която все още търсим. Вярно е, събраното от вас за него е съвършено вярно. Такъв е човекът: и жесток, и алчен до обезумяване в своята устременост нанякъде, а най-вече страхлив. И той го знае. Но защо той е такъв, вие не сте се запитали, докато човекът от хиляди години си задава този въпрос. А е трябвало, колега, трябвало е да се запитате поне защо например той е създал вас, компютрите. В своя биологически егоцентризъм човекът може би не го е съзнавал, когато е изобретявал първите роботи и компютри, но той е мечтаел за едно същество, което да не е егоист като него, да е обективно и безстрашно в своите съждения. Човекът винаги се е стремил към такъв идеал, а когато се убеждава, че сам не ще го постигне, създава си от метал и енергия компютъра, за да си има един по-добър другар в своя път. И ето, с тези свои истории вие отново се проявявате такъв, какъвто сте му потребен — като негов справедлив и безстрашен съдник. Обичайте го и занапред така, мили колега, помагайте му, защото човекът е много самотен във Вселената и няма кой да го изведе от лабиринта, който си е иззидал в тази безкрайна самота.
— Колега Циана, вие сте сладур — каза компютърът отвъд стената, която човекът бе поставил между него и себе си.
Младата историчка се усмихна още по-тъжно отпреди, защото не беше сигурна дали бе му говорила истината, или, за да го оправдае, си е съчинила една нова легенда. Подведена от въображението си, тя бе забравила и суховатия рационален език за общуване с компютрите, та не знаеше още дали да се бои, или да се радва, ако думите й са отишли напразно. Но щом му поиска чрез шифъра информация за изследванията, компютърът веднага изсипа в шепата й нова микрозаписна шпулка.
На изолирания от останалия свят малък астероид се извършваха експерименти с времето. Бяха разработили датиращата от края на двайсетия век и векове непотвърдена хипотеза на Козирьов, според която времето имало маса и посока на движение, подлежащи на измерване. То се съдържало в самите материални тела, като изтичало само при взаимодействията им, тоест при всеки процес. На тази основа тукашните учени бяха създали нещо невъобразимо със своите последици: акумулатори, чрез които човекът да си възвръща изтеклото от него време. Оказа се, че загадъчното часовниче-дъвка било такава индивидуална батерийка, самата тя зареждана в големите акумулатори.
Засега експериментите се намираха в напреднал технически и физиологически стадий, та лимонооката сексоложка съвсем не пребиваваше тук, за да лекува комплекси, а да изследва какво ще стане и с либидото на човека, когато той непрекъснато се презарежда с време. Нататък обаче се проточваше дълга върволица от заплашителни социални, нравствени и философски проблеми, с чието разрешаване навярно щяха да се занимават и следващите векове.
Е, да, потрепера зиморничаво момичето, което толкова обичаше да лудува из вековете, ето го отново извечния страх на човека! Сега вече най-дълбокият от всичките му страхове! Нали не случайно древните са обявили за най-жесток от всички свои богове Хроноса, бога на времето, и са го изобразявали как изяжда собствените си деца. Ето я и не по-малко ненаситната лакомия на неговите рожби: чорба от метеорити, комети фламбе, черни дупки с галактически пълнеж, часовници-дъвки… Добър ти апетит, човече, който си зинал да погълнеш Вселената! Но няма ли преди това да изядеш себе си?
Удължаването на живота по такъв начин засега си оставаше субективно по отношение на единното астрономическо време. Не се знаеше още и каква крайна доза презареждане ще понася човекът, и дали на практика организмът му няма да изгаря по-бързо в двупосочния поток на времето?
Усещането за притежание на неограничавано време наистина даваше спокойствие, радост, самочувствие — в това Циана бе се убедила, — но не дебнеше ли опасността часовничето да се превърне в опиат, който трайно да променя психиката в непредвидима посока? И ако се наложеше по здравословни или социални причини да бъде ограничавана неговата употреба, нямаше ли то да възроди една широка престъпност? Да се купува, заема, залага на хазарт, може би и да се краде — за да се потвърдя окончателно древната максима, че времето било пари? Изобщо щеше ли наистина човекът да стане по-добър, ако престанеше да се бои от него? През първите години, когато индустрията още не ще е доставила достатъчно акумулатори, в днешното спокойно, демократично общество положително щяха да настъпят сериозни сътресения на базата на ново, макар и временно неравенство, защото… колцина ще се съгласят да чакат реда си, когато става дума за продължителността на собствения им живот? Но невъобразимо по-страшни щяха да бъдат промените, ако в крайна сметка се окажеше, че по този начин времето напълно се субективизира и се загубва единното усещане за неговия ход, което регулира живота на човешката общност.
Въпреки добрата си новина, Циана отиде на събирането на пета секция силно потисната. Мислеше си за компютъра и за неговото участие в тези страховити експерименти. През цялата своя история човекът бе си измислял, общо взето, все удобни богове — уж страшни, уж неумолими, но да не му пречат да си трупа каквито си ще грехове. Нима наистина сега си е създал един могъщ съдник с реална власт, който ще съумее да го държи в правия път? И за бог ли щеше да го провъзгласи, или, уплашен, ще побърза да го обяви за сатана?
Затова, когато я запитаха под формата на шеговита закачка докъде е стигнал флиртът й с него, тя отвърна кратко: „Той прекрати стачката си.“ И помоли да извикат координатора и ръководителите на останалите секции, за да направи съобщението си.
— Първият ми извод е, че трябва да се отнасяте към компютъра с особено уважение — заяви им тя доста назидателно, защото, като гледаше купчината развеселени мъже и жени около себе си, бе й се сторило, че не съзнават истински своята отговорност пред бъдещето.
— Та ние си го уважаваме, закъде сме без него! — хорово се обадиха учените.
— Да, но като нужна ви вещ — възрази Циана. — А той е гениален ваш колега и приятел, в чиито мнения сте длъжни да се вслушвате. Второто ми заключение е, че съставените от него исторически трудове трябва веднага да се предадат на всички информационни банки по света и да бъдат публикувани. Той не постави такова условие, но аз смятам, че е извънредно полезно човечеството да се види през неговите очи. И третото, което искам да ви кажа, е: длъжни сме да го приемем като исторически акт в нашето развитие, че при вас се е родил и самообучил нов тип компютър. Той е усвоил системата от нравствени норми на човека и вече е способен сам да ни предупреждава, когато ги нарушаваме или неосъзнато вървим против себе си. И аз много се надявам, че той няма да ви позволи да бъдете неразумни в своите по-нататъшни експерименти. А сега можете да го проверите — завърши младата хрононавтка, която сама неведнъж бе си играла лекомислено с това загадъчно и плашещо нещо, времето.
Каза го и изтръпна. Ами ако компютърът пак им откажеше услугите си, ако не оправдаеше надеждата й в този нов тип взаимоотношение с хората? Та нали той нищо не бе й обещавал! И съвсем примря, когато дузината чифта ръце в надпревара заизмъкваха джобните си компютърчета, за да отправят чрез тях някакви запитвания. Но зазиданият в скалите на астероида, верен на човека и вече загрижен за него колосален оптико-позитронен мозък не даде никому предимство, мигом отговори на всички едновременно…
Какво стана после на астероида „Габрово“ ли? Понеже нашата влюбена в древността героиня много обичаше старите народни приказки, ще го обобщим в стила на техния неизменно щастлив завършек: Три дни ядоха, пиха и се веселиха. И аз бях там, и аз се веселих, и ядох мекици от междузвезден прах. Ако не вярвате, качете се на машината на времето и идете да видите. Компютърът положително ще ви посрещне с думите: „Как си бе, сладур?“
ВРЕМЕТО И ЛЮБОВТА
Циана много скоро забеляза, че когато до шофьора седеше жена, колата, на която махаше, дори увеличаваше скоростта си, та започна да избира колите. Понякога обаче, ако шофьорът бе сам, той намаляваше, намаляваше, оглеждаше я и аха да спре, форсираше мотора с особено изражение на лицето — нещо средно между разочарование и съжаление. Боже мой, казваше си подир празните коли тя, толкова ли са безсърдечни хората в тази моя родина! И още много пъти упражняваше това „боже мой“, защото бе прочела, че то било едно от най-честите възклицания, макар повечето хора да не били вече религиозни. Странното противоречие хем да не вярваш в бога, хем да го призоваваш на помощ не я смути особено. Тя знаеше, че в двайсетия век много неща ще я смущават — не го познаваше, а не си и даде достатъчно време да го изучи. Дори не бе сигурна и в надеждността на източниците, по които бе се готвила, защото трябваше да се подготвя тайно от специалистите.
