Самуел Дилейни
Времето, разгледано като спирала от полускъпоценни камъни
Вземете едно столетие и му наложете координатни оси — абсциса, ордината. Изберете квадрант. По възможност — трети. Защото съм се родил през петдесета. Сега вече е седемдесет и пета.
На шестнадесет ме изпроводиха от сиропиталището. Името, което ми лепнаха и което пренесох през хълмовете на Източен Върмонт, беше Харолд Кланси Евърет (на мен, простият и незабележителен юноша. Оттогава смених доста имена, но не се притеснявайте — моят почерк навсякъде си личи).
Татенцето Майкълс не ме хареса още от първата ни среща. Като видя официалния на вид документ, който ми дадоха от приюта, веднага ме назначи за… работник. Случи се така, че двамата с него управлявахме фермата за мляко, по-точно се грижехме за тринадесет хиляди триста шестдесет и две петнисти крави от хернзейска порода, които не правеха нищо друго, освен непробудно да спят в неръждаемите си гробове. Хранителният разтвор, примесен с наркотици, представляваше розова течност (лепкава гадост, не се мие лесно), която поемаха посредством прозрачни пластмасови маркучи. Раздвижваха се чрез електровибратори, от които мускулите им леко се тресяха. Но нямаха никакво намерение да се събуждат. А млекцето си течеше в неръждаемите цистерни… О’кей, стига! В прекрасен ден (когато аз, Селянина с мотиката, стоях насред полето, изнемощял от трите часа каторжен труд, и през пелената на умората наблюдавах организацията на Вселената), в мен съзря Решението. Разсъждавах горе- долу така: след като на Земята, Марс и спътниците е пълно с хора и всичко останало, сигурно ще се намери нещо по-хубаво от заобикалящите ме красоти. Защо пък да не си взема малко и аз?
Накратко, задигнах от Татенцето две кредитни карти, един от хеликоптерите ми и бутилка джин (дъртият скъперник си го вареше сам), и тръгнах. Някой от вас да се е опитвал да кацне с краден хеликоптер на покрива на „Пан Американ“, при това в пияно състояние? Бачкане, кофти храна и немалко количество тежки юмручни удари ме научиха да живея. Спомнете си, че преди десетина години честно работех по три часа на ден във фермата за мляко. Оттогава никой не ме е наричал Харолд Кланси Евърет.
Ханк Кюлафрой Ейкълс (риж, леко разсеян, висок метър осемдесет и пет) спокойно излезе от обществения трезор на космодрума с куп вещи, които не му принадлежат. Държеше в ръката си малък портфейл, където се побра всичко задигнато.
Вървящият до него търговец нареждаше:
— Обидно ми е да ви огледам вас, младите. Ще ви дам съвет: върнете се в Белоун. Не си струва заради неприятностите с блондинката, за които ми разказахте, да се лутате от планета на планета и да сте толкова мрачен. А пък да си зарежете работата съвсем!
Ханк спира и нерешително се усмихва.
— Ами…
— Аз, разбира се, съм наясно, че може да имате нужди и желания, които ние, старците, не можем да разберем, но все пак трябва да осъзнаете отговорността си пред… — в този момент забелязва, че Ханк е спрял пред вратата с надпис „МЪЖЕ“. — О-о! — Усмихва се широко. — Радвам се, че се запознахме, Ханк. Хубаво е да срещнеш човек, с който да побъбрите по време на този дяволски дълъг полет. Всичко хубаво!
Същата врата се отваря след десет минути. Излиза Хармони К. Евънтайд, висок точно един и осемдесет (един от фалшивите токове се сцепи), рус (дори моят бръснар не знае какъв е истинския цвят на косата ми), ах, колко е елегантен, колко е модерен — облечен е толкова безвкусно, че… ах, какъв изтънчен вкус! С една дума — човек, с когото не би се заприказвал нито един търговец. Настаних се в хеликоптера, който сновеше между космодрума и сградата на Пан Американ (А-ха. Точно така. Пиян.), излязох през централния вход и се запътих по Четиридесет и втора улица в посока към Осмо авеню, стискайки в ръка портфейла, натъпкан с вещи, които не ми принадлежат.
Нощ, изсечена от светлина.
Пресякох Великият Бял Път, тоест Бродуей. Струваше ми се, че от всичките тези лампи хората изглеждат неестествено на дневна светлина. Минах покрай тълпата, изсипала се от ескалаторите на метрото, суб-метрото и суб-суб-метрото. Спомних си първата седмица след затвора. Бях осемнадесетгодишен. Тогава постоянно се мотаех тук и проверявах съдържанието на чуждите джобове. Обаче действах виртуозно, изискано и изящно, така че никой да не заподозре, че нещо му липсва.
Успях да се промъкна през група от хилещи се ученички с ярки фенерчета в прическите. Чувстваха се доста неловко, облечени с прозрачни синтетични блузки, които неотдавна законът разреши да се носят. Чувал съм, че опитите да се обявят гърдите за пристойни — като антипод на непристойни — водят началото си от далечния седемнадесети век. По тази причина се заех да разглеждам ученичките с преценяващ поглед, което предизвика още по-гръмко кикотене от тяхна страна. Боже Господи, на тяхната възраст тичах из проклетата ферма за мляко и не смеех да помисля за друго.
Тясното неоново табло с новините, опасващо триъгълното здание на Информационната корпорация, съобщаваше на базов английски за това, че сенатор Реджина Аболафия е готова да започне борба с организираната престъпност в града. Нямам думи да ви опиша колко съм щастлив понякога, че съм напълно дезорганизиран.
Недалеч от Девето авеню внесох портфейла си в голям, препълнен бар. За последен път посетих Ню Йорк преди две години. По онова време в този бар често се отбиваше един човек, притежаващ рядката дарба бързо, изгодно и без риск да пласира вещите, които не ми принадлежат. Днес, без да разчитам, че ще имам шанса да го открия, реших да поразбутам момчетата, които кротко си пиеха бирата. Успях да се добера до бара и се опитах да привлека вниманието на един дребосък с бяло сако.
Зад гърба ми настана зловеща тишина и рязко се обърнах…
Дълга, прозрачна пелерина, воал, на шията, на китките са надянати огромни медени накити (ах, какъв тънък вкус, точно на границата с безвкусицата), лявата ръка е оголена, дясната е покрита от шифон1 с цвят на червено вино. Тя наистина е много по-откровена от мен. Но подобна демонстрация на привързаността ви към деликатните материи е прекалено груба за такива заведения. Посетителите с преувеличено усърдие се правеха, че нищо не забелязват.
Тя протегна към мен ръка с медна гривна и кървавочервеният й нокът докосна жълто-оранжевото камъче на гривната.
— Знаете ли какво е това, мистър Елдридж? — попита тя.
За миг видях лицето й под воала. Веждите бяха черни, а в очите имаше лед.
Три мисли: (Първата.) Тя е модерна светска дама. По пътя от Белоун прочетох в „Делта“ за „разцъфващите материи“ — техните оттенъци и прозрачност могат да се променят с помощта на скъпоценностите, които носите на китката си. (Втората.) При последното си идване тук бях по-млад и се казвах Хари Келъмайн Елдридж, но тогава не съм правил нищо прекалено незаконно (макар че тези работи обикновено се забравят). Все още вярвах, че под старото име могат да ме тикнат в ареста за не повече от тридесет дни. (Третата.) Камъкът, който тя посочи…
— Яспис? — попитах аз.
Тя очакваше да кажа повече. Аз пък чаках да ми даде повод да си придам вид, че знам какво очаква от мен. (В затвора любимият ми писател беше Хенри Джеймс2. Без глупости!)
— Яспис — потвърди тя.
— Яспис… — отново се опитах да придам двуяко значение на тази дума, макар че тя упорито се опитваше да избегне точно това.
— … Яспис… — тя вече се съмняваше, подозирайки, че аз подозирам, че нейната увереност е лишена от основание.
— Да, да. Яспис — по изражението на лицето й разбрах, че на моето лице е видяла изражението, което й е казало, че аз знам, че тя знае, че аз знам.
— Бъркате ме с някого, мадам.
Яспис — това е Думата за този месец.
„Яспис“ е парола, код, сигнал, който Певците от големите градове предават от уста на уста за цялото разпуснато братство, в което се мотая (под най-различни имена) почти девет години. Миналият месец
