още тогава заличиха в паметта й случилото се, но ние отлично помним как тя нарече дебелана дори Праксителовата Афродита, а за една историчка това е повече от непростимо. И добре, че поне сега осъзна лекомислието си спрямо своята домакиня.
— Но защо така? Другарко Сийче, моля ви! Аз нищо лошо…
— Ох, нищо лошо ли! — писна мъничко по-силно Сийчето, а семейните пружини под нея дружно заскърцаха в ритъма на погребалното й опяване. — Божке ле, Божке ле! Ей тука, на, тука сме се любили, тука си се любим, тука сме създали дететоооо… Ама няма да ти го дам! Аз в милицията ще ида! И в съюза на писателите ще ида.
Тя, разбира се, излъга. Цианчо бе създаден още в ергенската квартира на историка, и на пода, защото краката на кушетката бяха разхлабени, но малките хитрости винаги са участвали в стратегията и тактиката на всеки двубой.
Покъртена, нейната далечна потомка великодушно отстъпи:
— Добре, аз няма да ви го вземам. Само за няколко дена, моля ви! Той пак ще си е ваш. Но нали всеки има право да изживее една своя голяма любов!
Неизтърпели възмутителното допущение, семейните пружини пак така солидарно изстреляха нагоре освирепялата съпруга.
— Как така за няколко дена ма? Ти чуваш ли се какви ги приказваш! Нали ще ти издера курвенските зъркели!
Злощастно неподготвена, хрононавтката не познаваше и този темпераментен израз от идиоматиката на двайсетия век, но в генетическата памет на жените и през идното хилядолетие бе оцеляла способността да отгатват намеренията на своите съперници. Тя отскочи, удряйки хълбока си в някакъв ръб. После отскочи още веднъж с пъргавината на боксьор от леките категории. В малката спалня обаче нямаше много място нито за скачане, нито за бягство и Циана се видя принудена да извади своето пистолетче. Като стискаше устни да не вдъхне сама от упойващия газ, тя прихвана през кръста възтежичката си все пак съперница, която веднага обърна очи, и грижливо я положи на леглото, покри я с едно от одеялата.
Видял я така запъхтяна — Циана едва в хола си пое дъх, — фантастът се изправи с най-лошото от своите предчувствия.
— Борис, ти трябва да решиш, и то веднага!
Както повечето писатели, той предпочиташе да взема решения в книгите си вместо в живота и се побоя дори да запита какво трябва да се решава толкова бързо, попита за жена си:
— Спи — отвърна Циана, още задъхана. — Но скоро ще се събуди, затова давай!
— Как така спи? — втурна се той към спалнята, но тя му препречи пътя.
— Не влизай!
— Какво си направила?
— Упоих я за малко. С нея просто не можеше да се приказва.
— Циана!
— Не влизай, ти казах! Ще ми заспиш и ти, а трябва да решаваме!
Белегът от магарешкото копито на бузата му съвсем избеля.
— Какво да решаваме?
Тя го избута към фотьойла, защото той също се канеше да падне.
— Успокой се! Ето, подъвчи това, ама не го гълтай!
Фантастът облещи очи пред малкото дамско часовниче, което се отправяше към устните му.
— Не се плаши! Това е акумулаторче за времето, ще те успокои.
Той отскочи чак на двойното канапе, решил, че историците от бъдещето вече не ползват и машини, а дъвчат часовници, за да се придвижват из времето.
Хрононавтката демонстративно пъхна удивителната дъвка в собствената си уста, сдъвка я и, за съжаление, не изчезна.
— Борис, обичаш ли ме? Ще дойдеш ли с мен?
Винаги е било трудно да се отговаря на два въпроса едновременно, на такива въпроси навярно е още по-трудно.
— Циана, аз… аз… детето…
— Ще вземем и него.
— Циана, моля те! Нека помисля!
Тя изплю часовничето, топна го в кутийката с антивирусна субстанция и му го подаде.
— Подъвчи го, нямаш много време за мислене!
И той го прие, както приемаме лекарство, примирен и с него, и с необикновената си съдба. Та и кой творец в историята е бил поставян някога от собствената си героиня пред такъв чудовищен избор? Може би единствен митичният скулптор Пигмалион, но и той, доколкото знаем, не е бил женен. Часовничето напълни устата му с парливо сладостна слюнка и творецът я преглътна с оная решителност, с която навярно Сократ е изгълтал своята отвара от бучиниш.
Циана го подканяше с цялата си нетърпелива хубост. Красива беше, по-красива, отколкото бе успял да я опише в романа си, но хубостта й там бе търпеливо изваяна, а нетърпеливата хубост все още плашеше мъжете на двайсетия век.
— Не мога, мила. Не ми се сърди, наистина не мога! Сигурно цял живот ще те обичам и ще си мечтая за теб, но сега не мога.
— Поне за няколко дена! Не ти ли е интересно да видиш как изглежда бъдещето?
— Интересно е, разбира се — проточи писателят, премятайки с език усладилото му се часовниче. Мозъкът му изведнъж бе се понесъл по някаква радостна орбита из светлата вечност на времето, а там сякаш лесно се вземаха и най-мъдрите решения, или по-скоро: всички решения изглеждаха мъдри. — Разбира се, да… Любопитно е. Но, мила, кои ще ми повярва, ако аз сам не си го измисля? Не, не, всеки трябва да си живее със собствени представи за бъдещето, да воюва за собствените си химери. Спести ми това разочарование. Аз навярно…
— Добре, Борис — прекъсна го тя, защото часовничето бе развързало езика му за дискусии, подобно на предизвиканите от алкохола. — Откарай ме тогава!
Фантастът обаче сега пък се огорчи, че тя така бързо възприе философиите му, и с една проста въздишка само се съгласи на вечната им раздяла.
— Къде?
— Аз ще ти покажа. Хайде!
— Не мога. Пил съм алкохол, забранено е.
— Ох, божке ле! — проплака историчката с възклицанието на съперницата си. Известно е това свойство на паметта ни човешка, да възприемаме най-лесно онова, което сме чули от враговете си. — Ох, божке ле, ами сега!
— Ще повикам такси, щом толкова бързаш. Но защо ти не останеш няколко дни?
— Сийчето ще ме убие.
— А, ще те убие! Ти не знаеш каква душица е тя! Тя всичко ми търпи, горката…
— Борис, моля те! Не мога да остана нито минутка повече! — тропна му тя с крак, точно както понякога го правеше и Сийчето.
Той едва-едва се размърда в своето изпълнено с горделиво сияние новопридобито време и Циана си помисли, че е важно да съобщи на астероида „Габрово“ това свое наблюдение: очевидно алкохолът ускоряваше и засилваше действието на часовничето-акумулатор. Бившият историк сякаш цял час примъква телефона към себе си и въртя номера, докато започна да се шегува с ленива самовлюбеност:
— Ало, другарке, вие четете ли фантастика?… Ха, браво! Тогава ще ме разберете. Ето, значи, на един фантаст му е нужно бързо такси, да иде в бъдещето за нови теми. Нали ще може? — засмя се на някакъв отговор, рече доволно: — Така, така, именно! Много ви благодаря! — и още по-бавно продиктува адреса си.
Таксито пристигна фантастично бързо за София от втората половина на века и Борис, разнежен в своето безначално и безкрайно време, не успя да опакова бутилките, награби цялата мрежа, въпреки настояването на гостенката си, че една била достатъчна. Но когато много ни се ще да отпратим някого, ние ставаме и необичайно щедри.
