— А-а — изкоментирах аз. — И как успяхте да го измъкнете?
— След като двамата с Арти тръгнахте към изхода, неговите хора успяха да прекъснат движението на асансьорите над седемдесет и първия етаж. Затова влязохме в залата след като сте напуснали сградата. Точно тогава Хоук се опита…
— И точно вие го спасихте?
— Пожарникарите в този район не са виждали пожар повече от дванадесет години. Според мен дори не знаят как да се оправят със снаряжението си. Казах на моите момчета да пуснат пяна в басейна, след което… Наложи се сама да вадя момчето…
Какво можех да кажа? Вече почти една година се стараех да забравя тази случка и почти успях. В края на краищата не съм бил там. Нямаше ме! Това не ме касае…
Мод продължи:
— Искахме да ви хванем чрез него. Но дори нашият отдел не е способен да разпитва кървав къс месо…
— Предполагах, че агентите на Специалния вербуват Певци, но, честно казано, не вярвах…
— Всички използват Певците, нали? Впрочем… Да не говорим за това. Днес трябва да се смени Думата.
— Случайно Луис и Ани да са ви съобщили новата?
— Видях ги вчера, а и старата Дума е в сила още осем часа. Освен това съм убедена, че не биха ми я казали за нищо на света.
Тя ме погледна и се намръщи.
— Хайде — казах аз. — Да изпием по една сода. Ще си придадем безгрижен вид, ще побъбрим и ще послушаме какво говори другия. Вие ще се опитате да измъкнете от мен компромат срещу собствената ми персона. Аз ще се постарая да не ви доставя това удоволствие и на свой ред да чуя нещо интересно. Ами ако изведнъж се съжалите и небрежно ми подхвърлите как да се опазя от вашите агенти?
— Да не повярваш! — повдигна вежди Мод.
— О-о, извинете — поправих се аз. — Не исках да кажа „да се опазя“, а „да се изплъзна“.
— Продължете — държанието й не беше женско.
— И все пак защо ме заговорихте в онзи бар?
— Казах ви — просто орбитите ни съвпадат… понякога. И е напълно възможно да попаднем в един и същи бар по едно и също време… колега.
Беше мой ред да повдигна вежди.
— Явно това е професионална тайна, която не е задължително да знам, а?
Нейната двусмислена усмивка беше напълно хармонична с въпроса. Впрочем, не настоявах да ми даде отговор.
Денят мина бързо. Едва ли бих могъл да възстановя всички глупости, които надрънкахме, докато седяхме пред разкошните си мелби. И двамата се изморихме да изглеждаме доволни и никой от нас не бе в състояние да измъкне от другия нещо ценно. Ако изобщо беше казано нещо…
След това тя си отиде. Останах сам и тъжно размишлявах за овъгления Феникс12.
По едно време оберкелнерът с тайнствен шепот ме покани в кухнята и се поинтересува за контрабандната пратка от мляко и сметана („Ледник“ приготвяше сладоледа със собствени продукти), която успях да уредя при последното си посещение на Земята. (Между другото, направо се чудя как може да има толкова мизерни успехи за последните десет години при отглеждането на млеконадойни крави. Оказа се обидно лесно да излъжа познатият ви безделник от Източен Върмонт.) Но дори и в прохладния полумрак на маслобойната (с която „Ледник“ се гордееше) не успях да се съсредоточа. Дори тънкото ласкателство на оберкелнера, изразяващ възхищението си от Хладният Крал на Енергичността (всичко с главни букви — нали държа на инициалите си) не можеше да ме развесели.
Излязох и седнах на широкото стъпало пред входа на „Ледник“, отговаряйки с глухо ръмжене на молбите на посетителите да се отместя. На около седемдесет и петото ръмжене потърпевшият не подмина, а спря и възкликна:
— Знаех си аз! Трябва само да се постарая, и ще ви намеря! Да, да, трябва да умееш да търсиш!
Погледнах ръката, която ме удари по рамото, после черния пуловер и плешивата глава, озарена от широка усмивка.
— Арти… Какво правите…
Но той продължи да ме потупва и да се подсмихва.
— Няма да повярвате какво ми костваше да се сдобия с ваша снимка. Наложи се да бутна някой и друг кредит на един човек от Специалния отдел на Тритон. Тези ваши мълниеносни преобличания! Просто гениално! — Оня Хоук седна до мен и си сложи ръката върху коляното ми. — Имате разкошно заведение. Харесва ми, наистина ми харесва. Но засега не мисля да го купувам. А вие вече преуспявате. Виждам, че преуспявате. След време с гордост ще разправям, че благодарение на мен сте получили първия си голям шанс. — Махна си ръката и се зае да си разтрива пръстите. — Ако наистина имате намерение да вършите нещата с размах, трябва да се опитате да не се спречквате със закона. Най-важното е да станете незаменим за влиятелните хора. Просто незаменим, нищо повече! И в ръцете на талантливия човек попадат ключовете за всички съкровища на Слънчевата система. Но мисля, че не ви казвам нищо ново, нали?
— Арти, наистина ли искате да ни видят заедно?
Хоук махна с ръка в знак на протест.
— Никой няма да ни забележи. Моите агенти са наоколо. Не обичам да се разхождам без охрана. Пък и вашите момчета… (Не бъркаше.) Прекрасна идея. Направо превъзходна. Харесва ми как се впускате в бизнеса.
— Благодаря. Арти, днес нещо не съм във форма. Излязох да подишам чист въздух…
Отново махна с ръка.
— Не се безпокойте, нямам намерение да оставам. Прав сте. Не трябва да ни виждат заедно. Просто минавах оттук и реших да се обадя. Това е.
Тръгна надолу по стъпалата.
— Арти!
Обърна се.
— В най-скоро време ще се върнете и ще поискате да купите моите акции от „Ледник“, защото ще съм станал крупна фигура. Аз няма да пожелая да ги продам, защото ще се мисля за достатъчно силен, за да играя с вас. За известно време ще станем врагове. Ще се опитате да ме убиете. И аз — вас. Така ли е?
Отначало повдигна вежди в недоумение, после се усмихна снизходително.
— Чух, че и вие работите вече с холограми. Много добре. Това е единственият начин да се справите с Мод. Само внимавайте информацията ви да има отношение към цялостната обстановка. Това е най-добрият способ да изиграете и мен. — Усмихна се и сякаш се канеше да тръгва, но се сети за още нещо. — Ако ви стигнат силите да воювате с мен и едновременно да разширявате бизнеса си, поддържайте охраната в добра форма. Рано или късно ще настъпи момент, когато ще ни бъде изгодно да работим заедно. Ако издържите, отново ще станем приятели. Някога. Само бъдете нащрек. Дочакайте този момент.
— Благодаря за съвета.
Арти си погледна часовника.
— Е… Сбогом — реших, че най-сетне тръгва, но той пак се обърна. — Знаете ли новата Дума?
— А, да, тази вечер трябваше да я кажат. Каква е?
Арти почака, докато се отдалечат излизащите посетители. Огледа се, после сви ръцете си като фуния около устните, наведе се към мен, подхвърли „Пирит“ и многозначително намигна.
— Току-що ми я каза едно момиче, а тя я е чула от самата Колет (една от трите Певици на Тритон).
Той се обърна, бързо слезе по стъпалата и се смеси с навалицата.
А аз останах. Седях и си спомнях — ден след ден — цялата изминала година. Седях дълго. След това станах. Но и отмереният ритъм на разходката се отрази в угнетения ми мозък като побъркана безсмислица. Към края на втория час в главата ми узря неповторима, стройна и маниакална теория — оня Хоук вече плете около мен паяжината на хитър заговор. Иска да ме вкара в капан и когато извикам: „Пирит“ — ще се окаже, че това не е Думата и никой няма да ми помогне. Затова пък веднага ще се появи човек с черни ръкавици,
