— Ако аз ви я кажа, няма да ми повярвате! Затова потърсете, моля ви…
— Тогава ме излъжете, ама така, че да ви повярвам!
Той бе отхвърлил още в началото възможността тя да е шпионка, но една шпионка, която се разхожда без документи и краде гроздова ракия за три лева, и няма никакъв адрес, беше сто пъти по-вероятна от алибито на арестантката.
Капитанът предпазливо й зададе няколко доуточняващи въпроса, реши, че при това положение един от двама им трябваше да иде в лудницата, а понеже все още смяташе себе си за по-полезния член на обществото, повторно запита по телефона какво става с доктора. Лекарят беше пристигнал и той тръгна да го осведоми предварително, отвръщайки на триумфа на арестантката си: „Нали ви казах, че няма да ми повярвате!“, с най-дружелюбното си уверение:
— Напротив! Сега вече всичко ви вярвам.
Отегчена от не по-малко абсурдния и за нея разпит, Циана пъхна в устата си експерименталното часовниче, за да се дозареди с време и настроение. Завариха я да дъвче, силно угрижена, че бяха й повярвали. Та нали затова бяха забранени за посещения тези векове — защото вече се приемаше за възможно пътуването във времето!
— Махнете тая дъвка! — скара й се капитанът.
— Дразни ли ви? — сговорчиво рече Циана. — Само още две-три минути, моля ви! Имам нужда от нея.
Лекарят му смигна да не предизвиква конфликт и бащински я запита:
— Значи вие се казвате Циана? И не сте кръстена нито на дядо Ценко, нито на баба Цанка, а на химически елемент циан?
Хрононавтката бързаше да досдъвче необходимото и време и само кимна.
— Трябва да видя ръцете ви. Нали ще съблечете за малко якето и ще вдигнете ръкавите на блузката?
Макар да не разбираше за какво е нужно, тя покорно се остави да огледа красивите й обли ръце, но категорично отказа да свлече чорапите си.
— Нищо, и така ще може — примири се лекарят, посегна към едното й бедро и се наведе да го огледа за следи от инжекции, но в следващия миг доста тежичко се тръшна на задника си.
Не от изненада, не, един съдебен психиатър трудно може да бъде изненадан от някоя човешка постъпка.
Просто Циана, свикнала медицинските прегледи на тялото й да се извършват от диагностичните роботи, импулсивно бе го блъснала, възмутена от безсрамното опипване. Но веднага се спусна да му помогне с почти насълзена молба за извинение, та капитанът, който бе посегнал към копчето, се отказа да й надява белезници.
— Ох, никак не съм подготвена за вашия век!
— А за кой сте подготвена? — отдалечи се лекарят от нея.
— За древните и за средните.
— Там едва ли щяха да се церемонят толкова с вас! — рече капитанът, лекарят обаче професионално нямаше право да й се сърди.
— Позволете поне да видя очите ви и езика.
За да покаже езика си, тя трябваше да го освободи от часовничето. Извади красивата му кутийка и внимателно го изплю в нея, при което капитанът скочи иззад бюрото, а лекарят сам облещи очите си като за преглед.
Правеше нова грешка, но часовничето бе свършило своята работа и Циана се изсмя, вече забавлявайки се:
— В едно свободно общество всеки има право да дъвче каквото си ще, нали така, другари?
— Да, да, разбира се — не посмя лекарят да отрече, че живее в толкова свободно общество и се обърна към дежурния офицер, а в погледа му се съдържаше готовата диагноза. — Близките й обаче трябва да бъдат уведомени.
Следствието бе всъщност приключило и капитанът нареди на телефониста да открие сред единайсетте еднакви имена в телефонния указател търсения историк, докато лекарят доверително привличаше стола си към превърналата се в пациентка арестувана. Хвана гальовно ръцете й — не се знаеше дали няма да посегне отново — и с най-нежното приятелство в гласа си я помоли да му разкаже отново всичко, нищо че звучело невероятно.
Циана още по-въодушевено продължи да се забавлява с абсурдната ситуация, но лекарят много скоро я прекъсна, засиял от радост:
— Ами да, тази история ми е позната! И името е същото. Циана! А аз все се чудех откъде ви познавам. Има такава книга, нали? Фантастичен роман. И човекът, когото казахте да потърсим, е нейният автор.
— Но нима той е писал за това? А ни обеща, подлецът, никому да не казва! — извика младата историчка, убедена в този миг, че мрази своя изневерил на науката колега.
Явно хронолетът бе я стоварил фатално късно, за да успее да промени нещата. Не й оставаше друго, освен да извади газовото пистолетче, да се измъкне оттук и незабавно да напусне това толкова неморално време. Преди това обаче се налагаше да отиде донякъде, защото из улиците не бе видяла тоалетни, а възмущението й я направи нетърпелива.
Капитанът нареди на един милиционер да я съпроводи, правейки му знак, че арестантката е опасна, а щом останаха сами, докторът обясни:
— Разбрахте, нали? Налудна идентификация. Чела е книгата и се е вживяла в героинята, че и автора й обявява за свой близък. Имахме наскоро един много интересен случай…
И той заразказва този, според него, по-интересен клиничен случай, а капитанът го чакаше да свърши, за да узнае обществено опасно ли е това заболяване и какъв дял от отговорността се налагаше да поеме.
Циана доста се забави, за да си състави план кога и как да извърши своето покушение срещу народната милиция. Помъчи се още да си спомни и какво велико и добро е извършил двайсетият век — теория на относителността, начало на социалното преустройство на планетата… та да не си отиде от него така ожесточена, и когато се върна, авторът на популярния фантастичен роман вече стърчеше насред кабинета на дежурния офицер.
Тя още от вратата се хвърли да го прегръща, а след като нацелува до насита белега на лявата му буза, изхлипа:
— Борис, кажи им да ме пуснат! Ужасно ме измъчиха заради някакъв глупав паспорт.
— Значи наистина ви е близка, не е само ваша читателка? — зарадва се и капитанът, който вече предпочиташе да изпрати нещастното момиче в къщи вместо в лудницата.
— Да, да, трябва да я пуснете — отвърна писателят, но не изглеждаше съвсем уверен в желанието си.
— И коя е тя? Откраднали са й документите.
— Амиии… Циана — затрудни се той какво повече да каже, сигурно защото и най-необузданият фантаст изпитва все пак някакво чувство за отговорност пред своето съвремие. — Циана! Моят прототип.
— Каква ви се пада? — затрудни се и капитанът. В своята практика той си имаше работа с всякакви типове, но прототип още никой не бе му докарвал.
— Мога да гарантирам за нея — избягна отговора фантастът, като припряно заизважда от джобовете си разни документи: шофьорска книжка, паспорт, две клубни карти…
— Не е нужно, моля ви. Та ние ви познаваме! — намеси се лекарят, кимвайки с усмивка към капитана.
Като човек на науката, той, естествено, не можеше да си позволи да вярва на подобни измишльотини и продължаваше да е убеден в своята диагноза, но също предпочиташе да се отърве от момичето, вместо да му търси сега място из препълнените софийски психиатрии.
И дежурният офицер любезно изпроводи двамата чак до изхода, за да се върне и кабинета си с нови опасения за своето време: Бе то и много фантасти се навъдиха напоследък, а знае ли човек какво може да се очаква от тях!…
Не по-малка тревога бе обзела обаче и Борис. Отначало историк, после — фантаст, той сякаш бе прескочил собствената си епоха и все по-трудно се оправяше в нея. Какво щеше да прави с гостенката си? В
