В центъра на дока, изправен в цял ръст върху подвижна платформа, екскаторжникът наблюдаваше хода на демонтажа.
— Интересен човек — обади се Ридра. — За какво е бил осъден?
— Никога не съм го питал — отвърна Джебъл и вдигна главата си. — Той пък никога не е разказвал. Изобщо, на „Тейрик“ има доста интересни индивиди. В това малко, затворено пространство, уединението и тайната са просто необходими. Да, да. Само след месец ще разберете колко е малка нашата планина.
— Извинете, увлякох се. Не трябваше да питам.
Предната секция от разрязания изтребител на Завоевателите се плъзна по конвейера в тунел, широк повече от шест метра. Около него веднага се струпаха работници с вибротрошачки и лазерни резачки. Кранът подхвана гладкия корпус и започна бавно да го върти.
Работникът, застанал между деформираната преграда и корпуса, внезапно закрещя и панически отскочи встрани. Инструментите му звъннаха при удара с металния код. Входният люк се отмести настрани и една фигура в сребрист комбинезон скочи от осем метра височина върху гумената поточна линия, прескочи две механични устройства, след което се добра до пода и побягна. Качулката падна и откри дълга до раменете кафява коса, която се развяваше при всеки рязък завой, когато бягащият заобикаляше мазните мръсни локви. Човекът се движеше бързо, но някак тромаво и непохватно. Изведнъж Ридра разбра, че това не е просто бягащ дебел Завоевател, а бременна в седмия месец жена. Един механик замахна към нея с голям гаечен ключ, но тя се извъртя и подложи бедрото си. Побягна между натрупаното свалено оборудване.
В този момент изсвистя изстрел от вибропистолет. Жената спря и при втория изстрел тъжно седна на пода. Падна по гръб, кракът й трепна веднъж, после още веднъж.
Изправеният на платформата Бътчър прибираше пистолета си в кобура.
— Нямаше нужда от това — неочаквано меко каза Джебъл.
— Не би ли могло… — стори й се, че няма смисъл да продължава. Лицето на Джебъл изразяваше съжаление, но не по повод двойната смърт долу. Това беше досада на джентълмен, когото са изненадали да се занимава с нещо непристойно. Ридра разбра, че и нейния живот зависи от това, дали ще се поддаде на инстинктите си. Тя почувства какво иска да каже и го формулира вместо него:
— Използват бременни жени на бойните си кораби, защото реакциите им са изострени.
Очакваше Джебъл да се отпусне и той наистина го стори.
От малкия асансьор излезе Бътчър. Приближи се до тях, нервно удряйки с юмрук бедрото си.
— Трябва всичко да се облъчва, преди да бъде вкарано в дока. Не желаят да слушат! Втори случай за последните два месеца! — той се намръщи.
Долу екипажът на „Тейрик“ и взвода на Ридра се скупчиха около трупа.
— Бътчър, предизвикахте любопитството на Капитан Вонг — гласът на Джебъл беше мек. — Тя се интересуваше що за човек сте, а аз не мога да й отговоря. Може би сам ще й обясните…
— Джебъл! — извика Ридра. Погледът й попадна върху мрачната усмивка на Бътчър. — Бих искала веднага да отида на „Рембо“ и да го огледам преди демонтажа.
Джебъл с облекчение изпусна въздуха от дробовете си.
— Да, разбира се.
— Не, Брас, не е чудовище — тя отвори вратата на капитанската каюта на „Рембо“. — Той е човек, който се нагажда към обстоятелствата. Точно като… — тя успя да му каже много, преди украсените с бивни устни да се разтегнат в тъжна усмивка. Той поклати глава.
— Говорете на английски, Ка’итане. Не ’ога да ви раз’ера.
Ридра взе речника и го постави върху натрупаните картончета.
— Извинете. Този език е завладяващ. След като го научиш, всичко ти се струва много просто и логично. Вземете тези записки. Трябва да се съхранят на всяка цена!
— Какво съдържат? — Брас протегна лапата си.
— Транскрипция на последните разговори на Вавилон-17 във Военните дворове, точно преди да излетим.
Тя сложи лентата в апарата и се заслуша.
Мелодичен поток от думи заля стаята и Ридра се потопи в него. След десет-петнадесет секунди започна да разбира същността на случилото се. Заговорът срещу ТВ-55 се появи с болезнена яснота. Имаше и откъси, които не разбираше, и тогава се сблъскваше с непроницаема стена. Сякаш плуваше в мощно психическо течение. Без да разбира, изгубила нишката, тя тръскаше глава, ослепяваше и оглушаваше. След това отново започваше да разбира…
— Капитан Вонг!
Беше Рон. Обърна се към него. Главата й бучеше.
— Капитан Вонг, не исках да ви безпокоя, но…
— Няма нищо. Какво става?
— Намерих го в каютата на пилота! — държеше в ръката си магнитна лента.
Брас още не бе излязъл.
— Откъде се е ’оявила в ’оята част на кора’а?
Лицето на Ридра се напрегна.
— Току-що я чух заедно с Помощника. Това е известието на Капитан Вонг за излитане. Съдържа и заповед до Помощника за старт!
— Ясно! — Ридра взе лентата, огледа я и се намръщи. — Но тази лента е от моята каюта! Взех точно такива от университета. Те са тричестотни. Всички останали на кораба са четиричестотни. Зaписът също е правен тук.
— Значи — обади се Брас, — някой е влизал в каютата във ваше отсъствие!
— Когато ме няма, тази стая е заключена толкова добре, че и разединена муха не би могла да мине под вратата — тя поклати глава и допълни: — Тази работа не ми харесва. Не знам каква изненада да очакваме следващият път. — Изведнъж рязко удари с юмрук по масата и твърдо заяви: — Но вече зная какво да правя с Вавилон-17!
— Какво? — попита Брас.
Помощникът безшумно бе застанал до вратата и внимателно наблюдаваше иззад украсеното с роза рамо на Рон.
Ридра огледа офицерите. Кое е по-добре — помисли си тя, — недоверието и несигурността?
— Не мога да ви кажа сега. Много е лесно. — Тя се приближи до вратата. — Бих искала да ви кажа, но след всичко, което се случи, ще ви прозвучи глупаво.
— Трябва да говоря с Джебъл!
Перата на Клик се наежиха, а той вдигна рамене.
— Лейди, на този кораб уважавам вашите желания най-силно, освен, разбира се, желанията на Джебъл. А той иска да не го безпокоят. Обмисля целите на „Тейрик“ за следващите месеци. Трябва всички течения да се изучат щателно, да се отчете масата на заобикалящите ни звезди. Това е сложна задача и…
— В такъв случай къде е Бътчър? Ще попитам него, макар че бих искала да разговарям направо с Джебъл.
— Той е в биолабораторията. Минете през залата и с първия асансьор се качете на дванадесето ниво.
— Благодаря — тя се запъти към изхода.
Когато излезе от асансьора, Ридра попадна пред голяма врата. Натисна входния опознавателен диск и крилата се скриха в стените. Обви я поток зелена светлина.
Кръглата глава и могъщите плещи на Бътчър се открояваха на фона на бълбукащия басейн, в който плуваше крехка фигурка. Пяната я обливаше, малките крачета трепкаха произволно, рядката бебешка коса се разпиляваше от въздушните мехури.
Бътчър се обърна, видя Ридра и каза:
— Умря!
Ожесточено кимна към телцето в басейна и продължи:
