век.

— Да, да, по-големи бяха — продължи да наднича към краката й мъжлето, сякаш търсеше там потвърждение за трагедията си и Циана избяга, забравяйки на съседния стол торбата с купените дрехи.

Едва след час откри липсата им, но беше късно да се връща. Тогава бе станало вече късно за много неща.

На улиците настъпваше онова време, което наричаха „час пик“ — с двойно повече коли по платното, с тройно повече пешеходци на тротоарите. Бе времето, когато всички бързаха и всичко се извършваше по- бавно. Замаяна от газовете, блъскана от минувачите. Циана се носеше заедно с тълпата нанякъде си, губейки постепенно и последните остатъци от своята надежда. Някъде из тая необозрима тълпа се прибираше сега към дома си и нейният любим, или пазаруваше из магазините, но тя не се видя редом с него. Все по-силно усещаше, че не ще издържи още един ден на тази отровна атмосфера, а едва ли ще й позволят да го вземе със себе си. И любов ли беше изобщо това, което така неподготвена я хвърли тук? Не е ли повече един детински романтичен порив към някакъв живописен белег от магаре? Не е ли онази често срещана човешка драмичка, да си въобразяваш, че обичаш някого, а всъщност да си влюбена само в спомена си за него и за собственото си някогашно чувство?…

Поредният от ударите, които й нанасяше този неприятен град, я завари улисана да се пребори още веднъж с малодушието си. Не беше удар в прекия смисъл на думата. Някой я блъсна отстрани — нормално за такава гъста тълпа, друг я блъсна в гърба, но в следващия миг нещо дръпна рамото й почти до изкълчване и когато тя се опомни, чантата й бе изчезнала.

Лишена от рефлексите на съвременния човек, вместо веднага да викне за помощ, Циана се заозърта, занадига се на пръсти, но може би защото никога не бе виждала крадец, не заподозря никого сред двупосочния порой на минувачите. Тогава чак усети и празнотата на ръцете си — пакетът с дрехите също липсваше.

Непобеденото й малодушие се превърна в краткотрайно отчаяние. Защо не бяха й дали подходящ паспорт? Защо не я посъветваха да държи парите си в тайните джобове, не в чантата? Защо бяха я пуснали така скандално облечена?… Човек би си помислил, че е нарочно, ако не знаеше каква отговорност носи Институтът за оцеляването на хрононавтите, дори когато е против някое тяхно пътуване. Сега вече наистина се налагаше да изостави, макар и временно, своето намерение, за да се върне по-добре подготвена.

Както повечето жени от всички векове Циана умееше при случай да използува някои свои предимства: тънкото кръстче, високите силни бедра и възострото задниче, което бодеше мъжете в очите. Бе се надявала неговата пробивност да й проправи път и в двайсетия век, но като му тури тая прекалено къса поличка, нещата се усложниха. Прекаленият светец и богу не е драг, бе си спомнила тя по този повод една тукашна поговорка, без да усети обаче колко неуместно я отнесе към оная част от човешкото тяло, която само с много голям риск би могла да бъде обявявана за свята. Но ето че по принуда й се налагаше сега да изиграе ролята на ония жени, за каквато тук очевидно я смятаха.

Застана край един от уличните телефони и отдалеч се заусмихва на мъжа, в чието лице забеляза особено откровен интерес към себе си. Спря го с най-всеотдайното си изражение: „Моля ви, нужни са ми пари за телефон…“ Мъжът дълго рови в портмонето си за двете стотинки, защото не гледаше в него, а се озърташе наоколо. Накрая се престраши:

— Ами ако този, на когото звъните, го няма, какво ще правим, а?

Без да смъква предаността от устните си, Циана се помъчи да съобрази какъв по-неангажиращ отговор да даде. Накрая избра някаква смесица от флирта, закачката и трогателната женска безпомощност:

— А вие ще ме вземете ли под своя закрила? Знаете ли, откраднаха ми чантата с парите, пък аз…

Той дори не я остави да се доизкаже. Смутолеви: „Бедата е, че аз сега отивам на едно важно събрание…“ И панически се шмугна в навалицата.

Но какво сбърках пак, с какво го прогоних, вече се отчая и от себе си историчката. Та той наистина ме желаеше, личеше си, искаше да бъде с мен! Дали защото споменах за парите? Явно, трябваше да се маха оттук колкото се може по-бързо и добре, че номерът на Мечо не бе откраднат поне в паметта й!

Тя пусна пред себе си една жена, настояла да я изпревари, та да разбере как си служат с телефона, но жената не успя да говори. Стоя със слушалката на ухото си необосновано дълго за нетърпеливата Циана, после бръкна в улейчето да си вземе парите, а пари нямаше. Тогава тя удари с юмруче апарата и стотинките се спуснаха с тих звън. Циана внимателно прочете указанието, педантично го изпълни, чу сигнала „заето“, върна слушалката, но и ценните стотинки не се върнаха. Тогава тя избоксира, както бе видяла, коварния апарат, после започна да го бие от всички страни с нарастваща ярост, докато някой не й извика: „Я остави апарата ма, хулиганка такава! От такива като тебе все не работят…“

И още много обидни думи й изприказва този някой, когото тя не видя добре през замрежените си от сълзи очи, а затъкнатото й гърло не можа да му обясни, че няма пари и не знае къде се намират другите телефони. Всичко в тоя век сякаш бе се наговорило да я нагрубява, да я щипе, да я ограбва. И милият професор по темпоралните полети с право щеше да й се надсмее: „Циано-Цианче, казвах ли ти аз…“ Трябваше да му запуши устата и това бе първото, което се налагаше да направи. После ще поиска пак от някого стотинки, а симпатичният Мечо ще я откара, откъдето бе я взел.

Тя почака пред витрината на гастронома, докато загасна пламъкът на ожесточението й. Пресметливо огледа откъде влизаха хората и откъде можеше да се излезе, без да се минава през касите. Ако бе искрена със себе си, щеше да си признае, че я водеше вече не намерението да „запушва устата на своя професор“, а желанието да си отмъсти на неприятния век. И само мисълта, че, както й бе известно, кражбата тук не е нещо необичайно, леко засенчвате сладостното й вълнение.

Убедена в своето хладнокръвие, тя обходи два пъти рафтовете, откри бутилките с гроздова ракия, пъхна небрежно една под мишницата си, и бавно тръгна натам, където купувачите оставяха чантите и мрежите си, за да ги разменят срещу зелени пластмасови кошници. Но точно на това място, което бе наблюдавала уж особено внимателно, една дебела жена изненадващо я стисна за лакътя и оглушително заврещя в ухото и:

— Стой, ще крадеш, а? Граждани, дръжте я! Ограбиха магазина!

Циана дръпна лакътя си, при което бутилката се изхлузи, а експлозията й пръсна на парчета мига наежена тишина. Касиерките скокнаха иззад касите си и една през друга заотправяха призиви към милицията, купувачите стоеха злорадо ухилени, а дебелата жена настървено се бореше с Циана, която бе сметнала, че със счупването на бутилката инцидентът е приключен и можеше да си върви.

В битката коварно се намеси и някакъв мъж страшилище, устремно прегазил двете опашки пред касите. Той награби с людоедско сладострастие плячката си изотзад, но уплашената Циана рефлективно улови сключените на гърдите й ръце, рязко се наведе и преметна страшилището през главата си. Плясък на изтърван чувал, дрънчене на буркани, стреснати викове, сподавен смях… И се видя, че страшни са били само грамадните мустаци на страшилището. То лежеше смачкано на циментовия под, толкова жалко, че го съжалиха дори купувачите, които ненавиждаха управителя на кварталния си магазин. Вкупом се впуснаха да му помогнат, така че му отнеха всяка възможност да се изправи. Вместо благодарност обаче, управителят се замята в ръцете им, а мустаците му запърхаха пискливо:

— Крадци! Хайдуци! Всички сте хайдуци!

Никои не възропта против страшното обвинение. Или наистина бяха крадци, или бяха свикнали да ги обиждат, и продължиха усърдно да му помагат, докато той не им изрева да се махат.

Циана също бе смаяна от постъпката си, та не използува сгодата да избяга. А когато след многократно надничане между раменете на помагачите се убеди, че нападателят й не е пострадал, и отново се запромъква към изхода, бе вече късно. Пред вратата я чакаха неумолимите обятия на изпълнителната власт.

— Ето я, Маринчо! — възтържествува дебелата продавачка и побутна към нея едно съвсем младо милиционерче, което по същия начин бе уловила на улицата.

То не беше дори милиционер, а курсант последна година, квартално момче, което мнозина от купувачите познаваха още от дете. В отпуска, то бе излязло из махалата да се поперчи с униформата си и доста се противи да бъде въвлечено в тази кокошкарска история. Известно е, че всеки ученик в милиционерското училище ще предпочете сеещи смърт банди и други такива неща, в които би могъл да се прояви, пред закононарушения на стойност три лева и седем стотинки, но сега сякаш целият квартал виждаше в него своята опора и той трябваше да оправдае доверието на народа.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату