— Подозирам, че сте попаднали на Мод. Мисля, че ще е уместно да ви поднеса поздравленията си, както и съболезнованията. Старая се винаги да върша това, което е уместно.
— Мсиля, че умеете да се грижите за собствената си безопасност. Забелязах, че се държите странно и не общувате с останалите гости.
— Тук сигурно има два приема — отбеляза Арти. — Иначе къде, според вас, изчезва Алексис всеки пет минути?
Намръщих се.
— Ей оня светъл процеп в камъните — той посочи надолу — всъщност многоцветна лампа на нашия таван. Алексис тихо слиза там, където има разкошна зала в източен стил…
— … с отделен списък за гости?
— Реджина фигурира в двата списъка. Аз също. Адаша, Една, Луис, Ани…
— Трябва ли да знам всичко това?
— Пристигнахте с човек, който има достъп до двете места. Просто помислих…
Май прекалих. Но какво пък — хора като мен бързо научават урока — щом се правиш на важна птица, трябва да си уверен, че имаш право да прекаляваш.
— Мистър Хоук, не бихте ли желали да ги получите — посочих портфейла — в замяна на някаква информация?
— Искате да ви кажа как да се измъкнете от лапите на Мод? — той ми намигна. — Би било глупаво от моя страна да ви кажа, дори да мога. Освен това винаги можете да разчитате на наследството си. — Посочи се в гърдите. — Повярвайте, млади човече, Арти Хоук никога не е имал наследство или нещо подобно. По- добре да видим вие какво имате.
Отново отворих портфейла.
Известно време Арти просто гледаше. След това все няколко парчета, претегли ги на ръка и ги остави обратно.
— Какво решихте относно информацията?
— Няма да чуете нищо от мен — усмихна се той. — Защо да ви просвещавам?
Да-а. Н атози свят преуспелите крадци са малко. Жаждата за кражба е влечение към абсурда и безвкусицата. (Необходимо е поетично и сценично дарование, а също и малко отрицателно обаяние…) И въпреки всичко тази жажда е подобна на стремежа към ред, власт и любов.
— Е, щом не желаете…
Някъде отгое се чу слабо жужене.
Арти нежно ме погледна и пъхна ръка под сакото си. Извади куп кредити, опасани с яркочервена лента в пачки по сете хиляди. Извади от купа една, две, три, четири…
— Ще успеете ли да скриете толкова крупна сума на сигурно място?
— Защо, според вас, Мод се е заела точно с мен?
Пет, шест.
— Отлично — казах аз.
— Ще ми дадете ли и портфейла?
— Поискайте от Алексис някакъв плик. Ако искате, ще ви ги изпратя…
— Дайте ги!
Жуженето се приближаваше.
Протегнах към него отворения портфейл. Арти започна с две ръце да пълни джобовете на сакото си. Сивият плат уродливо увисна. Аз започнах да се оглеждам.
— Благодаря — каза той. — Много ви благодаря!
Обърна се и бързо закрачи надолу с пълни джобове с вещи, които вече не принадлежаха и на мен, и на него.
Погледнах нагоре в посоката, откъдето се чуваше шума, но от листата не успях нищо да видя.
Наведох се над портфейла. Отворих вътрешното отделение, където пазех вещите, които ми принадлежат и нетърпеливо започнах да ги вадя.
Алексис тъкмо подаваше на младежа с възпалените клепачи поредната порция уиски, а онзи в това време питаше:
— Някой виждал ли е мисис Сайлъм? Какво бръмчи горе?
Поклащайки се и с пронизителни викове по камъните вървеше закръглена жена, загърната с цветен воал.
Алексис се поля със сода, а младежът зададе въпрос на Господа:
— Боже! Коя е тази?
— Не! — виеше жената. — Не! Помогнете!
— Не я ли познавате? — шепнеше Хоук Певецът. — Та това е Хенриета, Княгиня Ефингемска!
Алексис побърза да се притече на помощ, обаче княгинята мина между два кактуса и се скри във високата трева.
Гостите скочиха след нея. Тъкмо започнаха да я търсят из храстите, когато оплешивял господин с черен смокинг и пеперуда на папионката се покашля и произнесе развълнувано:
— Извинете… Мистър Спинъл?
Алексис рязко се обърна.
— Мистър Спинъл, майка ми…
— Вие пък кой сте? — домакинът явно беше ядосан.
Плешивият се изпъна в стойка „мирно“ и гордо заяви:
— Храбрият Клемънт Ефингемски! — Панталонът му потрепери така, сякаш бе ударил пети. Но не успя да съхрани бойкия си говор. Гордостта изчезна от лицето му. Започна да пелтечи: — Ох… аз… майка ми, мистър Спинъл. Бяхме долу, при другите гости, когато внезапно, не знам защо, тя… се… огорчи. Избяга тук… Казвах й, че не бива да го прави… Знаех, че няма да останете очарован… Трябва да ми помогнете! — В този момент погледна нагоре.
Всички гости също погледнаха натам.
На покрива, закривайки луната, бавно се спускаше хеликоптер, скрит под едва забележимия чадър на двойната перка.
— О-о, моля ви… — продължи господинът. — Къде гледате! Сигурно пак е слязла долу! Трябва бързо да я намеря!
И бързо тръгна в посока, в която не отиваше нито един гост.
Внезапно нещо изтрещя и пластмасови парчета от прозрачния покрив започнаха да падат през клоните на дърветата и да се разбиват в камъните.
На бегом влязох в асансьора и вече отварях портфейла, когато между затварящите се врати се промъкна Хоук и фоторелето отново ги отвори. Ударих с юмрук бутона за затваряне.
Певецът залитна, удари се в стената, с труд възстанови равновесието и дишането си.
— В хеликоптера има ченгета!
— И сигурно са най-добрите, които е успяла да намери Мод Хинкъл.
Махнах от слепоочията си фалшивата коса. Пратих я в портфейла след пластичните ръкавици (големи, набръчкани пръсти, гъста мрежа сини вени, дълги сиви нокти), които представляваха ръцете на Хенриета.
Асансьорът внезапно спря. Когато вратите се отвориха все още бях с половината лице на Храбрият Клемънт.
Целият в сиво и с много мрачна физиономия в кабината се втурна другият Хоук. Зад гърба му, в причудлива зала в източен стил с многоцветна лампа на тавана, танцуваха хора. Арти ме насочи към бутона за затваряне, като ме гледаше странно.
Въздъхнах и окончателно се освободих от маската на Клемънт.
— Полицията ли дойде? — въпросът беше колкото банален, толкова и неуместен.
— Като че ли да — отвърнах аз. — Ако се съди по вида ви, сте разстроен не по-малко от Алексис.
Прибрах всички атрибути в портфейла и облякох старото сиво сако, принадлежащо на Хауърд Келвин Евингстън. Хауърд (както и Ханк) е риж, но не е толкова къдрав.
Когато махнах от главата си плешивото теме на Клемънт и си оправих косата, Арти учудено повдигна
