Трябваше да намери някакъв начин да ги помири. Трябваше да говори с Тримейн, дори ако й се наложи да преглътне гордостта си, за да го накара да помогне. Дори ако трябваше да легне с него. Противно на очакванията, кръвта закипя във вените й при тази мисъл. Да сподели леглото му, едва ли бе някаква жертва. Но можеше да се окаже опасно.
Слънчевите лъчи струяха през малките стъклени витрини на магазина за дрехи „Мадам Дювалиер“, блестяха по стъкления тезгях и огряваха малките бутилки, които го задръстваха.
Из въздуха се носеха най-различни аромати, слънцето топлеше парфюмите и превръщаше магазина в лятна градина, изпълнена с рози, лилии, жасмин и какво ли още не. Зад щанда стоеше продавачка и помагаше в избора на една дребничка жена със синя коса.
Дали ще й е трудно да си намери работа? — чудеше се Сабрина. Ако си промени името и се кандидатира за място в „Дювалиер“ или „Стюартс“ или на някое друго място? Искаше да покаже на Тримейн, че нито иска, нито се нуждае от парите му, но беше трудно да му докаже независимостта си, когато имаше само петдесет и два долара.
Сабрина се поколеба пред една от масите. „Дювалиер“ беше най-изящният, най-скъпият магазин за мода в града и това си личеше по платовете и аксесоарите, изложени на витрината. Когато пристигна, лейди Джулия си купи една рокля от същата жена. Само това можеше да си позволи. Сега й се искаше да е спестила тези пари.
Една изумрудена коприна хвана погледа й и го привлече. Тя прокара пръсти по пищния плат, и си представи как би го усетила върху раменете и краката си като някоя от великолепните комбинации на мадам.
— Да, това ще ви подхожда чудесно — каза Делия и застана до нея. Тя погледна през рамо. — Какво ще кажеш, Керълайн?
Керълайн пусна бродираната дантела, която се плъзна по дантеленото море, разстлано на една от другите маси.
— Харесахте ли нещо? — попита тя и се приближи до младите жени.
— Не, аз… — започна Сабрина.
— Погледнете тази коприна — каза Делия, повдигна изумруденото платно и го доближи до брадичката й. — Ще й стои прелестно, нали?
— Да — Керълайн наклони глава. — Ще свърши чудесна работа.
Сабрина поклати глава.
— Не ми трябва рокля.
Делия зяпна, сякаш Сабрина току-що бе направила самопризнания за убийство.
— За бога, никога не казвайте това, ако Ранд може да ви чуе.
— Не ставай смешна, Сабрина — прошепна Керълайн рязко. — Няма да се появиш на собствения си бал в рокля, която хората вече са виждали.
Сабрина почувства, че лицето й пламва.
— Предпочитам да не купувам рокля сега — нямаше пари, за да я плати. Не искаше да вземе нари от Тримейн. Не искаше да му бъде държанка.
Керълайн я сграбчи за ръката.
— Мила, нямаме много време за приготовления. Не можеш да протакаш.
— Аз… — Сабрина погледна прелестната коприна. — Точно сега не мога да си го позволя.
— Искате да кажете, че на Ийън му се свиди да ви купи една рокля? — Делия притисна ръка до сърцето си. — Не мога да повярвам. Нима е похарчил толкова пари за онази филантропична дивотия, че да не може да ви купи рокля.
Бузите на Сабрина се изчервиха.
— Не е така. Вие не разбирате — въпросът беше принципен. Това беше символът на нейната независимост.
— Допадна ли ви нещо? — попита мадам иззад гърба й. — О, да, при вашия тен, изумруденото е най- подходящо.
— Е? — попита Керълайн, очите й изразяваха толкова, че и цял ден не би й стигнал да го изкаже.
Сабрина погледна дребната тъмнокоса собственичка.
— Извинете мадам, но днес само разглеждам.
Около Сабрина се възцари тишина. Другите жени я зяпаха. Лицето на Дювалиер изразяваше лека изненада, Керълайн беснееше, а Делия беше любопитна. Сабрина искаше да се обърне и да избяга, но гордостта й я държеше като прикована. Накрая Делия наруши тишината, като помоли мадам да й помогне при избора на няколко нови рокли.
— Държиш се глупаво, младо момиче — каза Керълайн, когато останаха насаме. — Хората ще си помислят, че мъжът ти е скъперник.
Сабрина едва пое дъх през пресъхналото си гърло.
— Няма да взема парите му — Ийън Тримейн можеше да направи всичко, за да я накара да се почувства като куртизанка, но тя възнамеряваше да му покаже, че все още има гордост.
Тази вечер Ийън остана в кабинета си, за да изчака Сабрина. Искаше да я заведе на опера. Утре щяха да са на театър, а вдругиден — на балет. Искаше да я разглези, да й даде всичко, което е по силите му, да я накара да забрави годините на мъки и лишения. Може би това щеше да изличи ужаса на кошмарите й. Може би тогава ще спечели любовта и ще погребе собствените си демони.
От джоба на палтото си извади една тънка и широка кадифена кутия. Керълайн ван Кортленд го посети днес. Очевидно Сабрина не искаше да похарчи и петак за себе си. Когато вдигна капака, светлината огря диаманти и изумруди, които блестяха на черното кадифе. Той трябваше да й купува нещата.
Вдигна очи, когато вратата се отвори. Дънкан влезе така, сякаш беше собственик. Носеше официален черен костюм и изглеждаше безкрайно доволен от себе си.
Преди да погледне Ийън, зърна кадифената кутия.
— Подарък за дъщеря ми? — попита и се отправи към барчето за алкохол, вградено над бюрото.
— Да — Ийън пъхна кутийката в джоба си.
Дънкан се усмихна и се отдалечи от барчето, в ръцете си държеше гарафа с бренди и малка кристална чаша.
— Ще пийнете ли малко?
— Не, благодаря — Ийън облегна хълбок на дивана. — Радвам се, че се чувствате като у дома си.
Дънкан си наля щедро, преди да остави гарафата на място.
— Отлично — каза той, след като си сръбна. — Избата ви е превъзходна.
О’Нийл искаше да го подмами. Хвърляше му ръкавица на всяка крачка.
— Радвам се, че ви харесва.
Дънкан седна на тъмночервения кожен стол и вдигна краката си на гладкото махагоново бюро. Гневът премина като тръпка по гърба на Ийън и заплаши да помете спокойствието му. О’Нийл искаше да се заяде и да разпали вечна война между дъщеря си и нейния съпруг.
— Знаете ли, няма да ви мине номерът — подаръците, богатата къща, операта — Дънкан глътна брендито. — Щом дъщеря ми веднъж си науми нещо, никой не може да я отклони. А тя е сигурна, че сте негодник.
— Аз обичам дъщеря ви.
В гърлото на Дънкан заклокочи пресилен смях.
— Безспорно, обичахте я толкова много, че я съсипахте и я захвърлихте като парцал — очите му горяха гневно. — Тя ви обожаваше. Аз съм нейна плът и кръв, а тя се опълчи срещу мен, за да не ви сторя нещо. И какво направихте вие?
— Грешка, която можех и да не направя, ако не бяхте оплели дъщеря си в планове за отмъщение. Смятате ли, че хазартът на речните кораби е добър живот за нея?
Дънкан удари чашата си на бюрото и разля бренди по разпилените чертежи.
— Нямате право да ме разпитвате. Знаете ли какво остана от дома и семейството ми след янките?
— И вие решихте, че като отмъстите, ще си ги върнете? А замислихте ли се някога какво вършите спрямо Сабрина? Какво бъдеще имаше тя на тези кораби?
