърза да закрие краката си с чантата.
Когато се готвеше за срещата с далечния си възлюблен, тя естествено обърна особено внимание на облеклото. Старателно проучи заложените в историческите компютри модни албуми и дълго избира, докато се спря на това кожено костюмче: къса поличка, блузка и пазещо от вятър и дъжд якенце, чанта през рамо от същата кожа, подобаващи обувки. Хем беше кокетно — откриваше добре красивите й крака, хем щеше да понесе несгодите на пътуването. А ето че бе сбъркала, и то много сериозно, защото вместо да й осигури допълнително прикритие, то я открояваше по някакъв скандален начин.
Небрежна към модните движения на своя век за сметка на отдавна отминалите, младата историчка не знаеше, че дори лично да влезеше в конфекционните магазини или в шивашките ателиета на времето, в което бе се спуснала, не можеше да бъде сигурна дали ще улучи модата от вчера или модата от утре. Камо ли пък, когато се целеше в нея от три века разстояние.
Бе готова да скочи веднага, но бяха й казали да слезе след три спирки, а и нито веднъж не зърна през прозореца магазин за облекло. Вместо това прочете на перваза под стъклото една лирична декларация, предназначена навярно да успокоява нервни пътници като нея. Някой бе изчегъртал с доста разкривени печатни букви: „Мой роден, мой хубав трамвай, с теб бих пътувал и до Хавай!“
Но защо, изуми се Циана на анонимния поетичен възторг, та нали си имат самолети за далечните разстояния! И се ужаси от представата, да пътува чак до Хавай с това дрънчащо и пищящо на всеки завой досадно бавно превозно средство. Не, нищо, нищичко не можеше да разбере в тая своя някогашна родина!
Преди да попита за хотел, Циана се втурна в първия магазин за женско облекло, който се изпречи пред очите й, усетила се направо подгонена от погледите на минувачите. Няколко продавачки стояха отегчено между висилките с рокли и палта; нейната поява ги заинтересува, но не в такава стенен, че да напуснат местата си, да я попитат какво желае. Само най-възрастната раздвижи бръчките около устата си в нещо като готовност за разговор и Циана потърси нейната помощ.
— Моля ви, искам да си купя нещо, рокля, костюм. Кое сега е модерно?
— Па знам ли! Аз от моди много-много не отбирам.
Продавачка на женско облекло, която не познаваше модите! Циана щеше да я наругае, ако не бе си спомнила, че се намираше в същото положение, когато я пратиха при компютъра на астероида „Габрово“. И настоя:
— Какво ще ме посъветвате да облека?
— Ми нещо, дето да ти скрие срамотиите — засмя се жената, но не беше недружелюбно. — Ела, ела, я че ти изберем!
Уморена от шокиралите я досега впечатления, тя се остави в ръцете на възрастната продавачка, а тя пък намери за майчинската си загриженост изненадващо безропотен манекен за събличане и обличане и още по-покорен слушател за напътствията си. От тях историчката запомни само едно, защото й се стори особено абсурдно:
— То модата си е мода, дъще, ама мъжът иска само той да гледа онова, дето имаш за показване, а не сичките да го гледат…
В афекта си бе забравила, че не можеше веднага да захвърли кожения дубликат, направен в двайсет и четвъртия век. В него имаше тайни джобчета с разни полезни неща като газовото пистолетче за отбрана,
