гърба си, а законодателите и техните сътрудници ще изкупят акциите на безценица. Конспираторите ще са вече богаташи и това ще е последният шанс някой да получи дивидент от участие, в която и да е от двете линии.
Ранд седна на едно от креслата пред бюрото на Ийън.
— Е, как ще ги спреш?
— До гласуването остават почти две седмици.
— Това значи, че мошениците имат още време, за да наводнят пазара с акции.
— Точно на това се надявам — Ийън се облегна и се загледа в сноп слънчеви лъчи, които пронизваха прозореца и осветяваха витата махагонова стълба към помещението на втория етаж, три, от чиито стени бяха отрупани с книги. Разположената в съседство библиотека с махагонови рафтове криеше още по-голямо богатство. Книгите бяха едно от малкото неща, които взе от бащината си къща, те му бяха като стари приятели, които не можеше да изостави. — Надявам се, че ще подбият цените на своите акции и ще се опитат да продадат стотици, които още не притежават.
Ранд се размърда на стола и положи ръце на коленете си.
— Ти имаш нещо предвид.
— Ще купя всички акции, до които мога да се добера. И всички договори за предварителна продажба на акции.
— Но това е лудост — каза Ранд и поклати глава. — Та те няма да струват и пукната пара.
— Не и ако ги няма на пазара — Ийън превъртя в ръцете си чашата от кафето. Винените завеси зад него потрепваха от топлия ветрец и в стаята нахлуваше уханието на току-що прекопаната пръст от розовата градина. — Купуваме колкото може повече от акциите на Харлем, заключваме ги в сейфа и чакаме да се вдигне цената им.
Ранд се отпусна в креслото и по устните му трепна усмивка.
— Тогава заговорниците ще загубят дяловото си участие.
— За сметка на нас — Ийън седна и се вгледа в братовчед си. Мислеше дали ще имат достатъчно шанс. За да спечелят плановете им, всеки от тях трябваше да заложи цяло състояние. — След два часа имам среща с комодора Джером и още някои хора. Но преди това искам да знам дали и ти ще вземеш участие.
Ранд изпусна една въздишка през зъби и тя прозвуча като леко подсвирване.
— Доста хора ще се разорят, ако този план успее.
— Идеята не е наша. Ние само ще променим имената на тези хора.
— Това си е чист хазарт. Но човек може да спечели много.
— С доста пари мисля, че ще си запазя едно местенце сред победителите. Голямата инвестиция носи голяма печалба.
— И още по-голям риск — Ранд се наведе и се вгледа във върховете на кафявите си чизми. — Защо ме допускаш до всичко това?
— Добрият хазарт винаги е бил твоя слабост. А и Делия има такива предпочитания… че няколко банкноти в повече няма да са ти излишни.
— Откровено казано, много ми се иска да мога да участвам наравно с теб, но в момента нямам много налични пари. Не съм сигурен дали ще събера повече от двадесет хиляди.
Изглежда, капризите на Делия бяха доста по-скъпи, отколкото Ийън предполагаше.
— Колко искаш да, вложиш? Сто хиляди? Аз ще ти ги дам на заем.
Ранд хвърли поглед през бюрото и очите им се срещнаха.
— Ако участваш със сто хиляди от мое име, после ще ти ги изплатя от печалбите — върховете на мустаците му потрепериха. — Ако има такива. В противен случай ще ти платя към края на годината.
— Добре — Ийън се изправи и го погледна. — Няма да ти напомням, че трябва да мълчиш. Ако се чуе и една дума, че знаем за заговора, ще изгубим всичко.
— Добре — Ранд повдигна рамене, като че ли се опитваше да преодолее някакво безпокойство. — Ако не загубим всичко и без това.
Ийън се усмихна.
— Без риск нямаше да е толкова забавно.
Ранд изстена в отговор. И двамата мълчаха, докато Ийън го изпращаше.
— А, за малко да забравя — на най-горното стъпало Ранд се обърна, погледна Ийън и очите му се свиха от яркото утринно слънце. — Делия помоли да те поканя на вечеря.
Ийън поклати глава.
— Съжалявам, предай й извиненията ми. Ще отсъствам от града за няколко дни.
— Ще заминеш при цялата тази бъркотия?
— При положение, че всички играчи са заели позиции, щом веднъж се включим с парите, дори и да изчезна от лицето на земята, сделката ще продължи да се развива — искаше да види Сабрина, да чуе гласа й, да я докосне. Знаеше, че е кръгъл глупак, но не можеше да стои далеч от нея. — Смятам да прекарам няколко дена в Дънкелд.
През отворения прозорец до Сабрина долетя тропотът на конски копита. Тя остави книгата, която четеше, и стана, като полагаше всички усилия да не пренася тежестта си върху навехнатия крак. Слънцето на късния следобед проникваше отвън и хвърляше по лицето й алени и златисти отблясъци. Тя засенчи очите си с ръка и се загледа към алеята.
Един ездач се приближаваше на златистокафяв жребец, черната му коса играеше на вятъра, дългите, обути в еленови бричове, крака обгръщаха тялото на коня. И конят и ездачът се движеха като едно тяло, гъвкаво и силно. Ийън вдигна поглед, сякаш знаеше, че тя го чака. Очите му я потърсиха и когато я откриха, сърцето й подскочи като лудо.
Завладяха я образи, нароиха се спомени за неща, които никога не се бяха случвали. А може би бяха? Струваше й се, че хиляди пъти е виждала това — Ийън, който препуска към Роузбрайър, за да поиска ръката й. Обхвана я странно усещане, чувствата я погълнаха като вихър, откъснаха я от настоящето и я захвърлиха във въображаемото бъдеще. А не беше ли това далечното минало?
Той спря под прозореца й, пленен от погледа, от магията, в чиято власт бяха и двамата. Шумоленето на ветреца в листата, вечерната песен на птиците, водите на реката — всичко заглъхна. Чуваше само биенето на сърцето си. Виждаше единствено лицето му. Беше дошъл за нея, това бе любимият мъж и приятел, идвал хиляди пъти в сънищата й. Никой друг мъж не я привличаше така. Беше омагьосал душата й.
— Върна ли се най-сетне! — дребната пълничка Хана изтича навън, пред нея изскочиха трите кучета.
Магията изчезна, както лунната светлина се стопява в зори. Сабрина се отдръпна от прозореца, отмести поглед от врага си и въздъхна дълбоко. Треперещите пръсти се докоснаха до устните й. Това не беше Роузбрайър и Ийън не идваше да я иска за жена. Бляновете и желанията бяха детинщини. Беше научила тази истина от него и нямаше да е зле да я запомни.
Потъна в креслото и взе отново книгата, решена да не му обръща внимание, когато дойде. Упорито се втренчи в отворената книга, но думите сякаш не бяха нищо повече от черни петна върху белия лист.
Палисандровият часовник на камината отмерваше секундите. Тя погледна кристалния циферблат. Бяха минали десет минути, а Ийън още не идваше. Не че искаше да го види. Но негодникът можеше поне да се поинтересува от състоянието й.
Бяха изминали още десет минути, когато се чу изщракването на ключа. Тя пое дълбоко дъх и се наведе над книгата. Вратата се отвори.
— Господин Тримейн, не желая да… — вдигна очи и като видя засмяното лице на Хана, изпита горчиво разочарование. — Помислих ви за… онзи човек.
Хана се разсмя.
— Значи сте го видели.
— Господарят на имението? Да видях го — отвърна Сабрина и впери поглед в кремавата копринена дреха, която Хана носеше преметната на едната си ръка. — Какво е това?
— Една от роклите на лейди Ребека. Господарят Ийън си мислеше, че ще ви е приятно да я облечете за вечеря.
