Когато излязоха в коридора, Ийън се обърна и тя видя, че не носи вратовръзка. Отворената риза разкриваше триъгълник от тъмни къдри и гореща плът. Щом го погледна, усети, че долната част на корема й потръпна, обля я странна и опасна топлина.
Колкото и да се опитваше да овладее чувствата си, способността да устои на мъжкия магнетизъм на този човек винаги й изневеряваше. Той целият бе изтъкан от трептяща жизненост. Изпълваше я с вълнение. Само при вида му сърцето й започна да бие като лудо. А докоснеше ли я… но сега не бе време да мисли за такива неща.
Той я огледа, очите му се спряха на лицето й, на извивката на раменете, на нежните заоблени гърди, които се повдигаха учестено и издаваха напрежението й. Едната половина на лицето му бе осветена от слънцето, а другата оставаше в сянка. Но това не й попречи да види, че се усмихва — топло, приветливо, пленително.
— А, качил си се, така си и мислех — Хана отстъпи встрани от Сабрина. — Вече нямате нужда от мен.
Сабрина продължи да гледа след дребната жена, която се отдалечи бързо по коридора и ги остави сами в светлината на отмиращия ден.
— Изглеждате прекрасно — Ийън се приближи.
— Не ми е нужна помощта ви — Сабрина перна ръката, протегната, за да я подхване. Залитна и загуби равновесие.
Потърси нещо, за което да се хване, и се опря на силното му рамо. Той я сграбчи, задържа я и преди тя да успее да каже нещо, вече я носеше на ръце по коридора.
— Вие сте упорита жена — каза с усмивка.
— А вие сте подъл негодник — опита да се отблъсне. — Пуснете ме на земята! Не искам да ми помагате!
— Радвам се, че приехте поканата ми — продължи да я носи към стълбите, без да обръща внимание на думите й.
— Виждам, че сте облечен подходящо за случая — отвърна тя. Вече слизаха по широкото вито стълбище. Без да иска, тя притисна с пръст мястото, където ризата му се разтваряше, погали тъмните къдри и се сепна едва когато усети топлината на кожата му. Споменът възкръсна в съзнанието й, прониза я остра болка.
Отдръпна ръката си и се загледа в златните ромбоиди, с които бе украсена махагоновата ламперия около високите прозорци в централния коридор. Нямаше сили да срещне очите му. Знаеше, че всичките й мисли са прозрачни.
— Разбойниците никога не се преобличат за вечеря, скъпа. Особено ако навън е лято и са някъде сред природата.
По гласа му си личеше, че много се забавлява. Изглежда, не бе забелязал колко е напрегната. Може би не разбира каква невероятна власт има над чувствата й. Кога ли ще й се удаде да преодолее тази слабост?
Свиха по един коридор и влязоха в първата стая отдясно. Тя много приличаше на кабинет. Вътре бяха кучетата. Байрон доприпка, побутна Сабрина с муцуната си и си изпроси една милувка по рошавата глава. Тогава тя за първи път забеляза, че едното око на кучето е синьо, а другото — кафяво.
Шекспир, който лежеше на паркета до отворените френски прозорци, лениво повдигна глава, никак не бе склонен да прахосва сили, за да изучава гостенката на господаря си. Той се отпусна и главата му се удари в пода. Гуинивиър се приближи с наведен поглед и подвита опашка. Личеше, че много иска да бъде до Ийън, но се държеше на разстояние, вперила в Сабрина тревожните си кафяви очи.
— Няма страшно, Гуен, тази жена няма да ти стори зло — гласът на Ийън бе нежен и гальовен, сякаш говореше на дете.
Кучето наостри уши, пристъпи веднъж и спря. За момент сякаш преценяваше дали е по-необходимо да бъде близо до Ийън, или да се пази от непознатата жена в ръцете му. Накрая се отдръпна към камината на една възглавница от зелено кадифе върху златисто — зеления килим, украсен с плетени дантели. Обиколи я веднъж, отпусна глава върху нея и тъжно погледна Ийън.
— Нужно й е време, за да привикне с някой нов човек — положи Сабрина на едно кресло в стил кралица Анна, тапицирано с пищно, изумрудено, копринено кадифе.
Тя много добре разбра неохотата на кучето — когато веднъж си пострадал, трудно се доверяваш отново. Ийън коленичи пред нея и повдигна болния крак. Топлите му, загорели ръце обхванаха прасеца й точно над превръзката.
— Какво си позволявате? — опита да издърпа крака си от ръцете му. Болката прониза глезена й.
Ийън я погледна и леко се усмихна.
— Искам да видя как е кракът ви.
Тя хвана дръжките на стола и се загледа в черната му коса, докато той преглеждаше превръзката, която Хана бе подменила тази сутрин. Придържаше крака, дългите му пръсти пипаха така нежно, че дъхът й замря.
Вдъхна дълбоко и прибегна до защитния параван на гнева.
— Не знаех, че имате медицински познания, господин Тримейн.
— Научих се да лекувам конете още като момче.
— Благодаря за сравнението.
Той й се усмихна. Разтревожена, че чувствата й отново могат да се разпалят, извърна очи и погледът й попадна на един портрет над камината — Ийън Тримейн стоеше до една жена, седнала в светъл плетен стол.
Слънчевите лъчи струяха през френските прозорци и къпеха в светлина златистите коси на жената от картината. На фона се виждаха рози и елегантните колони на белведера.
Значи Хана я бе излъгала. Ийън е довеждал и друга жена тук — една много красива и изискана млада жена.
— Какво се случи с нея? — попита Сабрина. Ревността направо я задушаваше, гласът й пресипна.
Ийън я погледна изненадано.
— С коя?
— Тази, с която позирахте в розовата градина.
Той сбърчи чело.
— Никога не съм позирал с жена в розовата градина.
— Лъжете. Доказателството виси зад гърба ви. Ийън се изправи и се обърна, за да погледне портрета.
За момент постоя така, после погледна Сабрина — очите му бяха топли като усмивката.
— Вгледайте се по-внимателно в кавалера.
Сабрина насочи вниманието си към отрупаните с книги рафтове от орехово дърво, които покриваха отсрещната стена. Не искаше повече да вижда Ийън Тримейн и неговата предишна любима. За нея не съществуваше и най-малкото съмнение, че тази красива русокоса жена е негова годеница. Художникът бе успял да предаде трепета на нежността в пръстите, положени на бледото рамо, в усмивките, в погледите им.
— Смятам, че се надценявате, Тримейн. Аз не бих ви нарекла кавалер.
— Мъжът на картината е дядо ми.
Тя отново се обърна. Светлозелените очи, които я гледаха от изваяното лице, бяха толкова красиви, че можеха да пленят сърцето на всяка жена. Но като се вгледа по-добре, успя да забележи някои различия в чертите на двамата. Челото на Макклеърън беше по-високо, носът не бе така изящен, устните бяха по- тънки, а не чувствени. И все пак приликата беше поразителна.
— Чудя се какво ли би казал дядо ви, ако знаеше какъв сте сега, Ийън Тримейн — тя се вгледа в живото превъплъщение на образа от портрета. — Какво ли би казал, ако знаеше, че сте затворили една жена против волята й?
— Ако ви кажа, че хората го наричаха Зеленоокия дявол, това ще отговори ли на всичките ви въпроси?
— Значи, оказва се, че вие сте негодник съвсем в реда на нещата, така ли? То просто ви е по
