Изкъпа се. Едва успя да изпита удоволствието от топлата ароматизирана вода. С помощта на Хана се облече в копринена рокля на бели и зелени райета, прибра косата си на пухкав кок и слезе при баща си. Той имаше компания.
Когато Сабрина влезе в библиотеката, Дънкан се дръпна от прозорците. Керълайн стана, а Луси продължи да седи в креслото до майка си и да се взира в сключените си ръце.
— Много съжалявам за това, което се случи сутринта — Керълайн пристъпи към нея, полите й шумоляха, обграждаше я облак от розов аромат. — Казах на баща ти за сватбата ви, а той вече знаеше къде живее Ийън.
— Няма нищо.
— Този човек те насилва да останеш при него — каза Дънкан и лицето му пламна. — Ще го убия, кълна се, ако…
— Татко, аз съм добре. Моля те, недей…
— Ако искаш да помогнеш на Сабрина, трябва да промениш отношението си, Дънкан О’Нийл — Керълайн го погледна така, сякаш беше непослушен ученик.
Той искаше да каже нещо, но после размисли и се отказа. Обърна се към мокрите прозорци, сивата светлина обля гневното му лице.
Сабрина притисна ръце до пулсиращите си слепоочия. Погледна братовчедка си, видя тъмните сенки под очите й и отново се почувства виновна. Трябваше да намери начин да я помири с Тимъти Рейнолдс.
— Мила, подготвила съм един списък на хората, които трябва да поканиш на тържеството — докато говореше, Керълайн й подаде един сгънат жълт лист.
Тя хвърли един поглед на списъка, чудеше се как ли тези янки ще реагират на нейния театър. Последното нещо, което искаше сега, беше бал на янки. Тя прочете едно име и погледна леля си.
— Едва ли очакваш да поканя семейство Стриклънд.
— Ще бъде ужасно неучтиво, ако не го направиш, скъпа.
— Но тази жена е била любовница на мъжа ми. Стриклънд го мрази.
— Любовница? — Дънкан пристъпи към нея и повдигна юмрук. — Този янки си има любовница?
— Не — Сабрина се изненада от желанието си да защити Ийън. — Преди време му е била любовница, но това е било много отдавна.
— Сабрина, ако не ги поканиш, това ще означава, че знаеш за Фелисити и съпруга си — обясни Керълайн. — Повярвай, ако откажеш да ги поканиш, ще е по-лошо, отколкото ако се съгласиш.
Сабрина сгъна листа и посрещна сините очи на леля си.
— Ти знаеш най-добре. Ще направя каквото прецениш.
— Добро момиче — Керълайн хвана ръцете си. — Имаме стотици неща за вършене и трябва да започнем още тази сутрин — Керълайн се огледа наоколо, ментовите кадифени завеси й харесаха, богато резбованият диван и креслата бяха тапицирани в същото кадифе. — Разбира се, трябва да отидете в Европа, за да си купите мебели за тази къща.
— Добра идея — Сабрина се усмихна на леля си. — Мога да тръгна още утре и да се върна след около шест години.
Керълайн погледна племенницата си изпитателно и се усмихна така, сякаш всичко й е ясно.
— Не се страхувай, скъпа. Когато Ийън Тримейн и аз сме до теб, никой не би посмял да те пипне.
Сабрина имаше ужасното чувство, че Ийън е готов да я изложи на всяка опасност. Независимо от думите му, тя знаеше, че още не е приключил с отмъщението си. Той няма да се откаже, докато не разбие живота й на толкова много парченца, че тя никога да не успее да ги събере отново. И ако не внимава, щеше да му даде оръжията, с които да го направи.
— Ха, хванах ви на място — каза Делия и влетя в стаята. Синята коприна на черни точки се вееше зад нея и шумеше като вятър в листата.
Последва я Ормсби, който съобщи за пристигането й. Той леко повдигна гъстите си побелели вежди и погледна Делия, сякаш искаше да каже, че на нейно място би се държал по-прилично, след което се завъртя на пети и излезе.
— Щях да дойда още вчера, но знаех, че ще ви трябва време, за да уредите някои неща — тя хвана ръката на Сабрина. — Аз трябва да съм първата, която да ви каже „добре дошла“ в нашето семейство.
Сабрина очакваше известна резервираност от страна на роднините му. Ентусиазмът на Делия едновременно я изненада и поласка повече, отколкото очакваше.
— Благодаря.
— Когато Ийън ни каза, направо бях шокирана. Почти бяхме престанали да се надяваме, че някога ще се ожени. Водеше направо отшелнически живот след войната.
Сабрина си помисли, че той е от онези отшелници, които биха пренебрегнали целия свят, за да бъдат с харема си.
— Страхотен маскарад. Давам всичко, за да узная каква е била гримасата му, когато е разбрал истината — Делия отхвърли хубавата си глава назад и се разсмя. — Това е нещо достойно за мен.
Преди Сабрина да успее да отговори, Делия се обърна към Дънкан, за да му се представи. Сабрина трябваше да се подчини, но се намръщи, когато баща й не отвърна с нищо повече от формална усмивка — някакъв гърч на устните, който направо изглеждаше болезнен.
— Приликата е поразителна, макар че вие въобще не изглеждате като баща на Сабрина — Делия му се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки. — Ако не знаех, щях да помисля, че сте й по-голям брат.
Едва сега Дънкан се усмихна. Сабрина реши, че Делия може да очарова и мечка, дори ако е сърдита.
— Тъкмо се готвехме да излизаме, Делия — каза Керълайн и опъна една от сините си ръкавици. — Ако искаш, ела с нас. Предполагам, че ще пазаруваме цялата сутрин и част от следобеда.
Делия сключи ръце като за молитва.
— Сега наистина улучихте слабото ми място. С удоволствие ще ви придружа.
Ийън вдигна очи от телеграмата, която четеше, когато Илаяс Бейнбридж влезе в кантората му. След като си стиснаха ръцете, той му предложи стол.
— Този път молбата ми е твърде необикновена, господин Бейнбридж — Ийън се облегна.
Бейнбридж извади от вътрешния си джоб малко кафяво тефтерче. Погледна Ийън в очакване на инструкции.
— Искам да откриете един кон.
Бейнбридж се поколеба, моливът му увисна над празния лист.
— Кон?
Ийън се усмихна.
— Точно така.
Той повдигна една от медните си вежди, докато Ийън му излагаше молбата си. След като се сдоби с колкото може повече подробности, Бейнбридж увери Ийън, че ще направи всичко, което е по силите му, и си тръгна.
Ийън се завъртя в стола си и се загледа навън през прозореца към Бродуей. Паважът все още бе мокър от сутрешния дъжд, гласовете на хората, шумът на конете и колелата се смесваха и се носеха из влажния въздух. Жителите на Ню Йорк препълваха тротоарите, потоци от хора се тълпяха от двете страни на булеварда, бутаха се, блъскаха се, пресичаха, дамите повдигаха полите си над локвите, мъжете вървяха със сведени глави и избягваха каретите и вагонетките. Всички изглеждаха така, сякаш закъсняват за важна среща. Той се молеше да не е закъснял за най-важното нещо в живота си — Сабрина.
Една грешка ги доведе до такива недоразумения, че сега стояха като Лий и Грант един срещу друг, делеше ги бойното поле, осеяно с ранени мечти. И все пак войната още не бе свършила.
Тя все още го обичаше. Трябваше да вярва в това. Трябваше да вярва, че все още има шанс да се намерят. Иначе животът му не струваше нищо.
Глава 23
Сабрина излезе от стаята, вътре вземаха мерки за нова рокля на Луси. Братовчедка й щеше да е прекрасна в този сапфиреносин атлаз. Тя само се молеше Тим да бъде на тържеството и да я види.
