От време на време пъхаше в устата си по за няколко минути часовничето-дъвка, подарено й на астероида „Габрово“, за да я включат в тамошния експеримент, но го дъвчеше по-скоро за да се стопли. Вятърът минаваше в бръснещ полет над автострадата и сякаш се забавляваше да се върти около незащитените й от прекалено късата поличка бедра.
Наистина е изненадващо и е смущаващо изведнъж да открием младата историчка насред нашето време край пътя за София. Та нали вековете, от двайсетия включително, по ред научни и морални съображения бяха строго забранени за посещения от бъдещето? А и нейните предишни съприкосновения с този век бяха заличени от паметта й? Но ето че едно от тях отново бе изплувало у нея, и то с влудяваща сила!
Когато апаратът изтласка дълбоко в мазетата на нейното мозъче приключенията й с древния елински ваятел Праксител, кой знае как на негово място постепенно се занадига потиснатият по-рано спомен за историка от двайсетия век.
Такова странно нещо е тая мека и уж лесно уязвима топка, човешкият мозък. Натиснеш го от едната страна, той се надигне от другата. Смачкаш нещо в единия му край, в другия се пръкне пък нещо друго. От това явление в наше време доста се боят политиците, а социолозите продължават да го изучават старателно. И макар след толкова века учените да познаваха мозъка много по-добре от нас, той пак ги изненадваше понякога, изравяйки от глъбините си някоя и друга загадка, с която да натрие любопитните им носове.
Щом се върна от „Габрово“, Циана увисна на врата на своя професор. Чувствувала се безкрайно самотна, вероятно такава си се е родила — непригодна за своето време… Той, професорът, не знаел какво е да си историк, все към миналото те влече, не към астероидите. Един-единствен човек и бил близък на този свят, а той — сега чак го осъзнала — се намирал в двайсетия век; нека го зърне макар за ден-два и така нататък, както убедително с нежни думи и сълзи умее едно младо момиче да размекне сърцето на своя стар професор.
Тя бе пристигнала, изпреварена от възторжени благодарности и грамоти за изключителни научни заслуги заради компютърната история, та професорът не можа да й откаже и лично я стовари с най- модерния хронолет недалеч от София. Надяваше се, една разходка из толкова мечтаното от нея минало по-издълбоко от психологическите лаборатории да излекува романтичната болка на бившата му студентка.
Пътуването на автостоп е сред малкото романтични изяви на загрубелия двайсети век, стига да си достатъчно издръжлив да престоиш час-два край шосето. За момичета като Циана това време значително се съкращаваше и един математик лесно би могъл да изчисли пропорцията: дължина на престоя — дължина на полата. Но за беда в този час на деня повечето коли или бяха препълнени, или в тях седяха жени, които сръгваха мъжа до себе си, както това е правено в ранните десетилетия на века с работния добитък. Вятърът обаче, който също се интересуваше от нейната къса поличка, продължаваше настойчиво да вдига и ръката й, така че въпреки измамната представа за продължителността на нейните усилия, създадена и от студа и многото автомобили, Циана все пак не стоя повече от петнайсетина минути.
Малка, кално-бяла кола пъргаво се изхлузи от общия поток и гостоприемно отвори вратата си, но в същия миг връз нея връхлетя огромен товарен автомобил. Нещо ужасно изпуфтя, запищя и се затресе. Циана стисна клепачи, а когато ги отвори, видя, че товарният автомобил само бе допрял тъпото задниче на кално-бялата количка и вече отстъпваше разкаяно. Собственикът на малката кола обаче, макар и убедил се, че няма дори драскотина по нея, размахваше юмруци към високата кабина на товарния автомобил и бълваше думи, които на Циана се сториха неприлични. Изучавайки езика на двайсетия век, тя естествено бе се запознала и с някои от неговите неприличности.
Шофьорът на товарния автомобил изля от високия си прозорец кратко поройче от подобни думи, после отвори рязко вратата към Циана и подвикна:
— Качвай се, малката! Зарежи го това врескало!
И Циана се качи при него, защото големият автомобил изглеждаше значително по-надежден от малкия. Щом потеглиха, шофьорът се изсмя победоносно:
— Така де, от тия лайнари човек не може да се вреди! Все те обират каймака по пътя, ама тоя ще ме сънува нощеска! Видя ли как му спрях, а?
Циана не разбра в какъв смисъл той омеша някакъв каймак с някакви клозетни продукти, но грубото му лице и грубият смях й се сториха пикантно мъжествени.
— Къде си ходила? — запита я той, вместо да я запита къде отива. — Да си пуснем ли малко музичка, а?
Кабината се изпълни с такъв внезапен крясък, та вероятно не се чу колко неубедителен бе отговорът й:
— На разходка из природата.
А истината бе, че тук се оказа най-близкото място, където хронолетът можа да я остави незабелязано от хората.
— Ти май не си оттук, щото и приказката ти не е тукашна.
Циана си въобразяваше, че поне говорът и облеклото й нямаше да я издадат. Опита се да отклони вниманието му:
— Каква е тази музика? За какво крещят толкова?
— Па за любов, за какво друго ще крещят! — пак се засмя шофьорът и очевидно още се чувствуваше победител. — А ти как така се скиташ самичка из природата? Ако те нападне някой?
— Аз съм доста силна. Учила съм и разни хватки по самоотбрана.
— Бе то да те налегне някой такъв като мене, ще ти видя хватките.
Юмрукът му на волана бе голям почти колкото главата й, та хватките сигурно нямаше да й помогнат, но Циана не се уплаши. Силата, която излъчваше шофьорът, се усещаше като уют и опора. И някакво срамежливо колебание се усещаше още у него.
Мъжът в радиото бе се накрещял и млъкна, вероятно с надеждата, че дивашкият му зов е бил чут, а на негово място се обади приятничък женски гласец с невероятното искане: „Обещай ми светло минало…“. Въпреки че товарният автомобил доста силно я подмятате насам-натам, Циана се усети, както се казва в двайсетия век, улучена право в сърцето. Колко много имаше нужда сега някой да й обещае да бъде светло миналото, в което бе се гмурнала така презглава! Запита:
— Какво се разправя в тази песен?
— Не чух, ама сигурно пак за любов, за какво друго! Ух, какво е премръзнало това краче!
Корава и топла, ръката на шофьора бе обхванала цялото й коляно. После с грапава нежност се премести нагоре по бедрото, а притежателят и нададе странно запънат в гърлото вик, подобен на предишните орангутански любовни крясъци по радиото:
— Иииих, начиии!
— Значи ли казахте? — добросъвестно го запита младата истерична. — Какво значи?
Шофьорът се смути и като че ли се ядоса.
— Това значи! Отгде ги измислиха тия план-графици, майка му стара, че и тия автостради, дето няма човек къде да спре! Слушай, малката, хайде да се видим довечера, а? Да пийнем по едно, да се стоплим. Страшно мезе си! Човек само като те погледне, и веднага му се допива.
Неразбрала целия смисъл на поканата. Циана веднага се съгласи, защото имаше нужда някой да я въведе в днешния живот, а никак не бе сигурно, че още днес ще намери своя историк.
— Е, това е! — пак така странно възкликна шофьорът, очевидно изненадан от съгласието й. — Само че ще ме извиниш, ама не мога сега да те стоваря в центъра, много съм закъснял. Ще слезеш на плавателния канал, там ми е и предприятието, а там вървят много автобуси занавсякъде. И ще ми кажеш после къде да те намеря.
Циана не бе виждала плавателен канал нито по картите на София, нито на филмите от това време.
— Па имаме си, що да си нямаме? — отвърна й шофьорът, като махна ръката си от бедрото й; бяха навлезли в града.
— Голям ли е?
— А! То вода в него няма!
— Защо?
— Ми щото София няма вода да си умие очите, та за плавателен канал ли ще има!
