хотела нямаше да я приемат без паспорт. Всичките му приятели бяха женени — ще рекат: що не я вземеш при себе си, щом ти е роднина, а кажеше ли им истината, ще го скъсат от подигравки. Единствено фантастиката позволяваше да се приемат сериозно невероятни неща…
За няколко мига той неволно си представи как героините на досегашните му произведения вкупом го нападат по същия начин и се възхити: „Леле, какъв роман става!“ Но изглежда, писателското му въображение още не беше рутинирано, защото веднага се изплаши. Засега му стигаше присъствието и на само една от тях. Да, писателството също си носеше своите рискове.
Тя седеше в колата до него, красива и уж близка, а много по-далечна от някога. Бе излял още в първия си роман всичката своя влюбеност в оня идеал за жена, който тя някога създаде у него, и всичките си луди мечти — това бе предизвикало и шумния му успех. Но сега го занимаваха други теми, и в друга своя героиня бе влюбен, и дори не се засрами, че му се щеше по-скоро да се отърве от тази.
Навярно повечето писатели изпитваха досада от своите предишни героини — както изведнъж и с досада откриваме всичките дразнещи недостатъци на жената, която сме престанали да обичаме, но това не го утешаваше и той продължи да се бои. Добре помнеше своенравието на хрононавтката-историчка. Прелестна лудетина, в която не може да не се влюбиш, пред която обаче винаги си оставаш нащрек, защото не знаеш какво ще ти сервира в следващата минута. Да, много обичаме да четем и да пишем за такива момичета, с горчива самоирония си призна бившият историк, но не дай си боже да ги срещнем на живо!
А и Циана потвърди опасенията му, като още в колата го нападна с укори:
— Значи ти все пак стана писател, така ли? Е, да, с това твое безотговорно въображение!
— Много станахме историците, няма хляб за всички ни — полушеговито отби атаката Борис.
— Много били! А знаеш ли какво е при нас? Представи си го само: след още триста години история!… И колко книги си написал?
— Две романчета и пет-шест разказчета — поиска да омаловажи прегрешението си писателят.
— Уф, как не успях да го предотвратя!
— Ама как ще го предотвратиш? — обърка се Борис, сигурно защото фантазията му все пак не бе достатъчно школувана.
— Трябваше да дойда във времето, когато се запознахме, а закъснях. Да не би да си се и оженил? — с внезапна тревога запита Циана и тихичко изохка, когато чу, че имал петгодишно момче. — Слушай, Борис, искаш ли аз сега да си ида и да се опитам да се върна пак, но с тия няколко години назад? Тогава ти ще си останеш историк, и ще работим заедно, и много-много ще се обичаме…
Фантастът едва не блъсна колата в тротоара.
— Ще опитвам, докато улуча — настойчиво го увери Циана, без самата да е сигурна дали не се заканваше само инатът й.
— Ще рече… да ми промениш съдбата, така ли? — възбунтува се у него изконното фаталистично чувство на човека и Циана отвърна троснато:
— Моята също ще се промени.
Бе повече сърдита на себе си, защото и у нея радостта от срещата все не се появяваше. Това не беше онзи Борис, който смело се качи тогава в машината й. Сегашният Борис уплашено бе се качил дори в собственото си шумно и смърдящо автомобилче. Но тя като че ли също не бе дошла с предишното си чувство към него. И ако се върнеше в оня чаровен час на запознанството им, щеше ли да пристигне с тогавашното си чувство? Какво правеше машината на времето с любовта? Май излизаше прав милият Александър, като се боеше, че проблемът не бил изследван…
Заразена от малодушието на своя автор, храбрата му героиня изведнъж рече плахо, с най-женското от всички любопитства:
— Може ли да видя поне жена ти, детето?
— Ще ги видиш — обеща й фантастът, решил да я настани за тази нощ у дома си. — Но моля те, ти си все пак от едно съвсем друго време. Искам да кажа, не бива да й се сърдиш, ако… Пък и мен да разбереш…
Обаче не му остана време да мрънка повече, защото трябваше да паркира някъде сред стадото от коли пред жилищния блок. Така пропусна да забележи и особено интересната ситуация: не авторът да се опитва да разбере своите герои, а да ги моли те него да разберат.
Младата историчка внимателно заоглежда онова, което в тия години наричаха интериор, и фантастът изпита еснафската нужда да се оправдае: Още не сме се обзавели, както трябва, но от следващата книга… А тя закономерно полюбопитствува как трябва, което наново затрудни фантаста.
— Е, тия работи Сийчето по ги знае.
— Кое е Сийчето?
— Жена ми. Ще се върне по-късно, на работа е. Ти се разполагай, а аз ще отскоча до магазина да купя нещо за вечеря. Циане!
Хрононавтката подскочи от вика му, но из насрещната врата дотича рошав малчуган с голяма металическа играчка в ръцете.
— Тате, тя се счупи.
— Ето го и Циан! — обяви татето тържествено, защото бе забравил нещо толкова важно.
— Как Циан? — не проумя гостенката.
— Циан! На теб е кръстен. Запознайте се! Това е леля ти Циана, за която толкова съм ти разправял.
Детето се смути. В разказите си татко му никога не бе я наричал „леля“ и беше я описвал в дрехи от чисто сребро. А Циана трябваше да преглътне не по-малкия абсурд от оня с нейния професор: дете от двайсетия век, да бъде кръстено на човек, който щеше да се роди няколко века по-късно. Този път и фантастът усети колко нелепа е ситуацията, но както повечето автори в подобни случаи, побърза да се измъкне с тайната надежда, че опашката в магазина ще е голяма, а през това време двете жени сами ще са намерили общия език. В края на краищата жените са си жени, все едно в кой век са родени.
— Циане, не оставяй гостенката да скучае! Аз ей сега ще се върна.
Малкият домакин послушно се зае да изпълни поръчението, но не се реши да назове с обикновеното „леля“ необикновената гостенка.
— Вие там имате ли летящи чинни?
Циана огледа тенекиената играчка и предпазливо отвърна, че техните били по-различни.
— Сигурно не се развалят така бързо — въздъхна момченцето с упование в бъдещето. — Хайде тогава ми разкажи една приказка от вашето време, моля те!
Циана привлече своя кръщелник до себе си, погали меките му косички. Крехкото телце силно я развълнува — сякаш докосваше нещо свое, което отдавна бе загубила и намерила го отново, не знаеше нейно ли е още и дали има право да му се радва. Но каква приказка да му разкаже? Откакто помнеше, тя бе се забавлявала само с приказките на миналото, та когато започна, никак не бе сигурна дали тази е от нейния век:
— Имало едно време един подпредседател. Той бил силен и храбър подпредседател и много му се искало да стане председател. Но за да стане председател един подпредседател, той трябвало да мине през подпространството, където да извърши големи подвизи. В подпространството обаче се влизало само през черните дупки. Ето защо той трябвало най-напред да скочи в някоя черна дупка…
Телефонът иззвъня неприятно рязко и малкият се втурна към него, съобщи възторжено:
— Леля Циана дойде!… Как не се сещаш ма, мамо! Дето съм кръстен на нея. От книгата на тате!
Майка му, изглежда, веднага затвори, защото момчето извика няколко пъти „ало“ и подуха в слушалката, преди да я върне — нещо, което се стори на историчката твърде интересно: да се духа така в един апарат, сякаш искаш да му вдъхнеш живот. Вероятно бе някакво съвременно суеверие.
Този път момченцето самичко се сгуши под ръката й, като да търсеше закрила.
— И какво има в черните дупки?
Циана усилено си заприпомня какво е учила за тия космически дупки, в които още никой не бе влизал, защото там някакви ужасни сили поглъщали всичко, и дори частиците на светлината не можели да излязат навън…
— Ама подпредседателят излязъл, нали? — избърза малкият слушател, уверен в добрия край на всяка приказка.
