мислеше, че трупът му сигурно също няма да се хареса на Циана, колкото и да го разкрасяват в погребалния отдел на поликлиниката. Значи, в инженерната задача трябваше да се включи още един силно затрудняващ фактор: самоубийството да бъде такова, че труп да не бъде намерен.
Момичето продължаваше да си стърчи, прегънато над перилото, бе сякаш омагьосано от водата и не се заинтересува от пристигането му. Значи, не бе го познала и не бе повикала по джобния си компютър службата за сигурност. Дали и тя не е самоубийка? — зарадва се Александър и се довлече, за да седне на близката до нея пейка. Протегна крака, изпъшка неприлично шумно — стълбището бе изцедило и последните им силици.
Момичето бавно се извърна към него. Не беше момиче, жена беше, но млада и доста привлекателна. Гласът й го докосна като ласка, може би защото тъкмо от това се нуждаеше сега:
— Изглеждате много уморен. Да ви дам ли нещо за възстановяване? Имам у себе си.
— Благодаря. Ей сега ще ми мине — отвърна той.
— Навярно не се движите достатъчно, нетрениран сте.
Съчувствената й готовност за разговор му подействува още по-добре. Младата жена се открояваше живописно самотна на тоя мост и явно притежаваше сродна нему душа.
— А тук е красиво, нали? — продължи гласът-ласка. — И толкова спокойно! Хубаво е, че са направили тези мостчета. Същински оазиси сред това безумие наоколо.
— Какво безумие? — попита Александър недоумяващо.
— Не намирате ли, че целият наш живот е истинско безумие? — Тя пристъпи с лека, еластична походка и седна в другия край на пейката. — Нещо в него липсва, нещо съществено, а и аз не знам какво е.
— Да си призная, никога не съм мислил за живота така. Какво да му липсва? Напротив, прекалено много неща има в него и сигурно това ни уморява.
— Не ви ли е страх?
Кой знае как, Александър веднага разбра въпроса й. От тая височина водата изглеждаше неподвижна, черна, като стена, зад която дебнеше зловеща загадка. За да не излъже, рече:
— От какво да ме е страх?
Жената отпусна ръце в скута си, въздъхна доверително:
— А аз вече няколко пъти идвам. Мястото е много подходящо, но ме е страх. Като погледна от моста… Високо е, доста ще трае. И тая река сигурно е пълна с разни гадни животни.
Той не можа да не се засмее над трогателно детинските й съображения.
— Пълна е. Затова не ви и съветвам да го правите.
— Уф, наистина не ми се живее повече!
— Да не би да сте загубили любимия си?
— Глупости! Нима човек може да загуби нещо в тоя свят, освен себе си? Всичко и всички са взаимозаменяеми. Или вие си мислите, че някой днес е в състояние да се самоубие от любов?
Александър се смути. Щеше да прозвучи като хвалба, но се налагаше да обори нейното черногледство.
— Погледнете ме, аз съм един от тия глупаци!
Тя наистина го погледна с очи сякаш пресилено разперени и с насмешливо любопитство в тях.
— Сигурно сте прекалено самолюбие, това е.
— Наистина я обичам! — извика той в горестна самоотбрана.
— О, мили ми колега, себе си обичате, себе си! Тя ви е пренебрегнала, самолюбието е възпламнало и така нататък. Доста позната картина.
— Но защо съдите така прибързано? — вече истински се обиди самолюбието на Александър. — Та вие не ме познавате! И откъде у вас тоя песимизъм? Толкова сте млада… — Той се позапъна, защото тя можеше и да не е млада. Днешната медицина бе направила така, че хората да запазят почти същия си вид от двайсет и пет до над шейсетте години. — Исках да кажа, че не сте толкова млада. Мировата скръб е по- присъща на пубертета.
Тя отмести най-после разперените си очи от лицето му, сякаш окончателно я бе разочаровал.
— Ако имаше действително мъже, които да не си праскат ендорфини в мозъка, та да смогнат да те погледнат влюбено, тогава може би… Едного да срещнех, който да е готов заради мен да скочи ей оттук, тогава да! Обаче няма, няма вече такива мъже на планетата. Е, сред колонизаторите на другите планети, по астероидите, но то е, защото там пък жените са по-малко, а и намалената гравитация…
— Аз никога не съм употребявал ендорфини — защити Александър мъжкото население на планетата. — И да скоча мога заради вас.
Тя прихна тъжно.
— Заради мен? Не, заради себе си ще скочите.
— Заради вас ще скоча! Иначе нямам никакво намерение. Просто дойдох да ви видя отблизо.
Той стана от пейката и зачака само още една нейна думичка. Уверен бе, че действително ще скочи. Вярно, височко е, но беше добър гмуркач, а реката сигурно е достатъчно дълбока, та да успее да изплува и триумфиращо да се изсмее после в тая предизвикателно иронична муцунка.
Вместо да каже нужната дума, младата жена обаче внезапно го прегърна през кръста. Доста яко го стисна в слабините и решителността му омекна от жеста, с който го възпираше. Погали наведената на гърдите му главица, за да дръпне в следващия миг ужасен ръката си, защото това странно същество каза:
— Нека скочим заедно, моля ви! Сама ме е страх. Хванете ме здраво, аз ще затворя очи, а вие ще скочите заедно с мен. Моля ви!
— В никакъв случай! Това значи да извърша убийство.
Той опита да я махне от себе си, но тя се овеси с цялата си тежест на него, смъкна се по бедрата му и падна на колене, а бузката й легна на едно доста неподходящо място. За да избегне смущаващата поза, Александър побърза сам да коленичи и се озова вече истински в нейната прегръдка. Ръцете й се сключиха около врата му, устните й зашепнаха в страстен унес:
— Ето така! Прегърнете ме, силно ме прегърнете! Хайде, моля ви! О, колко си нещастен, горкичкият ми! Колко си самотен, колко страдаш, но скоро всичко ще се свърши…
Шепотът се прекъсваше от същите безсъзнателно страстни целувки — по шията му, по бузата, по ухото. Пръстите й конвулсивно шареха по вече целунатите места, търсеха сякаш други, нецелунати още, почти се забиваха в кожата, където я докоснеха.
— И ти… и ти… — замърмори Александър, упоен от нейното страдание и действително се почувствува нещастен. А трябваше да разбуди съпротивата си, за да отклони това младо създание от трагичното намерение, да го изведе от детинското му отчаяние. — Недей, мила, недей така, аз ще направя всичко…
Внезапно дланта й натисна по познат му начин неговото ляво слепоочие и размаза там някаква течност, която с бързината на етер проникна в черепа му.
Александър я хвана грубо за раменете и я отдалечи от себе си.
— Какво е това?
— Нищо, мили, нищо! Впръснах ти малко успокоително. Трябва да се успокоиш, та да можем да го направим.
— Ама аз нямам никакво намерение да скачам от разни мостове, разбери! И теб няма да пусна! — награби той още по-здраво раменната й, а в своята разпаленост несъзнателно повтори думите на омразния му социален отговорник от квартала: — Ти не принадлежиш на себе си, ти на обществото принадлежиш, чуваш ли! Я каква си красива, добра, всекиго можеш да направиш щастлив…
— Но мен, мен кой ще направи щастлива! — драматично извика младата жена.
— Я ставай! — надвика я той, защото коленете му, забити в настилката на моста, също закрещяха от болка.
Вдигна я решително, хвана я през кръстчето и я помъкна по стълбището. Устремен към празното си и самотно жилище, той я носеше не само за да я спаси, той я носеше и като щит срещу всички засади на кварталната поликлиника. Принуди себе си и към нещо, което беше по-малко лъжа, отколкото тактическа хитрост:
— Забравил съм си транспортния талон, ако ти имаш?
