наследство.
— О, мила моя — той постави ръце на дръжките на стола й. — Какво ли да правя с теб?
— Пуснете ме.
— Никога.
Ийън се наведе към нея и Сабрина облегна глава на гладкото кадифе, опитвайки се да предотврати неизбежната целувка. Знаеше, че не може да устои. Почувства топлината му с устните си — това беше неговото предизвикателно ухание, примесено с дъх на бренди.
— Мислила ли си какво би направил един истински разбойник с някоя безпомощна жена, която е изцяло в негова власт?
Леко докосна мястото до устните й. Тя потисна дишането си и едва издържа да не обърне лице към него и да се притисне към тези топли чувствени устни.
— Ще ви покажа колко съм безпомощна — усети усмивката му до лицето си.
— Кажи ми, негодникът ще я прегърне ли? Ще се опита ли да съблече копринената й рокля, да махне бельото, което прикрива красивата й плът? — притисна устни до нежната кожа под ухото й и леко я докосна с връхчето на езика си.
Едва удържа една шумна въздишка, зъбите се впиха в долната й устна, за да не загуби контрол.
— Смяташ ли, че би я помилвал? — гласът му притихна, той докосна ухото й и кожата й настръхна. — Че би се порадвал на сладостта й с устни, с език?
Топли тръпки на желание пропълзяха ниско по гърба й.
— Няма да посмеете.
— Помисли си отново, моя красива магьоснице. Беше способен на всичко. Това, което все още озаптяваше звяра в него, бе една тънка нишка на съмнение, но тя можеше да се скъса всеки момент. Отблъсна го с ръце.
— Вие ми се подигравате, Тримейн?
— Така ли? — Ийън се отдръпна от нея. — Наистина ли? Като го гледаше така изправен пред нея, не можеше да не отбележи формите на възбудената му плът, които изпъкваха като плътно и дълго очертание под черния панталон. Бузите й се обагриха. Тя отмести погледа си от тази изкусителна мъжественост към зелените очи, които бяха потъмнели като изумруди, захвърлени в пламъци.
— Ще пийнеш ли нещо преди вечеря? — той се запъти към един вграден шкаф, близо до вратата, през която влязоха. — Може би малко шери?
Бе способен да промени настроението си просто, защото така му е хрумнало. Само трябваше да погледне встрани и вече бе готов да я отпрати, докато тя седеше и кръвта й бушуваше във вените. Трябваше да се научи да владее чувствата си по-добре. Все щеше да намери начин.
— Не, благодаря — умът й трябва да е бистър. Байрон опря муцуна на стола и я побутна с влажния си нос. — Ти обичаш да те глезят — прошепна тя и погали рошавата му глава с надежда, че ще откъсне мислите си от господаря му, който можеше да я доведе до лудост.
Ийън щедро си наля бренди в една кристална чаша и я пресуши на един дъх. Кехлибарената течност се вряза като огнена струя в гърлото, но не можа да погаси пламъците на желанието, които се разгаряха в слабините му. Не трябваше да се отпуска. По-добре да си бе останал в града, тогава щеше да е на километри далеч от тази червенокоса красавица. Но просто не бе способен на това, помисли си той и напълни отново чашата.
— Вашата баба е била много красива.
Ийън й хвърли един поглед през рамо. Столът бе разположен така, че сега я виждаше в профил. Бе леко наклонила глава и дългата й шия изглеждаше грациозна като на лебед. Слънчевите лъчи прорязваха косо стъклата, обливаха я в златисти и алени цветове и лумваха в лъскавата й грива. Божичко, беше много красива. Но това, което го привличаше, не бе само хубостта й.
— Бе повече от красива — отвърна и се приближи до нея.
Взря се в лицето й и сякаш проникна дълбоко в душата й. Силата, остроумието, дързостта и проклетата й гордост го бяха пленили. Коя друга жена би се осмелила да се спусне по някое дърво, за да избяга от похитителя си? Коя можеше да измисли такъв безумен план, за да си възвърне загубената справедливост? Коя друга можеше винаги да бъде в мисълта му, да владее всичките му желания?
Сабрина му беше враг. Но времето, което бе прекарал в прегръдките й, наслаждавайки се на прелестите й, не можеше да се изличи от паметта му. Молеше се на Бога, сега я желаеше повече от всичко на света. А тя искаше да се добере до парите му.
— Тя е лейди Ребека Станхоуп — дъщеря на английски маркиз — докато говореше, той погледна жената от портрета. — И все пак се отказа от всичко — богатство, потекло, титли, за да се омъжи за един шотландец без пукнат грош.
— Сигурно много го е обичала.
Погледна я с очи, в които се таеше безмълвно предизвикателство.
— Никога не е имал опасения, че парите са основната причина да му стане жена.
Сабрина вдигна глава и нацупи долната си устна.
— Такива ли са вашите опасения, Тримейн? Смятате, че някоя ще се омъжи за вас заради парите?
Ийън погледна в чашата и срещна отражението си в кехлибарената течност.
— Много е вероятно.
— Разбирам. Вероятно нямате нищо друго, което да представлява ценност за една жена — вярност, съчувствие, любов.
Пръстите му се стегнаха около чашата.
— Бих дал всичко и дори повече на тази, която е най-подходяща.
— И коя е тя? Най-подходящата? Да не би да е някоя от вашите натруфени и глезени госпожички?
— Ами сигурно не е някоя очарователна измамница.
— Сигурна съм, че едва ли ще я познаете, дори и да ви се хвърли на шията.
— А нима можем винаги да се доверяваме на инстинктите си?
Сабрина му показа с очи портрета.
— Тя е направила точно това.
— Те са притежавали рядък природен дар — Ийън се вгледа в картината, самотата отекваше в най- глухите кътчета на душата му, където бе тъмно и пусто. — Дядо дошъл в тази страна само с петдесет долара в джоба. Заедно основали цяла корабостроителна империя. Започнали само с един-единствен кораб, който направил със собствените си ръце.
— Сякаш му завиждате.
Погледна я изненадано, в тъмните й очи имаше невероятна прозорливост. Дали разбира как му се иска да я прегърне? Осъзнава ли, че желанието му е направо болезнено, че агонията в душата му направо го изгаря?
— Допускам, че е така. Когато наследиш пари, никога не си сигурен дали си способен да ги изкараш сам.
За момент Сабрина го изучаваше мълчаливо, между тънките й вежди се появи бръчка.
— Щяхте да успеете. Вие имате неговия инстинкт, импулса, дръзката безцеремонност — като на гладен лъв — устните й трепнаха. — Или на разбойник. Вас също могат да ви нарекат Зеленоокия дявол.
Той вдигна чашата си към нея и се опита да се усмихне.
— Ще приема това за комплимент.
Тя погледна встрани, бузите й пламнаха.
— Да, сигурна съм, че не греша.
В този момент влезе Ормсби и съобщи, че вечерята е готова. Независимо от съпротивата, Ийън грабна Сабрина и я понесе по дългия коридор към официалната зала. Но полираната маса от черешово дърво, която можеше да побере поне петдесет души, не бе приготвена. Прекосиха дългата стая и през френските врати излязоха на терасата.
Точно до вратата имаше кръгла маса с плот от черен мрамор и крака от ковано желязо. Под ъгъл около масата в очакване бяха разположени два ковани стола, чийто меки части бяха изпълнени с треви. Върху бялата покривка кристалните чаши блестяха в светлината на залеза, сребърният свещник в средата преливаше в червени оттенъци, а на двете му рамена стояха незапалени свещи.
