Какво си намислила, котенце?
— Още не знам — тя облиза ъгълчето на устните си, където се бе спряла една горчива сълза. — Но каквото и да намисля, можеш да бъдеш сигурен, че мистър Тримейн никак няма да го хареса.
Глава 5
— Значи ти се провали.
Бени се размърда на столчето, като се опита да види лицето на загадъчния човек, който го беше наел и сега му шептеше така хрипливо и грубо. На стената до вратата гореше само една лампа и събеседникът му оставаше изцяло в сянка.
Стаята миришеше на уиски и душлив дим от пури. Беше горещо, дори твърде горещо, и Бени погледна към прозорците с желанието да отдръпне тежките завеси, да ги отвори и да пусне ноемврийския вятър вътре. Чувстваше се така, сякаш е погълнал горещ въглен, който сега пареше стомаха му.
През дъските на пода се чуваха женският смях и мъжки гласове в бара отдолу. Барът на Фленъри беше едно най-големите свърталища на хулигани. Неведнъж юмруците на Бени се бяха обагряли с кръвта на някои от шефовете му. Неведнъж бе смазвал от бой разни контета на уличката зад бара. Това беше начин да припечели нещо повече към докерската си заплата. Но тази вечер го бяха извикали за друго.
— Както ти казах, Ед загина, когато се опитваше да убие Тримейн. Оня го хвърлил през борда — Бени повдигна едната си ръка. — А ето мен какво ме сполетя. Страхотен късмет извадих, че само с това ми се размина. Ти не си споменавал, че да го пречукаме е все едно да отидем да се бием с Пета кавалерия.
— Предупредих ви, че ще е трудно. — В тъмнината се чу плъзгането на стъкло по плота на масата. Ръце в черни ръкавици побутнаха една чаша и бутилка към светлината, докато работодателят му си оставаше скрит. Всичко, което се виждаше, бе един тъмен силует с широка шапка, нахлупена над лицето тъй, че чертите му да не се забелязват.
— Пийни още едно, Бени. Имам чувството, че ще ти се отрази добре.
Грубият глас сякаш престъргваше вътрешностите му. Грабна бутилката, наклони я към чашата. Лявата му ръка бе несигурна и той разля част от уискито на масата, върху чиято изранена повърхност се образуваха тъмни локвички. Той пресуши чашата. Наля си още една. Пресуши и нея. Може би стомахът щеше да го поотпусне от уискито.
Бени обърса устни с опакото на ръката си. Определено щеше да се почувства по-добре, когато получеше парите си и се измъкнеше оттук.
— Слушай, направих каквото ми каза. Смятам, че си изкарах парите, които ми обеща.
— Тримейн е още жив.
— Виж какво, повече с него няма да се занимавам.
— Изглежда, че сам ще трябва да се оправям с него — мъжът се размърда в тъмното. — Като се върне, ще му се случи малка злополука.
— Искам останалата част от парите си.
— Платих ти, за да го убиеш.
Бени се изправи. Чувстваше краката си омекнали като водорасли. Подпря ръка на масата и се опита да запази равновесие. От челото му се стичаше пот и се смесваше с уискито по дървото.
— Нещо май не е наред, Бени? Да не си ял нещо лошо? — попита грубият глас от тъмното. — Или пък да си го изпил?
Стомахът му се разкъса от остра болка. Той се преви, обгърна се с ръце, простена, удари се в масата и се строполи. Чашата се счупи, уискито се разля, бутилката се претърколи по пода и се удари в стената с глух звук.
— Какво… какво имаше… вътре?
— Арсеник — дървеният стол изскърца. Мъжът се надигна. — Казах ти, че ще е доста болезнено. Но не се притеснявай, няма да продължи много дълго.
— По дяволите… — тялото му се гърчеше конвулсивно. Стомахът му се изду. Той повърна на пода.
— Ех, че забавно ще бъде да видя Тримейн в твоето положение.
През насълзените си очи Бени съзря силуета на своя убиец. Опита се да пропълзи и да сграбчи черния му крак.
— И все пак по-добре ще е, ако претърпи злополука — каза шефът и се дръпна от ръцете на умиращия. — Може дори да се окаже по-забавно.
Бени внезапно пропадна в някаква болезнена тъмнина. Тялото му потръпна още един-два пъти. После движенията му замряха и дъхът му го напусна като спукан балон. Очите му, които вече не виждаха, замръзнаха в светлината на лампата и отразиха един черен силует.
Глава 6
— Да не би да се опитваш да се откажеш от всичките пари, Ийън?
В трепкащата светлина на газената лампа лицето на Ийън се отразяваше в огледалата, монтирани върху рафтовете, които покриваха стените в библиотеката на чичо Хенри. Той не обърна внимание на последния въпрос на братовчед си Рандъл, като го сметна за риторичен, и погледна в огледалото заглавието на една от книгите. Доколкото си спомняше, Ранд се беше нагълтал със сериозни романи, като беше започнал от Едгар Алан По. Като деца той и братовчед му се ровеха в библиотека всяка седмица в търсене на книги, които им бяха забранени.
— Просто не разбирам как може човек да работи толкова много, за да забогатее, и накрая да хвърли всичките пари ей така.
Ийън смръщи лице при забележката на Ранд. Братовчед му бе започнал да говори като един от старите частни учители, които ги обучаваха навремето. Вече дори очакваше, че Ранд ще потропа с линията по стената точно като г-н Холуърт.
— Хората те смятат за ексцентричен, Ийън. Не можеш възстановиш Юга, като разчиташ само на собствените си пари.
Докато братовчед му крачеше из стаята, Ийън се вслушваше в приглушените му стъпки и гледаше чашата бренди. Това ли беше човекът, който му бе помогнал да промъкне тайно три проститутки в библиотеката посред нощ? Дори и сега миризмата на прашните томове извика в съзнанието му образите на лица с начервени и разтворени бледи бедра в трепкащата светлина на нощта.
— Ранд, парите са на Ийън и си е негова работа какво ще ги прави.
— Но, татко, не става дума само за нисколихвените заеми, а и за къщи на вдовици, приюти за сираци, къщи за инвалидите от войната.
Ранд отиде до отворените френски врати и перна с ръка зелените кадифени завеси, които потрепваха от вятъра. Той беше с три месеца по-млад от Ийън, но сега изглеждаше по-стар и от чичо му, дори достатъчно стар, за да му бъде дядо. За първи път Ийън забеляза сивите нишки в светлокестенявите коси на Ранд, които сякаш подчертаваха гнева в сивите му очи.
— Колко си построил досега, Ийън? — попита го Ранд. — Три на изток, пет-шест на юг и още няколко господ знае къде. Колко прави това, общо десет ли? Дванадесет? Петнадесет? Говори се дори, че си решил да превърнеш сградата на Медисън Скуеър в дом за вдовици и сираци.
Четирите години, през които Ийън бе на фронта, а Ранд си бе вкъщи със семейството, явно някъде по това време, когато всеки бе трупал различен опит, връзката помежду им беше изчезнала.
— Кажи ми, че това са само клюки. Нямаш намерение да превърнеш къщата в приют за сираци, нали?
Ийън се усмихна.
— Напротив, имам.
— Та това е къщата на баща ти! — Ранд го гледаше така, сякаш току-що е станал свидетел на изключително жестоко убийство. — Ийън, само земята струва милиони.
— Това е прекрасна, просторна къща с много спални — Ийън нямаше намерение да живее там вече. Не
