Планетолетът изпълняваше пощенска служба и се движеше по строго разписание. Автоматично се отвори люкът му към зиналата паст на някакъв впил се в него змей, изскокнал от скалата. Три робота сякаш панически заизхвърляха върху ескалаторната лента предназначения за „Габрово“ товар, четвъртият включи някакви тръбопроводи. Лентата понесе и двете жени, преди да са успели да се сбогуват с улисаните в разтоварването пилоти. Когато Циана обърна глава за прощален поглед, змеят бе затворил зад гърба им своята челюст, а планетолетът вече се носеше към следващия астероид.
Лентата с равномерна скорост ги спускаше към силно осветено помещение в глъбините на скалата. Насреща им струеше прохладен и ароматен въздух.
— Часовника! — подвикна й сексоложката, която и тук я държеше за ръка, макар в търбуха на тоя змей да нямаше къде да се падне. Циана не искаше да се раздели с чудодейното акумулаторче, но спътничката й настоя категорично: — Ефектът му ще трае още няколко дни. Ще ти го дам пак, но никому не казвай, чуваш ли?
И светкавично го прибра в кутийката, след което отново сграбчи ръката на момичето, защото срещу тях заплашително се носеше голият каменен под, а в края на ескалатора стоеше и някакъв посрещач. Чудесна беше тая сексоложка, въпреки лимонените си ириси и Циана си пожела оня там, който ги очакваше, да държи в ръка клетвената декларация, та веднага да научи и другите тайни на астероида Габрово.
Посрещачът й се представи като комендант-координатор, но въпреки отговорния си пост, повече приличаше на незагубил момчешката си разхайтеност поостарял младеж. Бурно прегърна сексоложката с думите „Здрасти, докторче, как мина?“, не дочака отговора и хлапашки я ръгна в слабините: „Върви сега да си оправиш мустачките, утре ще докладваш!“ Спря единия от двата робота, които разнасяха пристигналия товар, даде му багажа на Циана с нареждането да го отнесе в жилищно помещение номер осем, премести нещо с езика си от едната буза към другата — дали не дъвчеше и той часовник? — и рече:
— Ние тук сме малко хора и не обичаме официалностите, Циана. Нали може да те наричам така? Имаш ли нещо против да обядваме заедно?
Циана не възрази; когато няколко часа си преглъщал парливата сладост на времето, отваря ти се необикновен апетит. А координаторът веднага позна несръчността в движенията й и с дружеска интимност я хвана под ръка. В сравнение с планетолета тук се усещаше някакво подобие на гравитация, но далеч по- слаба и от лунната.
— Ама що не си оправите апаратите! — поиска да се възмути Циана, решила, че има някаква повреда, но прозвуча като весела констатация.
— Ще ни пречи на опитите.
— Какви опити?
— Хей, ти си хубава, знаеш ли!
— Знам — опита пак да се разсърди Циана, защото той явно отклоняваше разговора, и пак не можа. Още се намираше в новото си състояние, което почти приличаше на безпричинно радостно опиянение.
Дори от коридорите си личеше, че тая няколко километрова скала, наречена „Габрово“, не съдържа в себе си друго, освен някаква лаборатория-завод. Никъде не се виждаше макар и кътче от уюта на място за живеене, а там, където зърна мъничко дизайнерско старание, то бе красотата на индустриалния пейзаж. Целите стени бяха тапицирани с разноцветни тръби и проводници.
Пътьом координаторът отвори една врата с думите: „Тук ще работиш! Много разчитаме на теб.“ Беше малко помещение — пулт с видеотерминален екран, пред него кресла и отново тапетите от тръби и проводници.
Циана тихичко изписка:
— Какво е това? Сигурно отдавна никой не е влизал тука!
Координаторът се позасмя, после силно се разнежи:
— Паякът ли? Ох, какъв си ми хубавец! Ама теб май скоро не са те хранили? Ела, ела, момчето ми! Впрочем, дай му ги ти, та да се сприятелите, нали заедно ще работите тука!
Той бе извадил от джоба си прозрачна кутийка, в която бръмчеха няколко тромави тлъсти мухи с уродливо мънички крилца. Били специално създадена от генетиците раса.
— Виж му само мрежата, той ни е от най-големите майстори.
Ако човек не изпитваше унаследената фобия към тези насекоми и ако се вгледаше непредубедено, не можеше да не се възхити на неговото творение. Мрежата, цял метър в диаметър, с невероятно сложна структура и още по-невероятния цвят на пролетно земно небе, заемаше единия от горните ъгли на помещението и се спускаше до дръжката на груба металическа врата. Паякът, почти колкото човешка длан голям и сякаш облечен в раирана пижама, само леко се раздвижи, когато координаторът протегна ръка към мрежата му. Очевидно бе свикнал от хората да получава храната си.
— Е, ще трябва и ти да свикваш с тях — рече координаторът, пускайки сам на различни места в мрежата няколко мухи, които предизвикаха в нея една нежна буря. — Ако искаш да си имаш и в спалнята някое такова юначе, обади се в снабдителния отдел, там ще ти дават и мухите.
Циана бе чувала за модата в космическите градове да си развъждат за украшение специални паяци, които плетели разноцветни мрежи, но за пръв път се сблъскваше с тях. А сега научи, че тази мода не била случайна.
— Каквито и животинки да си отглеждаме — обясни й координаторът, — или ще ни се пречкат в краката, или ще изискват повече грижи, а човекът има нужда и от друга жива душица в тоя космос. Освен това те са много чувствителни. Щом паякът ти е спокоен, значи, около теб всичко е наред — и с кислорода, и с отоплението, и с влажността.
И наистина, съгласи се Циана, къде на Земята се появяваха паяжините? Където човекът дълго отсъствува, където е спокойно и сякаш времето е спряло. Но въпреки това грамадният паяк, който навярно ги чакаше да си излязат и тогава да се нахвърли върху жертвите си, не успя да й стане симпатичен и тя решително отказа да украсява по този начин спалнята си.
В столовата имаше два — може би защото тя имаше само два ъгъла и всъщност не представляваше никакво помещение, а образувана от сливането на два коридора площадка. Едната паяжина трепкаше в различните нюанси на червеното, другата — в зелено.
— Не може да се каже, че е особено уютно при вас — призна Циана тревогата си.
Имаше няколко високи масички, предназначени да се храниш прав, няколко стола край стената за ония които биха желали да седят, в дъното — двата зейнали отвора на кухненския компютър. Над него се хилеше саморъчно изрисуван лозунг: „Ние дъвчем времето, времето дъвче нас. Добър апетит!“ И тия паяци в ъглите, които сякаш висяха там, за да ти броят залците.
— Уютът е в душите ни, миличко — весело й възрази поостарялото момче. — Скоро ще се убедиш. А сега иди тренирай как се поръчва яденето. На самообслужване сме.
Циана позалитна към кухненския компютър, но успя да го стигне без произшествия, а и координаторът не й предложи помощта си, защото в момента прибираше в познатата й вече кутийка онова, което бе дъвкал. Тя докосна копчето с надпис „меню“ и над доставящия отвор за ястията грейна надписът: Супа от метеорити. Черна дупка с галактически пълнеж. Астероиди на скара. Мекици от междузвезден прах с айран от Млечния път. Кекс „Габрово“…
— Тук я караме малко аскетично, пак заради опитите — обади се зад гърба й координаторът, сякаш гостенката им, свикнала и най-примитивният кухненски компютър на Земята да й предлага поне няколкостотин ястия, се нуждаеше единствено от това обяснение.
— Задължително меню ли е? Не може ли човек да си поръча нещо… — измрънка Циана, но тъй като още не бе разбрала дали не й скрояват някаква шега, добави предпазливо: — Нещо по-малко калорично?
Изравнил се с нея, координаторът най-после видя смущението й.
— Не се плаши за фигурата си. Всичко е ниско калорично и са си най-обикновени ястия. Беше ни на гости съпругът на нашата лекарка, прочут специалист е по храненето на извънземните жители, той ни състави и менюто, а имената им тури така, на шега, да сме го запомнели с добро.
Циана все пак прояви известна предпазливост и си поръча от по-разбираемите й неща: една мекица и, разбира се, специалитета на прочутия „кексолог“, както шеговито бе го нарекла жълтооката му съпруга. Мекицата й се стори съвсем нормална, може би защото никога не бе яла междузвезден прах, нито бе вкусвала млякото на Млечния път. Обаче кексът, който изскочи от гърлото на компютъра, представляваше изумително копие на бароков часовник за маса от осемнайсетия или Деветнайсетия век и тя не би се
