В колата разговаряха тихичко и с недомлъвки, иначе шофьорът можеше да реши да ги откара не на поръчаното място. Неуспял да потисне суетата си, той я запита не е ли прочела нещичко от него, преди да тръгне за насам. Циана пак отвърна, че много се била надявала да пристигне, преди той да започне да пише, и фантастът разбра: тя също бе се побояла от разочарованието.
— Но професорът е прав — добави тя. — Предполагам, че нарочно ме е спуснал по-късно, защото няколко пъти ми рече: Не се опитвай да променяш една съдба, която вече е регистрирана в компютрите. Нямаме такова право.
Той улови в тъмното ръката й, нежно я погали — за утеха и като уверение, че може би наистина така е по-добре. Чувствуваше се много неловко, чувствуваше, че я пъди, и чувствуваше още, че ще съжалява за това.
— А нещо друго така из нашата литература?
— Четох, разбира се, гледах филмите ви, нужно е — отвърна хрононавтката и вероятно защото още страдаше в неуспешния си поход към любовта, пак за нея заговори. — Странни хора сте, нелогични някакви. Криете любовта си, срамувате се, а излагате на показ всичките си престъпления. Свените се да описвате най-святото взаимоотношение, от което се ражда човекът, а в книгите си и във филмите така детайлно и с такава наслада изобразявате убиването на същия този човек, унищожавате го по стотици най- изобретателни начини. Перверзия някаква ли е, какво ли, не ви разбирам.
Не гледаше към него, гледаше през прозореца, където фаровете на насрещните автомобили през няколко секунди се впиваха свирепо в тъмната плът на нощта. На тази планета природата отдавна вече и нощем не намираше покой.
— Интересни са разсъжденията ти, но търпят възражения — рече писателят, усетил се уязвен, защото се смяташе за хуманист, а в неговите книги май също имаше повече жестокости, отколкото любов.
— Не ми възразявай, то си е ваша работа. Аз нямам право да ви съдя. На себе си възразявайте.
— Циана, мила, нали не ми се сърдиш?
— Глупаво е да се сърдим на миналото си — отвърна тя и прихна доста свирепо. — Уф, да ми го дадат на мен това минало, да видиш как ще го оправя!
А ръката й стисна пръстите на фантаста с такава сила, сякаш бе хванала вече миналото за гушата.
— И аз така мисля — подкрепи я внезапно шофьорът. — Глупаво е, ама на, мене кадровиците още ми имат зъб, щото дядо ми бял не знам какъв си, пък е умрял, преди аз да съм се родил.
Историчката от бъдещето не разбра от какво се оплакваше, докато писателят предпочете да не взема отношение към кадровите въпроси на настоящето. Попита:
— Далече ли е още?
Циана извади из тайните си джобчета миниатюрно електронно компасче.
— Моля ви, спрете точно след един километър!
— Това се казва разписание! — изръмжа шофьорът, че не подеха приказката му. — И къде да спра, ако смея да попитам? Насред полето ли? А колата през оградата ли ще я пренесем? Място за обръщане има след двайсет километра.
— Казах ви, плащам и обратния път. Ще има и нещичко отгоре — успокои го фантастът, обаче шофьорът не пожела да се успокои, защото не знаеше колко точно „ще има отгоре“ и за да уточни размера му, замърмори, че досега щял да направи десет курса из града, но междувременно при скоростта, с която се движеха, километърът бе се гмурнал под тях и Циана извика да спре.
Загърбиш ли автострадата, полето си ставаше истинско нощно поле — унесено в гробищен сън, с наклякалите призраци на редките храсти, с далечните паметници дървета. Циана първа нагази в него и фантастът побърза да я улови над лакътя, защото тя се спъваше почти на всяка крачка. Помисли си, че така, горката, бе се препъвала и в неговото съвремие, за да попадне чак в милицията, а той се отрече от нея и го връхлетя чувството, че всъщност бе се самоотрекъл, че пуснеше ли я да си иде, щеше завинаги да остане самотен сред някакво такова тъмно и враждебно поле. Поиска да й го каже, но вместо това рече:
— Студеншко е. Ти си леко облечена.
— Няма страшно.
— Къде ти е машината?
— Ще дойде. Връщай се вече, да не се безпокои шофьорът.
— Ами ако даде пак разсейване? — каза той и не знаеше дали го каза с безпокойство или с надежда.
— Когато я викаш с пеленгатор, не дава.
— И как ще я извикаш?
— Ааа, няма да ти кажа! Измисли си го сам, щом искаш да го описваш.
— И нищо ли няма да ми каже бъдещето на сбогуване?
Тя бе се обърнала към него, отвърна все така заядливо весело:
— Нищо. Нищо повече. Това е, бъдещето винаги ще си обича своето минало, колкото и глупаво да е.
И го прегърна, без да уточни миналото ли е глупаво, или е глупаво да бъде обичано.
— Часовничето! — сети се той преди целувката. Звездите в очите й също се поколебаха дали да извършат прегрешението спрямо земната история.
— Вземи кутийката. Може би ще ти даде време да разбереш някои неща. Не го насилвай обаче и се крий от другите! А щом се изтощи, веднага го унищожи, чуваш ли? Дай ми честната си дума!
Усетил мекотата на акумулаторчето между пръстите си, докато го прибираше в кутийката, той усети и потребността да защити миналото.
— Ако искаш да знаеш, Салвадор Дали отдавна е нарисувал меки часовници. Сигурно от него сте взели идеята…
Но тя избърза с целувката си вероятно за да го възпре да каже още някоя глупост.
После ръката му олекна от мрежата с бутилките и той остана сам, без мисъл, с неуловимия вече спомен за нейните устни. Отдалечила се бързо от него. Циана бе потънала в мрака на планетата заедно с цялото й бъдеще.
Настоящето се обади по обикновеному тревожно с нетърпеливия зов на автомобилния клаксон.
— Къде дянахте момичето? — запита шофьорът.
Той отговори по най-неподходящия начин:
— Отиде си.
— Къде си отиде? Тук няма нищо наоколо.
— Не се безпокойте, всичко е наред! Карайте, че ме чакат!
— Абе аз не се безпокоя, хич даже не ми пука! — храбро надвика гражданската си съвест шофьорът. — Ама не ща да ме намесват в разни истории.
И сякаш да демонстрира своята непричастност към историята, от място вдигна такава скорост, която би смаяла конструкторите на колата му.
Ето така Циана се раздели и със своя бивш колега.
Ние не допускаме да е правила нови опити да променя съдбата му. Бъдещето на човечеството не може да не бъде по-разумно от неговото настояще и едва ли ще си е позволило други лекомислени експерименти. Но в подареното му време Борис продължи сегиз-тогиз да я среща, защото момичета като Циана принадлежат на всички човешки векове. Те винаги ще ни очароват и винаги ще ни плашат с хаоса, който внасят в душите ни. Така, както пък удавяме страха си от самото бъдеще в своите наивни мечти за него.
А часовничето наистина се оказа вълшебно. То му помагаше да се изплъзва от лапите па досадното всекидневие, за да лудува с палавите рожби на своето въображение. Той пиеше парливата му сладост, докато забравеше какво време вече предъвква — днешно ли, минало ли, или бъдеще. Но с фантастите обикновено е така.
В крайна сметка обаче от цялата история истински спечелиха само двамата овчари, които месец по- късно намериха насред полето мрежата с бутилки.
— Мистика, дядо Гане, мистика! — рече Петър Чобанина.
— Каква мастика, не видиш ли, че е гроздова!
