Разбира се, Циана попадна в неговите обятия, чисто фигуративно казано, защото, щом я видя, курсантът веднага скри ръце зад гърба си. С тия голи ръце той би излязъл сам срещу някой въоръжен до зъби главорез, но какво можеше да направи с тях пред едно толкова хубаво момиче с разплакани очи?
Двамата се гледаха безпомощно, докато обръчът от купувачи се премести от управителя около тях и нажежи вътрешното си пространство с очакване и любопитство. Трябваше вече нещо да се предприеме и в своето смущение курсантът все пак налучка онова, което би направил всеки отдавна завършил образованието си милиционер: поиска паспорта на закононарушителката. Щеше да вземе паспортните й данни и да рапортува в районното управление, където по-добре знаят как да постъпят с провинилата се гражданка. Гражданката обаче нямаше документи.
— И се бие! — провикна се управителят, като виреше мустаци над главите на клиентите си. Навалицата доста непочтително бе го изблъскала най-назад.
— Заявихте ли в управлението, че ви е открадната чантата? — попита с още една надежда бъдещият милиционер, но и тя мигом угасна. Нещата станаха съмнителни и той се видя принуден да изрече онова, което най-малко желаеше: — Тогава ще трябва да ви задържа.
Циана не знаеше точния смисъл на този израз — замириса й на хващане неизвестно как и за какво. Височко израсло, момчето изглеждаше слабовато, та една от познатите й хватки сигурно би му стигнала, можеше да си послужи и с газовото пистолетче, но видът на милиционера бе по-скоро уплашен, отколкото заплашителен и тя реши да не влиза повторно в ръкопашен бой с двайсетия век. Зачака.
— Да, да, трябва да ви задържа, гражданко! — повтори, сякаш се самоубеждаваше, курсантът, а дебелата продавачка майчински го окуражи:
— Задръж я, Маринчо, задръж я!
— И ще я задържа, како Маро, като нищо ще я задържа!
Дългът наистина настояваше за това, но как да го приведе в изпълнение? Щом е такава, че налита и на бой, налагаше се да я хване по някакъв начин, но нали всички минувачи ще си помислят, че му е приятелка, а пък с тая поличка! Що ли му трябваше да облича униформата!…
Той щеше да изрече още веднъж заканата си, докато съобразяваше как да опази честта на мундира, но един от купувачите го изпревари:
— Хайде бе, Маринчо, задържай я вече! И ние си имаме работа!
Обръчът около двамата окончателно се превърна в една зинала за смях и подигравки огромна уста, след като се обади и баба Стойна от съседния вход на техния блок. Неуморима в стремежа си да изложени целия квартал, тя подвикна гальовно:
— Спогодете се, Маринчо, спогодете се, баби! Я какви сте ми млади и хубави! — а някой побърза да я увери:
— Ще се спогодят, бъди спокойна!
Курсантът се изпъна люто наранен, изрева с пресилено дебел глас:
— Вървете пред мен! И да не сте посмели да бягате, че…
Той не знаеше какво щеше да направи, ако тя все пак би посмяла, а когато излязоха на булеварда, съвсем се обърка. Вървеше с вързани като подивели кучета за дългите крака на арестантката очи и чудовищно противозаконно закопня те изведнъж да побегнат накъдето си щат.
Циана обаче нямаше намерение да бяга. Та нали тази милиция е създадена да пази гражданите, да им помага, защо да не помогнеше и на нея? И тя доверчиво забавяше крачки, за да се изравни с бъдещия милиционер, да го попита нещо, но той също веднага скъсяваше крачките си, предупреждавайки я да не се обръща.
Колкото и бавно да се придвижваха по този начин, накрая те все пак стигнаха в районното управление. Там бъдещият милиционер с много изчервяпания смогна да предаде своята арестантка по уставния ред, козирува с облекчение, преди да излезе и точно тогава уставният ред изведнъж рухна. Арестантката протегна ръка, примига чаровно насреща му и каза: „Сърдечно ви благодаря!“ А бъдещият милиционер импулсивно пое ръката й, изтърва я, сякаш бе уловил нещо нажежено и замръзна в готовността си да изтърпи всички възможни наказания.
Въпреки дългия си служебен опит, дежурният офицер обаче не знаеше полага ли се наказание за такъв случай, разсърди се на себе си, и повтори гневно: „Свободен сте!“ После, останал насаме със странната арестантка, доста дълго набира сили за оня пронизващ поглед, който трябваше веднага да я обезоръжи. По този начин й даде възможност да го изпревари.
— Другарю милиционер. — Хрононавтката не бе стигнала чак до офицерските чинове в изучаването си на двайсетия век. — Имам нужда от вашата помощ. Търся един човек, а не знам как да го открия.
Капитанът си наложи да не посяга още сега към цигарите.
— Първо ми кажете защо сте без документи!
Да, този начин на кражби напоследък бе зачестил, но пък кражбата, извършена от самата арестантка, усложняваше картината. Циана му довери, че е взела шишето за един свой приятел. Останала без пари, а се налагало…
— Същият, когото искате да намерим ли?
— Този е друг.
— А той къде е? — последва закономерният в такова следствие въпрос. — Какъв е? Може ли да гарантира за вас?
Капитанът се мъчеше да отклонява погледа си не само от цигарите, а и от греховно оголените бедра, и от лицето й, което объркваше мислите му със своята невинна хубост. Иначе разсъжденията му следваха пътя на служебно изпитаната логика: Арестантката няма документи и самата краде — дотук, общо взето, ясно! Откраднала е обаче шише гроздова, уж за подарък, докато приятелят на такова момиче едва ли пие евтиното винпромско производство. Той сигурно пие нещо по-луксозно, отгоре на всичко тя отказва да назове името му. Не посочва и какъвто и да било свои адрес. Дали не е пък наркоманка? Май в бедрата си биеха инжекциите. Останала без наркотик, грабва първия алкохол, попаднал й на лавицата…
И той подхвана разпита отначало.
— Ама защо пак ме измъчвате с тоя глупав паспорт? — възмути се Циана с наивитета на своето време. — Нали седя пред вас! Паспортът ли е по-важен или човекът?
Капитанът чак сега запали цигара, иначе щеше да кипне: „Човекът без паспорт не е човек“, но нещо бе го смутило в това умозаключение. Димът му подсказа по-приемлив вариант: Един гражданин, който не може да установя своята самоличност пред другите, сам се поставя извън законите и така нататък.
Циана, чиято самоличност се намираше далеч в бъдещето, можа да му излезе само с тамошни противодоводи, а те още не важеха. Тук те можеха да те накарат да изглеждаш в очите на другите като умопобъркан. И капитанът се обади по телефона да повикат лекаря. Телефонът пък подсети Циана за Мечо.
Следствието отново заора в нещо силно подозрително: тя не знаеше истинското име на шофьора, а добрият Мечо постъпи по най-правилния за един днешен гражданин начин, щом му съобщиха, че го търсят от милицията. Той категорично отрече да има нещо общо с непознатото момиче, само го е взел на автостоп до София. И хрононавтката бе нападната с още по-жестоки въпроси: Къде е била, откъде е идвала, защо е стояла тъкмо на това безлюдно място край автострадата?… Въпроси, които трябваше да останат без отговор.
— Тогава ще ви затворя в мазето — рече капитанът и се изправи застрашително.
Всъщност искаше да я предаде вече на дежурния следовател, но все още бе любопитен, а и след снощния телевизионен криминален филм му се щеше сам да изпробва следователските си умения. Ето, арестантката наново го изненада, питайки със зашеметяващо простодушие: „Какво има там?“
В мазето, разбира се, нямаше дори мишки, защото хигиената беше уставно задължителна, та и с тях не можеше да я изплаши.
— Ще имате възможност да решите дали да ми отговаряте, или не.
— Чудесно! — зарадва се момичето. — Затворете ме в мазето, а вие през това време намерете човека, за когото ви моля.
Капитанът още не искаше да го търси, защото тя единствено на него разчиташе да й създаде някакво алиби, а това също беше подозрително. И гневно промени решението си:
— Не, ще стоите тук, докато не ми кажете истината!
