Сянката на бурята

Всичко беше така приятно подредено, съвсем по неин вкус. Колко ли жени са паднали в клопката му тук, под лунната светлина? — мислеше си Сабрина.

— Често ли се забавлявате с гостите си на открито? — попита, докато Ийън я полагаше на стола.

За миг остана така, ръцете му се притискаха в извития й гръб и тя се питаше дали може да почувства как пулсът й се учестява от това докосване.

— Рядко имам гости — седна до нея.

— Навярно трябва да се чувствам привилегирована.

Ийън издаде дълбок гърлен звук.

— И все пак май не се чувстваш така.

За човек, несвикнал да посреща гости, Тримейн беше направо талантлив. Въпреки гнева, тя усети, че компанията й е приятна, харесваше й да слуша за момчешките му лудории, да отклонява въпроси, свързани с миналото й, да измисля легенди за лейди Джулия Уиндъм, да играе с него на котка и мишка. Той и без това скоро ще научи истината. Тя просто се надяваше, че дотогава ще е изчезнала.

Когато слънцето се стопи в последните златни и алени отблясъци, Ормсби дойде, за да запали свещите. Свиренето на щурците и шума на реката бяха като музика, която ги заобикаляше.

Третото блюдо се оказа бита сметана, залята с плътен слой топен шоколад. Докато Ормсби й сервираше, тя погледна Ийън. Нима бе запомнил, че това е любимият й десерт? Или всичко е просто съвпадение?

Светлината на свещта трептеше по лицето му, зелените очи я гледаха предизвикателно. Този мъж не правеше нищо случайно. Надяваше се, че ще я подведе, ще я разкрие и играта ще свърши.

Тя погледна сметаната. Какво ли друго бе запомнил от тези три дни, които бяха прекарали заедно?

— А къде се състоя двубоят? — Сабрина внимателно се опита да насочи разговора отново към него.

Ветрецът от реката донасяше уханието на рози от градината.

— В една ливада на няколко километра от къщата — споменът за това го накара да се усмихне. — Около една седмица се занимавахме да опъваме палатки и шатри, това беше полето на битката. И Ланселот би се почувствал като у дома в този лагер. Дядо беше по-запален по тази идея дори от мен. Мисля, че тайно се радваше на мисълта да бъде крал.

— Изглежда ми като нещо, което много би се харесало на братята ми.

Ръката с чашата му замръзна, преди да я поднесе до устните си.

— Не знаех, че имате братя, лейди Джулия.

Сабрина смачка салфетката на краката си. Внимателно. Трябваше да бъде по-предпазлива с този човек.

— Братята ми починаха, господин Тримейн.

Краят на устните му леко се повдигна.

— О, разбирам.

— Потънаха при едно корабокрушение заедно с родителите ми. Бяха на път за Кале.

— А вие оцеляхте.

Тя се изчерви.

— Аз не бях с тях. Имах… простуда.

— А, значи ви оставиха и се издавиха по пътя за Кале.

Не. Това не беше корабокрушение. Но те бяха мъртви.

Сабрина се вгледа във водната чаша, кристалът блестеше на светлината.

Спомени замъглиха съзнанието й, побиха я ледени тръпки. В отраженията по кристала съзря бледото лице на майка си. Сините й очи бяха отворени широко и оглеждаха търсещо всичко наоколо, сякаш бе загубено дете. „Къде са те, Брина? — това бяха думите, които прошепна, преди да умре. — Защо баща ти не идва да ме види? Къде е Денис? А Брендан? Не знаят ли, че искам да ги видя?“

На Сабрина се бе наложило да напръска челото й със студена вода. Треската вече я довършваше. Майка й бе забравила най-ужасното в живота си. Как да й каже, че Денис е мъртъв, убили са го в една праскова градина. А Брендан…

— Лейди Джулия? — гласът на Ийън я изтръгна от мрачните спомени.

За момент го гледаше, без да разбира нищо.

— Моля?

Ийън се намръщи.

— Говорехте, че семейството ви е загинало при корабокрушение.

Гърлото й се сви.

— Точно така.

— Колко ужасно.

Сарказмът му я жегна: знаеше за загубата на майка й и братята, но бе така студен и безсърдечен, че не го беше грижа.

— Не ми беше хрумнало, че загубата на семейството може да ви се стори забавна, господин Тримейн — тя захвърли измачканата салфетка пред себе си и бутна назад стола, който изскърца о камъка. Докато Сабрина се изправяше, глезенът й се огъна. Тя залитна и се хвана за масата, за да не падне. Преди ветрецът да отнесе стенанието й, Ийън вече бе на крака до нея.

— Нямам нужда от помощта ви! — отблъсна силната ръка, подадена й в подкрепа. — Просто стойте настрана.

— Сабрина, аз…

— По дяволите! — извика тя, обърна му гръб, изправи се и закуцука към вратата. Стискаше зъби, защото болката я пронизваше като с нож при всяка стъпка.

— Нека да… — той пое ръката й.

Тя се завъртя на пети, замахна и отворената й длан изплющя по лицето му. Ударът беше така силен, че главата му отхвръкна на една страна, а ръката й пламна. Объркване, гняв и болка бушуваха в душата й. Нахвърли се върху него, заблъска гърдите и раменете му с юмруци. Ийън устоя на този изблик, поемаше ударите като каменна статуя, докато ръцете на Сабрина премаляха и увиснаха безсилно.

— Ужасен сте — прошепна тя.

— Зная — нежният му глас разпали искрата на нещо дълбоко и опасно интимно в нея — нещо, в което много й се искаше да повярва, но не можеше. — Знам как се чувства човек при загубата на близък, когото много е обичал.

— Това са думи, Тримейн. Нищо не разбирате.

Той я хвана за лактите с болезнена нежност.

— Брат ми умря в ръцете ми.

Точно така стояха нещата и при нея. Милият Брендан — той я научи да танцува. Една негова усмивка — и всичко наоколо засияваше. Бяха във Виксбърг, янките ги обсипваха със снаряди, а той умираше в ръцете й. Сърцето й се сви от болка. Тя се опита да удържи сълзите, готови да рукнат от очите й. Нямаше да се издаде пред този янки.

— Пуснете ме!

Ийън я хвана още по-здраво.

— Не мога — гласът му прозвуча странно и измъчено. Без да продума, я взе на ръце.

Тя извърна очи от него, скръсти ръце, не искаше нито прегръдките, нито топлината, която струеше от цялото му същество. Той я понесе по коридора и стълбището до стаята й така, сякаш го гонеше огнена ламя. Леглото беше оправено, запаленият светилник над него хвърляше златни отблясъци по белите чаршафи.

Наведе се с нея към това светло място, прегръщаше я силно, устните им едва не се докосваха. Очите му безмълвно говореха за нежност и жажда — послания, които намираха отзвук и в нейната душа. Тя потисна желанието да обвие ръце около врата му, да го придърпа до себе си, да облекчи ужасната болка, която пулсираше в сърцевината й. Може би това бе поредната му измама. Това, което истински жадуваше, й бе отказано.

— Ще се съпротивлявам до последно — прошепна хрипливо тя, макар и да осъзнаваше, че трудно ще преодолее собственото си желание.