— Но…
— Може да се случи така, че скоро да се сдобиете с немалко количество пари. Ако не съм объркала нещо в разчетите, веднага след като те попаднат в ненаситните ви ръце, ще изпратя хеликоптер с умели полицаи. Ето ви парченце информация.
Тя направи крачка назад. Някой застана между нас.
— Мод!
— Можете да правите с нея каквото поискате.
Барът беше пълен, не можех да се промъкна. Но можех с едно рязко движение да си създам куп неприятели. Точно така се получи — и врагове си създадох, и Мод изпуснах. Всички те бяха ненормални — с плитки, с татуирани на гърбовете дракони, един даже беше с превръзка на окото. В следващият миг някакъв индивид успя да забие в бузата ми мръсните си нокти (пропуснали сте предишния епизод? Ще ви обясня — вече две минути участвах в масов бой. Между другото, и аз изпуснах как точно започна), а няколко жени сърцераздирателно виеха. Доста успешно се справях с насочените към мен удари, когато ходът на събитията рязко се промени. Някой извика „Яспис“, и то точно както трябва. Това означаваше, че полицията (обикновената Регулярна служба, от която успявах да се изплъзна през тези седем години) е на входа. Тълпата се изсипа на улицата. Боят продължаваше с пълна сила. Промъкнах се между двама скитници, жестоко налагащи се един друг. Излязох от навалицата с рани, не по-големи от тези, които се получават при бръснене. Грандиозният побой се разцепи на отделни двубои. Някой явно беше пострадал сериозно, защото около него се бе събрала прилична група зяпачи.
Нещо възпираше тези хора.
Сред локва кръв, по гръб, лежеше дребен човек, когото не бях виждал две години — същият, който умееше ловко да се избавя от вещите, които не ми принадлежат.
Стискайки в ръка добре познатият ви портфейл, прекрачих границата на побоя. При вида на първият обикновен полицай веднага си залепих физиономия на случаен минувач, който току-що е дошъл да види какво става.
Номерът мина.
Завих по Девето авеню и за три крачки походката ми стана бърза, но без да привлича вниманието на околните…
— Ей, чакай малко!
Познах гласа (дори след две години е трудно да не го познаеш), но не спрях.
— Чакай! Спри! аз съм, Хоук!
Спрях.
Неговото име още не съм споменавал. Мод имаше предвид друг Хоук — мултимилионер, аферист, който правеше машинациите си в онази част на Марс, на която още не съм стъпвал (освен това много здраво държеше в ноктите си всички престъпления в системата), тоест съвсем друг човек.
Направих три крачки назад.
Момчешки смях:
— О-о, приятел! Имаш вид, сякаш току-що си участвал в мероприятие, което не ти е било по душа!
— Хоук? — попитах сянката.
Той все още беше в такава възраст, че за две години би могъл да порасне с някой и друг сантиметър.
— Често ли идваш тук? — беше вторият ми въпрос.
— Понякога.
Той беше възхитителен момък.
— Виж какво, Хоук, трябва да изчезвам.
— Ами омитай се — той се приближи. — Може ли да дойда с теб?
Как да не се усмихнеш?
— О’кей — наистина ми става смешно, когато ми задава такива въпроси. — Да тръгваме.
Минахме половината квартал. На светлината на уличната лампа видях, че косата му все още имаше цвят на борова смола. Спокойно можеше да мине за бездомник — зацапано, черно ленено сако, облечено на топло, и протрити черни дънки. Това и в тъмното се виждаше. Хоук ходеше бос. Не беше трудно да се сетиш що за човек може да се разкарва цял ден бос из Ню Йорк. На ъгъла ми се усмихна и закопча сакото, скривайки изранените си гърди. Очите му бяха яркозелени. Познахте ли го? Ако не сте — доста често образът по информационните канали е лош, — ще ви кажа: по брега на Хъдзън до мен вървеше Певецът Хоук.
— Отдавна ли се върна?
— Преди няколко часа — отговорих аз.
— Донесе ли нещо?
— Наистина ли те интересува?
Пъхна ръце в джобовете и внимателно ме погледна.
— Разбира се. Иначе не бих питал.
Въздъхнах като родител, чието собствено дете го е ядосало.
— О’кей.
Прекосихме целия квартал на пристанищния район. Всичко наоколо изглеждаше мъртво.
— Да седнем.
Обърнах се към него и прокарах палеца си по ръба на портфейла.
Хоук се наведе и настръхна.
— Виж ти! — присви зелените си очи и попита: — Може ли да ги пипна?
Вдигнах рамене:
— Моля.
Пъхна в портфейла дългите си пръсти с изгризани нокти и извади два. Сложи ги обратно и измъкна нови три.
— Тези — да! — прошепна той. — Колко струва всичко?
— Десет пъти повече, отколкото се надявам да получа. Искам в най-скоро време да се отърва от тях.
Той притвори очи.
— Можеш да ги хвърлиш в реката, когато поискаш.
— Не се прави на глупак. Опитвах се да намеря един човек, който навремето постоянно висеше в оня бар. Беше доста отракан тип.
Оставяйки пенести вълни зад себе си, по Хъдзън се носеше кораб на подводни крила. На палубата му имаше десетина хеликоптера — вероятно ги караха към летището на бреговата охрана, което се намира близо до Верасано. Мод явно ме бе наплашила, след като известно време местех погледа си от Певеца към кораба и обратно. Най-сетне съдът се скри в тъмнината.
— Но днес моят човек беше леко порязан — Хоук делово пъхна ръце в джобовете си и се настани по- удобно. — Това усложнява работата. Аз, разбира се, не съм разчитал, че ще вземе всичко наведнъж, но предполагах, че ще ме насочи към хора, които биха могли да сторят това.
— Тази вечер ще ходя на един прием — той замълча, докато гризеше остатъците от ноктите си. — Там сигурно ще успееш да ги продадеш. Във „Върхът на Кулата“ Алексис Спинъл устройва голям прием в чест на Реджина Аболафия.
— Във „Върхът на Кулата?“
Да-а, доста отдавна не съм общувал с Хоук. „Адската кухня“ — в десет, „Върхът на Кулата“ — в полунощ.
— Ще отида заради Една Сайлъм.
Една Сайлъм е старшата Певица на Ню Йорк.
На светлинното табло вече бях видял името на сенатор Аболафия. Освен това в паметта ми изплува и името Алексис Спинъл. По време на безкрайния полет от Марс прочетох безброй списания и вестници и в някои от тях името Спинъл беше свързано с дяволски много пари.
— Какво пък — небрежно подхвърлих аз, — с удоволствие ще се срещна още веднъж с Една. Макар че
