Сянката на бурята

победоносно.

Ийън извади от джоба си банкноти, захванати в златна щипка. Извади двеста долара, вмъкна ги в деколтето на корсажа и погали гърдите й с опакото на ръката си.

— Добре се справи. В продължение на векове жените са се препитавали така, Сабрина. Очаквах това от теб.

— Можеш да си купиш всичко с пари, нали? Дори и жена, която да стопли постелята ти — Сабрина взе парите и дълго ги гледа. — Никога не съм искала парите ти. И сега не ги искам — тя разтвори пръсти и банкнотите се понесоха по вятъра. Полетяха и се закачиха по острите бодли на розите.

— Нищо повече не можеш да ми отнемеш. Нямам нито дом, нито семейство.

Изправи се, оправи полата си, ръката й застина над кървавото петно, останало от него върху коприната.

— Можеш да притежаваш тялото ми, Тримейн. Точно ти — човекът, който се бореше за освобождаването на робите — тя повдигна очи и погледът й го впримчи. — Но никога няма да притежаваш мен. Никога няма да докоснеш душата ми. Вече не.

Гледаше я как се отдалечава с гордо вдигната глава, слънцето милваше косете й. Думите напираха в гърлото му, искаше да се откаже от всичко, да закрещи и да излее чувствата, които бушуваха в душата му, но тя стигна до изхода.

Трябваше да й каже нещо. Да й обясни как се чувства. Без да спре или да го погледне, тя излезе, стъпките й отекнаха по чакъла.

Ийън отпусна глава назад и потисна тихия стон, надигащ се в гърдите му. Искаше да я викне обратно. Искаше… твърде много. Повече, отколкото заслужаваше.

От юг нахлуваха облаци, огромни сиви планини напредваха в плътни ивици към слънцето. До вечерта щеше да се разрази буря. Той стоеше под чезнещите лъчи, чувстваше студ, трепереше, сякаш животът го напускаше.

Всичките му защитни сили сега се сгромолясваха. Чувстваше го. Инстинктите и копнежите му се сляха и изкристализираха в едно-единствено прозрение: през цялото време се бе лъгал за нея. Тя го обичаше. А той бе убил тази любов, за да запази гордостта си.

Целият трепереше, всяко мускулче от тялото му се тресеше. На мястото на старата му представа остана празнина, изчезнаха и последните му съмнения. Трябваше да й се довери. Господи, защо не й се довери!

Той затвори очи и видя образите на Сабрина и брат си. В очите, които някога преливаха от любов, сега се четеше укор. Джон никога не успя да разбере обидата на брат си, но се опита, доколкото можа. Умря заради него. А Сабрина? Ийън бе й причинил само болка.

Отвори очи и погледна розата, която лежеше скършена в краката му. Коленичи и я взе. Цветът клюмна. Сам беше прекършил стъблото в гнева си…

— Чудя се дали и ти ме мразиш толкова, колкото аз самият, Сабрина — прошепна и пое розовите листенца в окървавената си длан.

Светкавица проряза среднощното небе, гръмотевиците се приближаваха неудържимо, далечният тътен се усили като сражение. Сабрина стоеше пред френските врати, които водеха към балкона, гледаше черното небе и се мъчеше да укроти злите духове. Дъждът се спускаше като плътна завеса от козирката над балкона и вятърът го шибаше в стъклата.

— Войната свърши — прошепна тя. Мълниите не са артилерия. Няма нищо страшно. И все пак… продължаваше да трепери. Затвори очи, усети мириса на влажна земя и образите изплуваха от тъмнината на страха й. Спомените я заляха, удавиха я. Артилерията процепи мрака на съзнанието й.

Да останат или да избягат? Май бяха изкопали собствените си гробове.

Сабрина се притисна о стената, но усети допира на студена глина. Нощ след нощ седеше на койката си с гръб, опрян в глинената стена на пещерата до Мисисипи, вслушваше се в експлозиите и се чудеше дали следващата няма да ги улучи. Пръстите й се вкопчиха в мазилката зад нея.

Живи погребани. Господи, моля те, не ни погребвай живи!

Веднъж се поддаде на страха, избяга в тъмното навън, гледаше как снарядите падат от небето като големи звезди. Майка й излезе след нея да я търси. Успя да я убеди се върне в пещерата.

Тук сме в безопасност, мила. Моля те, моля те, не излизай пак. Остани при мен, Сабрина.

По-добре ли е да те раздере горещото желязо, или да стоиш и да чакаш пръстта да се срине около теб?

Не падна. Снарядът, който щеше да ги погребе живи. Страховете на Сабрина никога не се сбъднаха. Но още я измъчваха.

Ярка светлина проряза черното небе, оставяйки сияние около себе си. Дълбокият тътен разтърси въздуха. Само миг след това друг звук процепи тъмнината. Викове. Ниски и приглушени мъжки викове, сякаш някой се бореше с ужасен враг.

Ийън!

Някой се е вмъкнал и иска да го убие. Тя хукна по мекия килим, босите й крака не издадоха никакъв звук. Отвори вратата към неговата стая, готова за борба. Но вътре нямаше чужд човек. Или поне тя не видя никого.

Байрон се надигна от мястото си до леглото, дойде и я побутна, после се върна обратно и пак дойде, защото тя не го последва. Другите кучета стояха и гледаха човека, който се гърчеше в леглото, сякаш искаха да му помогнат.

Стаята тънеше в сянка, светил никът до леглото гореше под скосения кристален глобус, на пода имаше разтворена книга. Байрон продължи да я бута, докато не тръгна към Ийън.

Бледият пламък хвърляше трепкаща светлина върху него. Беше гол, ако не се смяташе превръзката на кръста му. Отворените му очи се взираха безжизнено в балдахина. Издаваше заповеди, дясната му ръка се движеше, сякаш въртеше меч и се сражаваше с невидими призраци. Сабрина притисна ръка към устните си. Гледаше го как се бори с демоните в себе си.

Ушите на Ийън гърмяха от грохота на артилерията, писъците и стоновете. Такава болка. Навсякъде стонове и писъци. Едно парче олово просвистя над главата му, разкъса няколко крехки дървета и се пръсна върху шестнадесетгодишното момче до него. Мъжете наоколо падаха без ръце, без глави, без крака. Парчета раздрана плът и кръв хвърчаха във въздуха и се удряха в гърдите и лицето му.

Джон. Къде е Джон?

Кръв. Толкова много кръв. Локви, които се просмукваха в земята. И как миришеше само — зашеметяващо, сладникаво, завинаги в съчетание с мириса на барут.

Ийън крещеше на хората си. Врагът проби фланга. Бунтовниците бяха навсякъде и странният им вик раздираше въздуха.

Някой го сграбчи за ръката. Обърна се, замахна с меча. Поредният взрив проблесна и той видя лицето. Жена! Жена тук посред битката.

— Залягай! — каза той и я грабна през кръста.

Тя изпищя, когато я пое в ръцете си. Притисна я до гърдите си, повали я на земята, претърколи се и тя легна под него. Искаше да я прикрие с тялото си.

— Ийън! — Сабрина се опитваше да се освободи. — Ийън, всичко е наред!

— Те идват! Право срещу нас!

Нежните й ръце хванаха лицето му.

— Никой не идва! Аз съм, Сабрина. Ийън, погледни ме!

Нежни думи, топъл, спокоен глас проряза ужаса от битката. Той премига, сълзите рукнаха от очите му, когато видя жената, прикована под тежестта му.

Писъците в ушите му заглъхнаха.

Чу как дъждът плющи в стъклата. Чу собственото си накъсано дишане. Над него трепкаше газеник и осветяваше лице, което пламтеше в отражението на червената коса, разпиляна по възглавницата под него.