другия.
Призован така внезапно да сравнява съвременната женска красота с красотата отпреди двайсет и осем века, научният форум сам се превърна в скулптурна композиция.
— Ама гледайте и богинята де! — викна му Циана. — Я какъв й е задника! Ами корема!
— Безобразие! Кощунство! — изкрещя асистентката на изкуствоведа, която сигурно никога не би посмяла да застане така край която и да било статуя.
Мъжете обаче още не можеха да излязат от своята живописна вкамененост, още сравняваха, още не бяха в състояние да отсъдят, а тази им нерешителност по-вероятно се дължеше на това, че никой истински естет не би отрекъл с лека ръка едната от тези две така чудесно различни красоти. А и подлежи ли изобщо на обективно сравняване една бяло-розова, уханна, възбудена от водните и въздушните бани плът, с който и да е мрамор, та ако ще да е минал и през ръцете на Праксител?
Пръв се съвзе шефът на изкуствоведите.
— Пра… Пра… Праксител все пак… Искам да кажа, великият скулптор за щастие е останал верен на естетическите закони на своето време.
— Ама разбира се — съгласи се Циана. — Как иначе ще продаде статуята си! Сам ми го каза. Видяхте, значи, колко му е била революцията! Разрешавате ли вече да се облека или още ще ме гледате? — изсмя се тя накрая срещу дузината чифта очи и се чувствуваше повече победителка, отколкото навярно самата Фрина, когато адвокатът й я съблякъл пред атинските съдии.
— Безобразие! — повтори истеричната изкуствоведка. — Да попадне сред едни от най-великите мъже на човечеството и да се държи така!
Тя очевидно имаше предвид не колегите си, а Праксител и компанията му, затова звънкият отговор на Циана прозвуча още по-кощунствено:
— С удоволствие ви ги отстъпвам, колежке. Идете, и ще се убедите, че великото и смешното още оттогава си вървят ръка за ръка. И само красотата подчинява всичко на себе си. Но това май вие няма да забележите.
— Престанете — викна шефът на изкуствоведческата катедра, настоял да довърши изложението си. — Всички знаем, че истинското изкуство не отразява пряко действителността. То не копира, то създава паралелна на живота действителност.
— Значи, нищо не ни пречи и занапред да си съществуваме паралелно — допрепаса Циана халата си и потупа възпълничкото рамо на Афродита.
Но пожелала да се присмее и над съдиите си с този снизходително-ироничен жест, тя бе забравила, че се намира в двайсет и четвъртия век, и потупва не истинската статуя, а нейното изваяно от лазерните лъчи холографско копие. Ръката й безпрепятствено влезе в тая абсолютно достоверна по обеми, по форма и по цвят, но също толкова безплътна паралелна действителност, и това я изплаши.
— Прощавайте!
— Нека прекратим дебатите! — предложи с боязлива строгост професорът-елинист, изправен все пак не пред самата Клио, изящната муза на историята, а пред тази устата нейна следовница. — Колежке, вашето „прощавайте“ ще рече ли, че най-после сте осъзнали своите простъпки?
— Да — отвърна още изплашената Циана и наведе чаровната си главица към реверите на халата.
— Добре. Тогава какви изводи ще ни предложите от тази ваша толкова зле изпълнена задача? Ние можем, естествено, и сами да вземем решението си, но научният демократизъм ни задължава да чуем по- напред вашето мнение.
Беше жестоко да се иска от нея веднага да прави обобщения и изводи, но комисията бързаше.
— Е? — подкани я неумолимо професорът-елинист.
И момичето замрънка безпомощно, както винаги на изпит, когато й се паднеше да развива не добре позната тема:
— Амиии, първо… Първо, коринтското вино не бива да се пие неразредено. Те го пиеха с изворна вода.
— Достатъчно! — спря я професорът с оня познат тон, който обикновено означаваше, че ще последва най-ниската бележка. И се изправи тържествено: — Колеги, ясно е, че заключението, до което стигнахме в предварителните си консултации, е правилно. Има ли сега някой против това, да се унищожат записите, които тя донесе от злополучната си командировка, и цялата тази история да се заличи веднага в паметта на всички, запознати с нея?
— Но защо? — единствено се обади Циана.
Професорът отново се насили към търпение.
— Би трябвало и сама да се досетите. Ние нямаме право с публикации или дори само с клюки да променяме историята, с която вие така сте се погаврили, да хвърляме сянка и върху светлия гений на Праксител. Още повече че и сега не можем с достатъчно научна сигурност да определим дали той по ваше внушение е извършил своята революция в изкуството, или под влияние на коринтското вино например — опита се накрая елинистът да премине към мъничко по-елинистичен тон, но нервите му все пак не издържаха: — Ама махнете най-после тая… тая…
Шефът на изкуствоведческата катедра панически натисна едно от копчетата на своя компютър и холографската Афродита мигом изчезна от залата, сякаш невидима машина на времето я отнесе през двайсет и осемте века назад при самия й създател. Или при колегите й на Олимп.
— Значи, коринтското вино направи белята? — рече професорът по темпоралните полети, след като изслуша признанието на своята дипломантка. — Грешката е наша, че не те подготвихме за евентуалната ти среща с него. Знам го това вино, голяма гадост е.
— Напротив, много вкусно беше — защити Циана виновника.
Тя бе измолила от комисията да се отбие тук, докато другите минат през лабораторията за паметова обработка.
— Ще проявя още веднъж доверие към вас — отвърна й професорът но елинистика. — Защото се надявам, че чувството ви за отговорност пред историята не е съвсем погубено.
Така бе отвърнал и Циана не знаеше сега колко и какво има право да каже на този пък професор, който се занимаваше само с техническата страна на полетите в миналото. А той й възрази, сякаш неведнъж бе пил от това проклето древно вино!
— Е, не! Прекалено ми е сладко, па и не отлежава достатъчно. Аз предпочитам ракията. — Той се наведе към долното чекмедже на бюрото си, извади оттам една странна бутилка. — Също се прави от грозде, само че по друг начин. Опитай я!
Върху залепения накриво грозен етикет пишеше „Гроздова ракия. Произведена и бутилирана от Винпром София“.
— Нещо древно ли е? — запита тя.
— Двайсети век.
— Но нали нищо не бива да се пренася?
Професорът въздъхна.
— Ех, мило момиче, много неща не бива да се правят, а се правят. Човешко ли е например на стар човек като мен да не изтриват нищо от паметта, да я оставят пълна с всичко, което й домъкват такива авантюристи като теб? Знаеш ли какъв кошмар е! И ето, това гнусно питиенце помага да се понася по-леко тая жестока памет. Опитай го, направо от шишето.
Вярвайки, че щом също е от грозде, ракията ще прилича на сладкото елинско питие. Циана пое непредпазливо голяма глътка, която така я задави, че професорът трябваше да я потупа силно по гърба. После той се засмя и с демонстративна наслада вдигна шишето срещу насълзените очи на младата историчка.
Тя много се надяваше да си върне това неприлично тупане по гърба, но професорът млясна блажено насреща й. Реши по друг начин да си отмъсти.
— Вие също сте ме учили, че такива неща са най-строго забранени.
— Искаш ли да ти кажа колко още забранени неща съм вършил? Само че ми омръзна все сам и все тайно да ги върша.
— И ме повикахте за компания, така ли? Но аз още сега ще ви обадя! — надигна се тя от стола.
