антивирусни средства, часовничето-дъвка, а отвратителният костюм, който й избра продавачката, нямаше джобове. В хотела щеше да го поноси, докато му свикне. Засега нека пък те свикват с хубавите ми крака, рече си тя троснато и за кураж си изтананика заседналия в главата й рефрен: „Обещай ми светло минало!“
Обещаваха й го. Млади мъже тихичко подсвиркваха, когато минеше край тях. Чуваше и подмятания — явен израз на любовни желания. В тази толкова мъглява епоха поне любовните намерения се изказваха недвусмислено. Трогнаха я и странните обявления, които зърна по стената, макар да я смутиха непознатите й български имена.
Загубихме Коко, известяваше едно от тях, но той ще си остане вечно сред нас със своя весел нрав, с другарството си, с чаровната си усмивка. Съобщаваха го приятелите му Пепа, Зика, Муци, Фъц. Обратно на това близките на Стоян Мутев му разясняваха, че той никога нямало да се върне при тях. Циана обаче не владееше добре интонациите на българския от двайсетия век и не разбра да го натъжат ли искаха, или да го зарадват. Четиридесет дни без непрежалимия Океан Бобчев, разгласяваше друго. „Скъпи Оки, четиридесет дни — четиридесет люти рани в сърцето ми, които никога не ще зараснат…“ И тук усмивката бе играла важна роля, защото настойчиво уверяваха покойника каква е била тя и колко благ е бил неговият поглед, а после пък му се натякваше, че е оставил своята сиротна женица вечно да скърби. На снимката обаче нямаше никаква усмивка, а очите бяха жестоко размазани, сякаш осиротялата женица за отмъщение бе му ги избола.
Циана се сблъскваше почти на всеки ъгъл из града с такива известия и всички настояваха, че са си отишли само честни, трудолюбиви, всеотдайни, скромни и прекрасни люде. Това я обърка — или впечатленията й бяха погрешни и хората в днешната й родина са всички такива, или върлуваше непозната епидемия, която мореше само честните и прекрасните. Но едно беше наистина чудесно: нямаше още отчуждение между хората, всичко се вършеше откровено, на улицата, в превозните средства. Там получаваше поканите за любов, на улицата ти предлагат да си купиш бебешка количка или да станеш съквартирантка на някого, на улицата и без всякаква стеснителност милата Жана съобщава на всички жители на града колко страда по своя Океан. И каква дълбока философия се съдържа в тези известия! — помисли си още младата историчка. — Вървиш си по тротоара и хоп, ощипе те някой или те покани да тръгнеш с него, а десет крачки по-нататък, хоп, ощипе те пък тя! Оная, която все се мъчим да забравим. Ощипе те с някое такова съобщение, сякаш ти казва: „Хей, миличка, не забравяй все пак, че и аз съществувам! Като си тръгнала сега нанякъде, помисли ли си хубаво накъде и защо си тръгнала и има ли смисъл да вървиш нататък, след като, все едно, накрая ще стигнеш при мен…“
Тълкуването на уличните известия, както ги нарече тя в себе си, толкова я разстрои, че Циана силно се разколеба в прищявката си да търси своя изгубен във времето историк. И може би вместо него щеше да потърси начин да излезе извън града и да натисне с език крайния си десен кътник, в който бе вграден мъничък сигнален предавател, ако внезапно не бяха й преградили пътя две симпатично наперени момчета.
— Ало, маце — каза едното. — Хайде да направим нещо заедно, а?
— Какво например? — отзова се Циана, благодарна им, че бяха я изтръгнали от мрачното настроение.
— Ами… например, да се борим заедно за мир.
Историчката знаеше, че в тези години това е било най-важният политически проблем, но на хрононавтите бе абсолютно забранено да се намесват в историческите събития. Запита:
— Манифестация ли ще има?
Момчетата се изсмяха над толкова наивност.
— Ама не, просто ще идем някъде да се повеселим.
— Съгласна съм. Къде е най-близкият хотел?
Въпросът й шокира момчетата — май наистина в хотелите им ставаха някакви страшни работи! Първото, по-напереното, изпелтечи:
— Не, не, остави ги тия хотели! Към парка да идем, ще пием и по едно кафе, докато стане време за диското.
— Много съм уморена, момчета, нека първо си намеря хотел. Помогнете ми!
— Ама не си ли оттук? — подсвирна другото момче, като изгледа книжната торба с купения костюм. — Ей, бате, видиш ли провинцията какви мацета почна да произвежда!
Циана настоя да й обяснят какво значи „диско“, а след като й повярваха, че не го знае, приказката на момчетата стана накъсана, колеблива и очарователната им самонадеяност се загуби някъде из улицата. Но те все пак я отведоха до сграда, на която пишеше „хотел“ — непонятно защо на чужд език, и набързо се сбогуваха. Казаха, че щели да я потърсят за диското, забравиха обаче да попитат за името й.
Циана ги изпрати с облекчение. Бе обещала вечерта на Мечо, а в своя век никога не нарушаваше обещанията си. Не биваше да ги нарушава и в този.
Каквито и неща да ставаха в тукашните хотели, те, изглежда, бяха с нещо привлекателни, защото в този нямаше свободни стаи. Препълнен се оказа и съседният, а в третия й обясниха, че не могат да я приемат, понеже била софийска жителка. Тоя неин Институт по темпоралните полети, който уж всичко съобразяваше, не бе проверил къде отиват да спят например софийските жители, когато съпругът и съпругата са се скарали по-сериозно. Може би им се издаваше специален документ за скарване?
И като ругаеше своя Институт с познатите й от всички български векове ругатни, загдето бе й дал такъв паспорт. Циана отново се затътри из софийските улици. Уличните телефони нямаха телефонни указатели, за да потърси адреса на своя любим, а на Мечо да звъни бе още рано.
По това време на деня ресторантите се оказаха затворени. Продаваните по улицата храни не я съблазниха, искаше и да поседне някъде, а заведенията с надпис „Закусвалня“ или „Бързи закуски“ бързо я прогонваха с нечистотията и миризмите си, докато тя не започна да се самоувещава, че е дошла от епоха, чиято хигиена граничи със стерилност и никак не е сигурно дали такава чистота, като тяхната, е полезна за човека, дали не го отдалечава от природата и естественото.
Така тя успя не само да влезе в следващото заведение на самообслужване, а и слепешката да си вземе някаква чиния от бюфета. Избра си по-чиста на вид маса, тоест по щампованата с разноцветни петна покривка нямаше поне трохи и смачкани салфетки, застави се да не гледа ръба на чинията, внуши си, че ще умре, ако не изяде веднага нещото пред себе си, все едно какво е.
Един смущаващо дребен мъж със синкаво бледо лице прекъсна неприличното й хранене, като я помоли любезно да заеме насрещния стол. Табличката застрашително се люлееше в ръцете му, люлееха се и двете черно-сиви като асфалта на улицата метални панички с еднаква супа, но той се справи с цялата си неувереност и деликатно засърба.
Циана срещна два-три пъти погледа му, който продължаваше да й се извинява, и забеляза с педантичността на историчка: като националното знаме, бяло, зелено и червено — защото под зеленото на ирисите, около зениците имаше мътни кръвясали ореолчета.
При четвъртата среща на погледите им мъжът с трикольора я заговори също така внимателно, сякаш се боеше да не изтърве на покривката някоя от думите си. А издихът му я лъхна още по-силно с онази ужасна миризма, която бе донесъл със себе си — на нещо вкиснато или съдържащо спирт.
— Извинявайте — каза деликатното мъжле. — Много извинявайте, че ви гледам така, но вие толкова приличате на една жена, по-скоро на едно момиче, което… Е, ще ви призная: което аз обичах. Трагичната любов на моя живот, моето черно щастие…
Той лекичко изхлипа, а може би се уригна, подреждайки думите с видимо усилие, но затрогващата им болка развълнува Циана. Нима не бе трагична и нейната любов към този историк, от когото помнеше само един белег от магарешка подкова на лявата буза?… Но и с нова надежда я донахрани внезапната изповед на това мъжле: Значи тя не бе чужда с вида си на днешното време, значи и в този век би могла да бъде обичана!
— Нямате представа какво момиче беше тя! — възкликна мъжлето и трикольорът в очите му засвети тържествено. — Ама как да нямате, погледнете се в огледалото, и ще видите! Толкова си приличате! Впрочем — поразколеба се той и надникна под масата. — Краката й май бяха по-големшки. Кой номер обувки носите? Тя имаше четиридесет и трети.
О, господи! — изпъшка момичето от бъдещето, отново загубило самочувствието си спрямо двайсетия
