— Това значи ли, че той очаква да вечерям с него?
Челото на Хана потъмня и се сбърчи.
— Хайде, девойко, приемете да вечеряте с него. Беше изправена пред избора или да вечеря с него, или да си остане затворена.
— Кажете на Тримейн, че не вечерям с разбойници.
— Девойче, той наистина е чудесен човек. Сама ще се убедите, като го опознаете.
— Достатъчно добре го познавам — каза Сабрина. — Дори твърде добре.
Хана сведе глава, кремавата рокля се развя зад нея, когато излезе от стаята. След няколко минути се върна, пак носеше роклята, но този път в едната ръка имаше и някаква бележка.
Сабрина взе бележката и прочете единствения, малко нехайно написан ред:
От разбойници ли се страхуваш?
Сабрина погледна Хана, която стоеше и я чакаше с обнадеждено лице.
— Кажете му, че не ме е страх от него — пъхна бележката в книгата си. — Просто не мога да изтърпя компанията му.
Хана кимна и излезе. След малко пак се върна запъхтяна, лицето й бе зачервено, носеше роклята и друга бележка. Сабрина грабна бележката, отслабването на решителността й вече я дразнеше. Не искаше да се храни сама в тази стая. Искаше да си поговори с някого. Искаше да облече красивата рокля и да се срещне с негодника.
Можеш да бъдеш убедена, че знам как да боравя с вилицата и ножа. Не говоря с пълна уста. Обещавам да не хапя. Моля те, вечеряй с мен.
— Кажете му… — Хана вдигна ръка и Сабрина спря.
— Вече съм на възраст и не мога да припкам нагоре-надолу по стълбите — усмихна се мило. — Моля ви, вечеряйте с него, това ще направи живота ми значително по-лек.
Сабрина погледна бележката в ръката си, проследи елегантно небрежния почерк, кръвта й кипеше от вълнение. Дори тези малки словесни престрелки я караха да настръхва.
— Предполагам, че нямам друг избор, освен да вечерям с този негодник или да остана между четирите стени — повдигна края на роклята. — Я да видя как ще ми стои.
— Сигурна съм, че ще ви прилегне много по-добре от роклята на Нора.
Сабрина погледна синята памучна рокля, с която Нора й бе услужила. За беда тя изобщо не й бе по мярка. Дрехата стягаше гърдите й, висеше около талията и достигаше едва между коленете и глезените й. Чудеше се как ли ще й стои коприната.
За нейна изненада кремавата рокля се нуждаеше само от някои незначителни изменения. Очевидно, лейди Ребека бе останала елегантна до края на живота си. С няколко прихващания в талията роклята щеше да й стане точно по мярка. Дори атлазените пантофи й станаха. Или поне десният й беше добре. Но левият й крак бе така оттекъл, че не можеше и да се мисли за обувка.
Бледата коприна разкри раменете й. Стегнатият корсаж обгърна гърдите и талията й. На десетина сантиметра от ханша започваше дълбока плоха. Две редици сини копринени розетки украсяваха ръба на роклята и краищата на ръкавите, които стигаха до лактите. Няколко розички се бяха скупчили в най-горната част на корсажа и украсяваха ръба на кръглото деколте.
От един скрин с кедрови орнаменти Хана извади бермуди и долна риза, заедно с пет фусти, украсени с дантели и предназначени за същата рокля. Сабрина реши, че вечерта е доста топла и една подплата е достатъчна.
— Доста отдавна не съм имала удоволствието да направя прическата на някоя дама — каза Хана и усука косата й като дебело въже.
Сабрина прокара пръст по тоалетката и върху гладката махагонова повърхност остана една спираловидна следа.
— Значи повечето от жените на Тримейн идват тук с камериерките си?
— Вие сте единствената жена, която е довеждал тук — каза Хана и взе една фиба от порцелановия поднос на тоалетката.
Сабрина едва повярва на ушите си. Това, разбира се, нямаше значение. Не беше я довел тук, за да шепти нежни думи в ушите й.
— Всяка вечер, преди мис Брена да си легне, я решех с четката по сто пъти. Косата й беше като вашата — гъста и лъскава като коприна. Но цветът й бе абаносов като на фамилията Макклеърън.
— Вие сте обслужвали майката на Ийън?
— Разбира се. До края на живота й. Тя беше толкова красива. Истинско бижу — Хана хвана косати й по-здраво. — Още ми кипва кръвта, като си помисля, че си избра този подлец и се ожени за него, когато можеше…
Леля Керълайн много пъти й бе разказвала под сурдинка за изневерите на Евърет Тримейн. За Брена Тримейн говореше като за светица. Била добра и грижовна майка и горещ поддръжник на мисиите в бедните квартали на града. Именно докато работила с бедните в мисията, прихванала треската, която отнела живота й, когато Ийън бил само на пет години.
— Жалко, че Тримейн толкова прилича на баща си.
— Ама че дивотии говорите! — Хана се обърна към нея, като все още държеше косата й. — Господарят Ийън няма нищо общо с оня злобен кучи син.
— Нима? — Сабрина погледна възмутеното й лице. — Е, тогава защо според вас ме е отвлякъл? Защото е светец, така ли?
Хана сви устни и сведе поглед към косата в ръцете си.
— Има си съображения, девойче.
Но нейните причини да избяга бяха далеч по-основателни от всичките му съображения, помисли си Сабрина. Тя седеше мълчаливо и разсеяно се взираше в отражението си в огледалото, докато Хана се суетеше около косата й.
— Изглеждате чудесно — каза Хана, докато украсяваше главата й с малки сини розички. Беше навила тежките плитки отзад на тила й. — Ох, как ми се ще господарят Ийън да се ожени. Толкова искам да имам господарка, за която да се грижа. А пък и къщата има нужда от женско присъствие.
Сабрина се вгледа в четката със сребърна дръжка, поставена на тоалетката. Страхуваше се, че очите могат да издадат чувствата й.
— Доколкото знам, той е доста зает с търсене на подходяща жена.
— Така ли? Е, може би вече е решил.
Може и да е решил. Сигурно е прекарал вчерашния ден с Алайза, а тази сутрин е бил с Гречън или някоя от стотиците други.
— Но това не ме засяга — каза тя, решена да докаже правотата на думите си.
— Изглежда, че не бихте му станала жена, дори и ако е последният мъж на света.
Сабрина изправи глава.
— Точно така.
Хана поклати глава.
— Е, да, ама аз имам друго усещане за вас двамата. Сякаш сте създадени едни за друг. От пръв поглед си личи…
Сабрина млъкна, объркана и странно притеснена от обрата на разговора.
— Ние с Ийън Тримейн сме врагове и ще останем такива до края на живота си.
Хана въздъхна. Очите й подсказваха на Сабрина, че не вярва и думичка от това, което чува. Тя подхвана ръката й и я придружи до изхода, Сабрина проклинаше тихо болката в крака си, която я правеше така зависима. Когато вратата се отвори, тя се вцепени.
Отсреща до прозореца стоеше Ийън Тримейн, черните панталони обвиваха дългите му, силни крака. Ветрецът, който повяваше от реката, си играеше с ръкавите на бялата риза и черната му копринена коса.
