Циана излезе от машината и се огледа с тръпчиво вълнение, с любопитство и боязън. В кои ли бездни на времето бе пропаднал тоя университетски полигон, където трябваше да се привремени? Върху иначе свежата трева лежеше боклук, който говореше за съвсем други векове. И той, и природата наоколо й се струваха познати, но малко ли исторически филми бе гледала!…
Тя подритна една смачкана пластмасова кутийка, наведе се към датата на изкалян старинен вестник и сепнато се изправи. Машината бе дала чудовищно отклонение във времето. Дано никой не я видеше!…
И пак се огледа, но този път с по-малко страх и повече надежда, че ей сега ще се надигне иззад храстите край реката някой едър и хубав варварин, който… Нещо подобно май бе сънувала веднъж!
Никой не се надигна и Циана си рече: „С това въображение историчка от теб няма да стане! А ако постърчиш още малко тука, няма да получиш и пилотско свидетелство“… И реши така да програмира обратния полет, че да заличи забранения си престой в непознатото време.
Люкът се затвори след нея, машината веднага излетя, но на височината, където трябваше да премине към полет във времето, изненадващо засече. Циана почака без особена тревога компютърът да отстрани повредата, тоя не я отстрани и тя обходи с внимателен поглед пояса от уреди и индикатори, който опасваше кръглата стена на кабината. Стори й се, че милокачът бе щръкнал с два сантиметра над другите. Тя положи длан върху му и полекичка го натисна. Той влезе в ложето си. Зеленото око на темпоралната програма мигом изгря, а броячът на времето се завъртя.
Циана легна доволна в пилотското кресло: щеше да му даде да се разбере на тоя инженер-асистент по темпоралните полети, дето се правеше на влюбен в нея, пък я пускаше да лети с повредена машина! Та това бе пълна безотговорност спрямо човечеството и историята му! Добре че… Или както са казвали древните: слава богу, че нищо не се случи!
Тя прорепетира няколко пъти кавгата и всеки път изпитваше странна сладост, щом си представеше как Александър се изчервява пред нея и я моли за прошка, а после, кой знае защо, изведнъж й дожаляваше за него. Но не успя да изнесе представлението си още с отварянето на люка, както бе си наумила, защото професорът и инженерът по поддържането на темпоралните машини я посрещнаха твърде тържествено. Александър дори бе изкопал отнякъде една разкошна тъмночервена роза.
— Нашите поздравления по случай първия ти полет във времето — стисна й ръката професорът. — Ти се справи отлично, Циана.
Тя отвърна, както се и полагаше, с едно скромно „Благодаря“, а вътрешно им се закани: „Чакайте, още нито не сте видели! Веднъж да взема дипломата…“
И отново се видя да препуска лудо и весело из отминалите векове. Но това си беше изконна мечта за всяка начинаеща историчка.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Богът от машината
Той повървя няколко минути след нея, да се полюбува на изящните й бели крака, които някак неумело стъпваха с нежните сандалки по калдъръма на улицата. Пурпурните апликации по двойно препасания й хитон предупреждаваха, че е от най-луксозните хетери, а те не позволяваха да ги заговаряш по улицата и приемаха запознанства само чрез препоръка на влиятелни пред тях лица. Но това не се отнасяше за него.
— Красавице!…
Циана не бе го усетила, защото се зазяпваше с ненаситния интерес на новоизпечена историчка ту по сградите, познати й от учебниците, ту по жените, които също се обръщаха подире й. А и самочувствието й бурно нарастваше при вида на трътлестите и коремести матрони, със загрубели от праха и слънцето крака, с доста зле изпрани хитони и роби. Последното трябваше да им се прости, разбира се — Циана бе слязла тук хилядолетия, преди да бъде открита пералната машина. Но тя все пак се радваше — бе си избрала да се представя за хетера, а една хетера е длъжна да бъде хубава. Всяка друга биография би я ограничавала в движението й из древногръцкото общество. А хетерите, според историческия компютър, били свободни жени, посветени в науката и изкуствата, компаньонки и приятелки на интелектуалците. Прочутата Аспазия била дори толкова свободомислеща и волнодумна, че сам богоравният Перикъл едва я спасил от заточение! Ето защо Циана се изпълни с ново упование в успеха на своята мисия, щом съзря алчното възхищение в очите на заговорилия я мъж. Така я гледаха и двамата тежко въоръжени бойци, които придружаваха тази сигурно важна личност.
— Хубост, която си изгряла над този град като розовопръстата богиня на зората — рече важната личност. — Би ли отделила и на мен малко време?
Беше нисък, грозен, с провиснал корем, но Циана успя да му се усмихне много мило.
— С удоволствие.
— А кога и къде ще ме приемеш?
— О — сконфузи се младата историчка, досетила се, че щом по този начин й искат да отделя време, то не ще да е за интелектуални разговори. Потърси начин да се отърве и отвърна с първото, което и хрумна: — „Една моя сестрица казваше в такива случаи: Вие обичате красотата, а аз парите. Нека без всякакви задръжки удовлетворим взаимните си желания.“
Прочела го в книгата „Разговори между хетери“ на Лукиян, тя бе забравила, че авторът е сатирик и я е писал няколко века по-късно, но шокът върху лицата на тримата мъже й показа колко неуместно го е цитирала. Важната личност рече с крива като краката му усмивка:
— Надявам се да се споразумеем. Аз съм тук началникът на градската стража.
Съвсем неопитна още, Циана, естествено, не знаеше, че никой началник на градска стража не е научен да му искат пари. Обикновено е свикнал на обратното. И му се зарадва:
— Ето кой ще ме упъти да намеря моята приятелка Фрина.
— Коя е тя?
— Как не я знаеш, такава прочута хетера! Приятелка е на Праксител.
— Праксител го знам, но Фрина в града ни няма.
— Не може да бъде, точно по това време трябва да с живяла!
— Какво, какво? — не разбра странния й израз началникът и го отдаде на нейния не по-малко странен елински език. — А ти откъде идеш, красавице, та твоите уханни устни така особено произнасят нашите думи?
Той бе учил някога ораторското изкуство при най-евтиния атински учител.
— От Милет — изпя Циана заучената си биография. — Но след като майка ми почина, баща ми повикал да ме отгледат една родоска и една етиопска принцеса, та затова…
— И къде отиваш сега? — прекъсна я началникът; повечето хетери все княжески дъщери се изкарваха.
— У Праксител. Ще ми посочиш ли къде живее?
Началникът сякаш сдъвка мухлясала маслина. Откакто излязоха на мода тия философи, художници и писатели, най-хубавите жени на Елада на тях се лепяха.
— Като повървиш още надолу, когото и да запиташ, все ще те упъти. А кога ще се видим?
— Това ти ще кажеш, сине Аресов. Щом намериш свободно време и удобно място, прати вестител.
— А къде да ти го пратя?
— Амииии… при Праксител го прати, той ще знае къде съм.
Началникът на стражата сдъвка две мухлясали маслини: не искаше да има вземане-даване с модния скулптор и сам трябваше да търси място за любов, а това никак не беше безопасно. Жена му бе го предупредила: „Ха съм те хванала с хетера, ха съм ти откъснала главата!“ Защо тия чуми от свободните жени толкова ревнуваха, а не от робините и наложниците, един Зевс знаеше, но все едно, трябваше да се пази — тъстът му даде навремето златото, за да откупи началническото място.
— Добре, добре — рече той. — Надявам се обаче, че си платила данъка си — намекна той още веднъж на тази красива глупачка как ще стоят нещата с парите в техните бъдещи взаимоотношения.
Циана с готовност бръкна в гънките на хитона си, където имаше джобче с шепа златни и сребърни монети, специално изготвени копия на днешните пари.
— Ще го платя, разбира се. На теб ли трябва…
Началникът на стражата се позасмя в сладостно предчувствие:
