Той още не знаеше какво е подпредседател, нито пък какво е подпространство, но, както всички деца, не можеше да допусне, че един подпредседател няма да стане накрая председател, щом е готов да се промъкне през подпространството. И Циана също побърза да се съгласи с него, а за отплата милият й кръщелник предложи да пуснат телевизора.
Сийчето пристигна, според идиоматиката на двайсетия век, с гръм и трясък, оправдавайки се, че трудно намерила такси. Застана насред хола, поразена измери дългите крака и късата поличка на гостенката — сякаш те бяха най-важното доказателство, че иде от далечното бъдеще, и като в полубезсъзнание докосна подадената й ръка.
От вцепенението я изведе възторжената декларация на сина й:
— Мамо, аз ще вляза в една черна дупка!
— Да не си посмял! — кресна му тя и хукна да посреща мъжа си, който викаше от коридора за помощ, защото бе се престарал в магазина.
Показа се за миг през вратата, вдигнал пълна мрежа с бутилки гроздова ракия — „За твоя професор! От мен!“ — и пак изчезна.
Подаръкът направо си я пъдеше и Циана се поразходи из хола в горестно недоумение: Нима им пречеше с нещо?… Докато се спря край открехнатата врата, чула възбудени гласове. В двайсет и четвъртия век подслушването се смяташе за извънредно неприлично, но на историците, попаднали в други времена, то бе разрешено.
— Ама как те ми мъкнеш тука разни курветини, ти ум имаш ли! — бе извикало Сийчето с патоса на вековни традиции.
Мъжкият глас се провря през процепа във формата на ужасено шъткане, а след десетина секунди женският отново изскърца своето соло:
— Я не ме будалкай, аз не съм ти читател!
Последва нова пауза и нов подем на женския глас, възвисил се до трагичния монолог на Медея, преди боговете да я спасят:
— Уф, божичко, що не ми пратиш и на мене една такава машина!
После настъпи злокобна тишина, чийто край обаче се оказа изненадващо щастлив, сякаш и двамата благополучно бяха минали през подпространството. Фантастът се появи с танцова стъпка, засиял от радост, сияеше в ръцете му и табличка с бутилка, с чаши и чинийки.
— Сега ще си хапнем, ще пийнем, ще си разкажем кому какво се е случило… — Дори запя: — Обещай ми светло миналооо…
Когато беше тревожен и объркан, той несъзнателно пееше, както децата в тъмните коридори.
— Борис, каква е тази песен? — сепна го Циана.
— Амии, песен! Шлагер! Често я пеят по радиото.
— А знаеш ли текста?
— Не, няма такъв българин, който да ти изпее цяла песен от край до край! Защо ти е?
— Хубава е. Особено за такива като мен — отвърна Циана и тъжничко повтори: — Обещай ми светло минало!
— Ей, вярно — изправи се фантастът, наредил донесеното на масата. — Та тя си е направо за химн на хрононавтите! Ей сега ще се обадя на Петър Анастасов1, на автора, искам да кажа, да ми я продиктува. Той в Пловдив живее…
Но Циана го сепна втори път и още по-силно, обнадеждена навярно от началния стих на песента:
— Борис, ти нали още ме обичаш?
Той панически изправи показалец пред устните си и пръстът сряза усмивката му на две, а влизането на Сийчето с друга табла я доумъртви.
— То с какво ли може човек да посрещне такива внезапни гости — закахъри се тя, доотрупвайки масата с непознати за Циана лакомства, и показа, че също умее да се усмихва радостно: — Ама няма да се притесняваме, нали? И вие няма, и ние няма!…
Малкият Циан изхвръкна от стаята си с безпогрешния нюх на всички деца и вдигнал се на пръсти, посегна към най-близката чиния. Плесницата бе поела вече своя път, но я спря внезапното изявление:
— Мамо, аз ще стана председател. — И ръчичката успя да награби шепа луканкови резенчета.
— Добре, мама, хубаво! Бягай сега в стаята си, аз ще ти донеса от всичко.
Бащата възкликна иронично:
— Я! Сега пък председател! — но май също нямаше нищо против намерението на синчето си.
Циана отказа поднесения й алкохол — правило номер едно за пътешествениците във времето бе всеки да си пие в собствения век, та да не стават бъркотии. И се захвана да яде, защото гладът нарастваше заедно с объркването й. А като не намери какво друго да каже на своите застинали в напрежението си домакини, запита:
— Значи ти напълно скъса с историята, така ли?
— По-добре да беше си останал в историята! — веднага се солидаризира с нея Сийчето, а фантастът отвърна:
— Че аз съм изцяло в нея! Ето, пуша цигари „Средец“, пия водка „Царевец“ и си замезвам със салам „Триадица“.
Циана не положи усилие да разбере шегата му, на която той единствен се засмя. Бе заета с мисълта как по-бързо да внесе яснота в отношенията си с тези хора.
Помъкнал един грамаден палячо, малкият Циан отново нахлу в хола, за да се похвали:
— Ние ще минем под пространството!
— Да не си посмял! — повтори още по-кресливо предишния си нервен вик майката. — Веднага се прибирай!
Той послушно се върна, но на прага изненадващо просъска с езика на бъдещите българи:
— Ще те натикам в черна дупка, така да знаеш!
Майката обаче знаеше само израза „в миша дупка“ и това я разтревожи:
— Ама за какви дупки сте говорили пред детето? — та Циана трябваше да обясни какъв грях е сторила и какво представляват черните дупки в Космоса.
— Има такива! — потвърди и фантастът, сякаш бе ги виждал стотици пъти, но Сийчето, въпреки своето „Аха!“, явно не им повярва, защото ги изгледа много подозрително.
За хората на бъдещето всяко подозрение бе непоносимо и то предизвика момичето.
— Борис, моля те, искам да говоря с жена ти насаме.
Сийчето рипна от мястото си, както наперен боксьор изскача на ринга. Очевидно и тя жадуваше предстоящата схватка.
— Елате оттатък. Той нека си пие водката — добави тя с равни дози великодушие и презрение. — Виж и детето какво прави!
С внезапното си решение двете така го смачкаха над масата, че той дълго не намери сили да посегне към чашата. Дори въображението му на фантаст не смогна да си представи как ще протече техният разговор, а той се оказа толкова кратък, че не му предостави време и да се опомни.
— Другарко Сийче — започна Циана, щом се изправиха една срещу друга насред спалнята ринг, където я отведе домакинята, и погрешното съчетаване на правилното обръщение с умалителната форма на името пак се дължеше на недостатъчната й подготвеност за този век. — Другарко Сийче, аз обичах Борис и дойдох заради него.
Без взаимно проучване, без дори да е заела гард, това я улучи като удар преди началния съдийски сигнал. Сийчето писна едно тихичко „Ох, божке ле!“ и се тръшна на семейната спалня, не съзнавайки естествено, че по този начин отвръщаше с не по-малко изненадващ удар.
Циана се изплаши — чак такова рухване заради една нищо и никаква работа, която с две приказки можеше да се уреди! И докато преди заядливо бе се питала „Какво толкова й харесал на тая дебелана?“, сега бе готова да се просълзи от умиление пред толкова любов.
По мерките на нашето време Сийчето само гальовно можеше да бъде наречена „дебеланка“, но на Циана още из софийските улици бе се сторило, че повечето нейни предшественички са или дебели, или още по-дебели. Нещо, за което вече не можем да я оправдаем, защото, както ние не предрешаваме вкусовете на идните епохи, така и те нямат право да се бъркат в нашите естетически мерки. Циана не помнеше — нали
