се съмнявам да ме е запомнила.
Още от началото на запознанството ми с Хоук разбрах, че Спинъл и хората от неговото обкръжение играят някаква игра. Победител е този, който успее да събере под един покрив най-голям брой Певци. В Ню Йорк има петима Певци (той е на второ място заедно с град Лакс на Япет). На първо място по количество Певци е Токио — там са седем.
— Прием с двама Певци?
— По-скоро с четирима, ако отида и аз.
На бала в чест на встъпването на кмета в длъжност също бяха четирима.
Учудено повдигнах вежди.
— Една трябва да ми каже думата. Тази вечер се сменя.
— О’кей. Не знам какво си намислил, но съм готов.
Затворих портфейла.
Тръгнахме обратно към Таймс Скуеър. Когато стигнахме до Осмо авеню, Хоук спря.
— Един момент — той закопча всички копчета на сакото си. — Вече може да продължим.
За човек с моята професия едва ли може да се намери по-добро прикритие от разходка с Певец из улиците на Ню Йорк. Преди две години се питах дали това не е безумие. Но си помислете и кажете честно: когато за последен път видяхте любимият си актьор от обемното кино на ъгъла на Петдесет и седма улица, забелязахте ли изобщо неугледния тип, крачещ до него?
На Таймс Скуеър всеки втори познаваше Хоук. При неговата младост, траурно облекло, боси крака с черни стъпала и излиняла коса той без съмнение беше най-колоритният от Певците. Усмивки, намигане. Много хора го докосваха, още повече просто се кокореха.
— Не би ли могъл да уточниш кой от поканените е в състояние да ме избави от товара?
— Виж сега, Алексис много се гордее, когато го считат за авантюрист. Сигурно има силно въображение. Той може да ти плати много повече, отколкото ще получиш, ако се опитваш да ги изтъргуваш на улицата.
— Няма ли да му обърнеш внимание, че са крадени?
— Не е изключено да се заинтересува още повече, ако му кажа това.
— О’кей, приятел. Така да бъде.
Слязохме в суб-суб-метрото. Касиерът се канеше да вземе монета от Хоук, без да го погледне, но когато вдигна глава, направо замръзна. Промърмори нещо нечленоразделно през глупавата си усмивка и с жест ни разреши да минем.
— О, благодаря ви! — произнесе Хоук с толкова неподправено учудване, сякаш подобно нещо му се случва за първи път.
Преди две години сподели с мен своя мисъл, която ми се стори много мъдра: „Ако започна да изглеждам като всички други, всичко това веднага ще свърши.“ И до сега не съм престанал да се наслаждавам на начина, по който той се възползва от славата си. Когато се запознах с Една Сайлъм, веднага споделих мислите си по този повод, а тя простодушно ми отвърна: „Нали затова сме Певци.“
Седнахме на дългата седалка в яркоосветения вагон. Хоук кръстоса крака и опря ръце на коленете си. Тълпата пъстро облечени безделници шумеше и го сочеше с пръсти, стараейки се той да не забележи жестовете им, Хоук изобщо не ги поглеждаше, а аз се мъчех те да не забележат, че ги наблюдавам.
В прозореца се мярна нещо тъмно.
Под вагона забуча.
Наклонихме се.
Излязохме с трясък на повърхността.
Градът се беше отказал от бляскавата си премяна и я беше оставил отвъд парка на Форт Трайън. Внезапно отсреща нещо присветна. Суб-субметрото спря. Слязохме на перона. Ръмеше дъжд. Табелата гласеше:
— Ако знаех, че няма да съм сам, щях да накарам Алексис да ни изпрати кола. Не му обещах твърдо, че ще дойда.
— А удобно ли е и аз да се появя с теб?
— Досега не си ли влизал там с мен?
— Да, случвало се е — казах аз. — И все пак, според теб…
Едва не ме изпепели с поглед. Във всички случаи Спинъл щеше да се радва на Хоук, та ако ще и цяла шайка одърпани бездомници да се влачат с него — Певците често го правеха. Един крадец повече или по- малко — няма значение. Спинъл така или иначе ще остане в сянка.
Вдясно имаше скали, врязващи се в града. Вляво, зад портала бяха оформени градини, простиращи се до първите кули. Дванадесет огромни, разкошни небостъргача заплашително се протягаха към ниските облаци.
— Певецът Хоук — представи се той в микрофона на портала. Щрак, тик-тик-тик, щрак. Тръгнахме по пътеката към неизброимите стъклени врати.
Мъже и жени с вечерни тоалети излязоха да ни посрещнат. Веднага ни забелязаха и видях с колко дълбоко презрение разглеждат незнайно как промъкналият се скитник. Стори ми се, че забелязах Мод, но когато жената се обърна, под воала се мерна лице с цвят на печено кафе. Един от мъжете позна Певеца и прошепна нещо на останалите. Когато дойдоха близо, вече се усмихваха. Хоук им обръщаше толкова внимание, колкото на момичетата в метрото. А след като се отдалечиха на прилично разстояние, каза:
— Един от тях те гледаше особено.
— Забелязах.
— Досещаш ли се защо?
— Като че ли се опитваше да си спомни дали сме се срещали по-рано.
— И?
Кимнах.
— Да, при това на същото място, където се срещнахме с теб при излизането ми от затвора. Нали ти казах, че се е случвало да идвам тук.
— Да-а.
По-голямата част от вестибюла беше покрита със светлосин килим. Останалото място бе заето от басейн, по чийто краища бяха наредени плаващи мангали върху четириметрови подпорни решетки. Покритите с огледала стени се издигаха до височината на третия етаж и завършваха с купол. Украсената с изискани орнаменти климатична инсталация разсейваше дима. А върху стените причудливо се извиваха изкривени образи.
Вратите на асансьора се затвориха зад нас. През цялото време, докато седемдесет и петте етажа оставаха под нас, нито за миг не почувствах, че се движим.
От асансьора попаднахме направо в градината на покрива. Тук камъните (изкуствени) бяха майсторски разположени сред папратите (естествени), насадени по брега на поточето (истинска вода, изкуствено течение). Към нас се насочи много загорял и много рус мъж, облечен в гащеризон с цвят на праскова, с черни маншети и висока яка.
— Здравейте! Здравейте! — Пауза. — Много се радвам, че решихте да дойдете. — Пауза. — Вече мислех, че наистина няма да успеете.
Правеше паузите, за да може Хоук да ме представи. Видът ми беше такъв, че Спинъл би могъл да реши, че съм разностранно образован Нобелов лауреат, с когото Певецът току-що е вечерял, или че съм мошеник, чиито маниери и морален облик са по-вулгарни, отколкото ми е присъщо.
— Може ли да взема сакото ви? — вежливо предложи Алексис.
С тези думи се издаде, че не познава Хоук толкова добре, колкото се опитва да покаже. Но все пак беше достатъчно съобразителен, за да разбере по ледените искри в очите на Певеца, че най-удачно е веднага да забрави предложението си.
