Когато сестра му го погледна, светлината от газената лампа се отрази в очите й.
— Миличко, не познавам жена, която не те обожава.
Да, в най-лошия случай обожаваха парите на Тримейн, помисли си Ийън. Докато двамата вървяха, подметките им потропваха по шахматно подредените черни и бели мраморни плочи. Из дългия коридор, който водеше към балната зала, врати от полирано орехово дърво се съчетаваха с орехова ламперия. С всяка стъпка музиката ставаше все по-силна.
Ийън хвърли един поглед към залата за карти — изпитваше желание да избяга там и да се занимава като всички мъже. От месеци не бе ходил на бал. И тази вечер нямаше да е тук, ако Делия не бе настояла. На нея баловете й харесваха. Това й даваше възможност да блесне в светлината на цялото си великолепие и тя не можеше да пропусне случая.
Преди войната майчиците много се притесняваха от Ийън. Освен че беше вторият син във фамилията, за него се носеха слухове, които една почтена жена обобщи: „Той е красив и изкусителен като сатаната и точно толкова опасен за младите момичета.“ Но сега, когато беше наследил богатствата и на Тримейн, и на Макклеърън, всяко маменце в града, което гледаше да задоми дъщеря си добре, я насочваше към него. Парите можеха да направят изумителни неща за доброто име на един мъж.
— Изглеждаш така, сякаш съм те повела към бесилото — каза Елън.
— А нима не си?
Ийън започваше да си мисли, че Ню Йорк е една фабрика за производство на млади дами, които за първи път се появяват във висшите среди. Тези госпожици с усмихнати лица, подканващи очи и празни глави неизбежно му задаваха все същите въпроси за войната. Защо всички си мислеха, че един мъж обича да говори за големите и славни битки, в които е участвал? Войната изобщо не беше славно нещо.
— Тя наистина е забележителна. И е истинска английска графиня — дъщеря на граф. Мис Джулия Уиндъм е тук само от три седмици, а вече цял Ню Йорк е в краката й.
Ийън се намръщи. Тази сутрин племенникът му бе прекарал цял час в кабинета му, за да му говори за английската красавица.
— Това да не би да е същата жена, по която Тим се е побъркал?
Елън гледаше право пред себе си.
— Тимъти и всички мъже с някакво положение в Ню Йорк.
— Може би има и други причини да желаеш толкова много да ни запознаеш.
— Не бих ви срещнала, ако не смятах, че ще я харесаш — тя го погледна и една отвесна бръчица проряза гладката кожа на челото й. — А и не мисля, че е за Тим. По-възрастна е от него и е твърде изтънчена, твърде омайна. Мисля, че може да го нарани доста дълбоко.
Ийън знаеше какво означава това. Сабрина беше изтръгнала сърцето от гърдите му и сега на мястото му зееше огромна кървяща рана.
Елън спря в коридора само на няколко крачки от вратата на залата и го докосна по ръката.
— Наред ли е всичко? — запита го тя, когато погледите им се срещнаха.
— Да, да, напълно — Ийън се усмихна пресилено. — Просто си мислех за работата, това е всичко.
— Затрупал си се с работа, отбягваш приятелите си, семейството. Това не е добре. Понякога си мисля, че тръгваш на тези делови пътувания само за да се отървеш от нас.
В работата той се чувстваше сигурен, че владее положението. Там никой не го насилваше да бъде такъв, какъвто не е. Никой не очакваше от него да бъде онзи младеж, изпълнен с идеали, който яздеше по Пето авеню заедно с други идеалисти на неговата възраст, за да се впусне във войната, така изпълнен с основателно възмущение от опитите на Юга да унищожи страната, готов да се бори и да умре. Само дето не загина.
— Липсва ми този весел юноша, който често ме дразнеше и изпитваше удоволствие от всичко, което правеше. Липсва ми усмивката ти — тя се поколеба за миг и огледа лицето му, преди да продължи. — Безпокоя се за теб.
— Няма нужда да се тревожиш. Вече съм голямо момче и се оправям чудесно.
— Винаги можеш да разчиташ на мен, Ийън — тя притисна към бузата му ръката си в ръкавица. — Желая ти само най-доброто, искам да те видя щастлив и спокоен.
Той задържа дланта си върху нежната й китка.
— Мислила ли си, че на някои от нас може би им е писано да си останат ергени?
— Не и ти. Ти винаги си имал толкова много любов в себе си. Ще бъде чудовищно престъпление, ако нямаш възможност да я дадеш на някого. Просто трябва да намериш най-добрата жена.
Най-добрата жена. Само преди няколко месеца беше сигурен, че я е намерил — тази единствена жена, която му бе определена от съдбата, за да я обича до края на живота си. Изглежда, че не само младият човек беше способен да върши глупави неща. И все пак имаше моменти, в които се чудеше дали изобщо ще му се удаде да пречисти душата си от магията на тази червенокоса вещица. Сабрина все още го преследваше в сънищата, появяваше му се дори наяве, когато най-малко я очакваше.
— Съжалявам, Ел.
Искаше да си отиде, да се оттегли в безопасното си леговище, където никой не можеше да го пришпорва и да го принуждава да дава от себе си нещо, което не искаше.
— Наистина нямам настроение да се срещна с една английска графиня тази вечер. Може би е добре да го отложим за друг път.
— Ийън, моля те! — каза Елън и го сграбчи за ръката, когато той се обърна, за да си върви. — Наистина се притеснявам, че Тим си е загубил ума по нея. Поне се опитай да я опознаеш. На теб тия неща ти се удават по-добре. Понякога жените се представят по един начин на мъжете и по друг — на жените. Ти можеш да разбереш дали е подходяща за Тим, дали е безопасна. А може дори и да откриеш, че е подходяща за теб.
Ийън поклати глава.
— Ел, аз…
— Престън ван Хорн не ми излиза от ума.
Лицето на Ийън се смръщи, щом си спомни за младежа. Преди шест години Престън се бе застрелял заради изгубеното разположение на една млада дама от Ню Йорк, която всъщност за нищо не ставаше.
— Тим не е Престън ван Хорн. Той е по-здравомислещ.
— Нима? Толкова добре ли го познаваш?
Ийън гледаше отворените врати, през които се влизаше в залата. Изобщо не искаше да е тук. Нямаше намерение да си лепне предразполагаща усмивка на лицето и да бъбри за това-онова.
— Ел, сигурен съм, че Тим е по-разумен и няма да…
— Ти познаваш момчето, което обожаваше чичо си Ийън, с което прекарвахте заедно летата в Дънкелд, яздехте и ходехте за риба, и ти му построи къща на едно дърво.
Думите на Елън извикаха в паметта на Ийън разбъркани образи — слънчевите лъчи, които играеха по повърхността на реката, топлия летен ветрец, който носеше аромата на сено и полски цветя, смях и детска невинност. За Тим той беше герой, нещо като по-голям брат, за който момчето винаги бе мечтало.
— Не знаеш колко чувствителен е станал. Моля те, остани за малко. Поговори с тази жена и ми кажи какво мислиш. Чувствам се толкова неспособна да обуздавам поривите на Тим. Ако Пол беше тук… — гласът й заглъхна, очите й гледаха призрачно бялата ръкавица, вкопчена в черния ръкав.
Пол Рейнолдс за него беше нещо повече от съпруг на сестра му. Той му беше добър приятел. Още един от добрите приятели, които загинаха, докато той се бе прибрал жив у дома.
— Добре.
Елън се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.
— Не знам какво щях да правя без теб — каза тя и преди да го поведе към дъното на коридора, го хвана под ръка.
На най-високото от трите широки стъпала, по които се слизаше в балната зала, тя спря и заоглежда множеството, за да открие лейди Джулия. От стратегическото си място Ийън също търсеше с очи и се чудеше каква ли е тази английска графиня, дори си позволи да почувства известно любопитство. Според племенника му тя беше същински ангел.
Десетки редове от лят кристал блестяха с отразената светлина на газениците високо над главите им, четири канделабри сипеха златистата си светлина над повече от петстотин представители на елита на Ню
