— Сабрина?
— Всичко свърши, Ийън — пръстите й се плъзнаха по мокрите му бузи. — Вкъщи си. В безопасност.
Откъси от кошмара проблеснаха в съзнанието му. Той погледна лицето й и съзря съжаление в глъбините на тъмните й очи. Съжаление!
— Господи! — промълви той и се отмести от нея. Провеси крака. Седеше на ръба на леглото и нямаше накъде да избяга. Обгърна кръста си с ръце и се опита да спре треперенето на крайниците. Господи, беше го видяла. Беше видяла лудостта, която толкова се опитваше да скрие. Стисна очи, сълзи рукнаха от тях и опариха страните му.
— Ийън, всичко е наред. Разбирам те — постави ръка на рамото му.
Той се отдръпна при нежното докосване. Душата му се разтърсваше. Знаеше, че тя може да го усети с тази малка ръка. Кучетата лежаха скупчени на около метър от леглото и го гледаха с невинната загриженост на деца. Те могат да те обичат въпреки всичко, помисли си той, дори ако си луд.
— Вероятно намираш това забавно. Разбойникът има кошмари.
Почувства трепета на ръката й над рамото си, дланта й го стопли, сякаш искаше да го докосне. Съжаление. Господи, не искаше да го съжалява.
— Понякога най-болезнените рани остават скрити — пръстите й докоснаха съвсем леко влажната кожа на рамото му.
Ийън погледна книгата на пода. Надяваше се, че тя ще отвлече вниманието му от Сабрина, от Джон, от спомените, които не можа да пропъди от душата си. Сабрина се приближи. Леглото поддаде. Ийън усети топлината на тялото й.
— Понякога и аз имам кошмари — каза тя тихо. — Мисля си, че гръмотевиците са артилерийски огън. Откакто бях във Виксбърг, не мога да спя на тъмно.
Той прокара ръка по лицето си и избърса следите от унизителните сълзи.
— Там ли беше по време на обсадата?
Сабрина замълча за момент.
— А ти участваше ли?
Ийън поклати глава.
— Аз бях в Гетисбърг — изпитваше благодарност, че не е част от ужаса, който е преживяла, макар че в това се коренеше и неговият кошмар.
— Брендън го разпределиха във Виксбърг. С майка ми сметнахме, че ще е безопасно, ако отидем там. Смятахме, че янките не могат да превземат града — тя замълча за момент, а когато проговори, гласът й беше леко хриплив. — Сбъркахме.
Той знаеше някои неща за обсадата. Градът бил подложен на денонощен артилерийски обстрел за около месец. Населението живеело в пещерите по хълмовете, за да оцелее, запасите намалявали. Много били принудени да ядат коне, мулета и дори кучета, за да оцелеят. И Сабрина бе преживяла целия този ад.
— В началото останахме у едни приятели, но после обстрелът стана много жесток и трябваше да се преместим в пещера — три стаи, изкопани в склона на един хълм.
Той я погледна през рамо. Беше коленичила зад него точно като момиче, застанало, за да си каже молитвата, ръцете й бяха сключени до коленете, бял лен и дантели забулваха прекрасните й форми.
За момент тя издържа на погледа му, после сведе очи, сълзите й блеснаха на светлината. Искаше да й каже нещо, за да я успокои. Но знаеше, че това няма да заличи лютата рана в душата й.
Сабрина наведе глава, разпуснатите й коси се посипаха като ален копринен водопад по раменете и докоснаха гърба му.
— Падащи звезди — това са снарядите в нощното небе. Свистят, после падат и земята се разтърсва. Човек никога не знае къде ще се взривят. Не знаехме дали да бягаме на открито, или да седим заровени в онази къртичина. Много се страхувах… Ужасяваше ме мисълта, че мога да остана жива погребана — ръцете й трепнаха в скута. — Но това не се случи. Тъй че, разбираш, ужасно е глупаво да сънуваш кошмари за нещо, което никога не е било.
— Не е глупаво — искаше да я утеши, да я люби. Бяха преживели един и същи ужас — едно кърваво и жестоко време. Войната бе оставила белези и у двамата.
Врагове. Приятели. Влюбени. Миналото им беше споделено. Беше сигурен, че съдбата ги е събрала, че бъдещето им е само заедно. Вероятно така ще могат да излекуват раните си.
— Остани при мен.
Тя го погледна и вдигна глава предизвикателно.
— Отново ли имаш нужда от задоволяване?
— Не — той посрещна погледа й, без да трепне. Не се опитваше да скрие нищо, искаше да разбере, че много се нуждае от нея. — Отново съм самотен.
Проблесна мълния и заля стаята в сребърна светлина. След миг стъклата се разтресоха от тътена. Сабрина се вгледа в нещо зад гърба му, в мрака, който цареше зад френските врати към балкона, и потръпна от нещо студено, което повя от дълбините на душата й.
Той се обърна и я прегърна.
— Остани до мен в бурята — прошепна й нежно и я положи на дюшека. — Искам само да те прегърна.
Тя се обърна с гръб към него и сви колене, когато той легна до нея и притаи дъх. Държеше я в обятията си и усещаше, че е напрегната като сърна, хваната в капан. Въпреки всичко не се опита да се отскубне. Вероятно и тя изпитваше същата болезнена нужда от него.
Той дръпна завивките и студът остана навън. Прегърна я през кръста, сгуши се до нея, гърдите му се притиснаха към гърба й, тялото му последва нейните извивки и почувства топлината на кожата й през тънката нощница.
Цялата беше топла и нежна, но пръстите на краката й, опрени в пищялите му, бяха ледени. Той се усмихна, положи глава на възглавницата до нея и вдъхна аромата й. Почувства познатото напрежение ниско в корема си, гореща кръв нахлу в слабините му, но той потисна желанието.
Тази нощ искаше само да я прегърне, да й даде спокойствие и сам да се почувства спокоен. Може би с времето отново ще му се довери.
Още дълго остана буден, заслушан в дишането й, милваше косите й, чакаше я да се отпусне в прегръдките му. Бурята навън утихна, грохотът постепенно се отдалечи и само дъждът остана да звънти в прозорците.
След време усети как тялото й се отпуска, дишането й стана по-дълбоко. Тя потъна в сън, обърна се към него, прегърна го и плъзна коляното си между бедрата му. Изпита сладостна мъка, прегръщаше я, макар че собственото му недоверие бе издигнало стена помежду им.
— Някой ден, дяволче — прошепна той. Някой ден щеше отново да спечели дамата на своето сърце.
Глава 22
Експлозия разтърси съзнанието на Сабрина. Тя скочи от леглото, дръпна чаршафа към гърдите си и погледна уплашено към входа. На прага стоеше баща й, вратата все още се люлееше от удара в стената.
— Проклет да си, Тримейн! — извика Дънкан и се втурна вътре.
Кучетата скочиха на крака. Усетили гнева му, Байрон и Шекспир отстъпиха от леглото, започнаха да ръмжат и да лаят. Гърбът на Байрон настръхна. Гуинивиър остана на възглавницата до камината. Гледаше го така, сякаш е дявол, дошъл да я отнесе. Дънкан спря на няколко крачки от вратата, очите му шареха от кучетата към леглото и обратно.
За първи път Сабрина видя Ийън да седи в леглото до себе си. Рошавата му коса падаше по челото, гърдите му бяха голи, завивките бяха смачкани в скута му и разкриваха част от голия му хълбок. Той прокара ръка през гъстата си грива и откри челото си. Гледаше ту Сабрина, ту Дънкан.
Сабрина си спомни за нощта. Имаше буря… и Ийън… той я прегръщаше цяла нощ. Тялото му бе напрегнато и пулсираше от желание. И въпреки всичко той просто я прегръщаше — точно както я помоли.
