— Бъдете проклет! — Дънкан се изправи. — За моите неща се грижа аз.
— Може би се оплетохте в собствената си омраза и разбрахте какво сте сторили на Сабрина — Дънкан заобиколи бюрото и Ийън се изправи. — Какво ще стане, ако я заведете пак в долината на Мисисипи?
Дънкан спря на една крачка и го погледна злобно.
— Няма да ви позволя да я унищожите.
Като потисна гнева, който се надигаше в душата му, Ийън издържа погледа му.
— Искам само да мога да я обичам.
— По дяволите вашата любов! Единственият униформен северняк, на когото можеш да се довериш, е мъртвият.
— За бога, О’Нийл! Войната свърши.
— Дявол я взел, ако е свършила!
В този момент на вратата леко се почука и двамата се обърнаха.
— Влез — каза Ийън. Гласът му трепереше от едва сдържана ярост.
Сабрина отвори вратата и застана на прага, огледа и двамата внимателно. Бледата тюркоазна коприна оголваше раменете й. От прибраното, скромно деколте се спускаше дантела с цвят на слонова кост, която се повдигаше от дишането й. Тъмната й коса беше вдигната нагоре, а част от гъстите къдри се спускаха по гърба й. Изглеждаше изумително. Ийън видя объркването в тъмните й очи и болката, която проблесна в тях, като погледна баща си. Той преглътна гнева.
— Изглеждаш прекрасно, коте — каза Дънкан и тръгна към нея.
Тя погледна Ийън, когато баща й я хвана за ръката.
— Татко обича операта, а и от толкова дълго време не е имал възможност да отиде. Надявам се, нямаш нищо против да дойде с нас.
— Разбира се, че няма нищо против — каза Дънкан и потупа Сабрина по ръката. — В ложата му има много място. Нали така?
Ийън стисна зъби и пристъпи към Сабрина. Хвана я за лявата ръка и погледна Дънкан над главата й.
— За мен ще бъде удоволствие.
През 1851 година Джени Линд пя в Методистката църква в Нечиз. Сабрина беше на представлението, седеше в нишата за хора, гледаше и слушаше като омагьосана. Оттогава се влюби в операта.
Ийън имаше собствена ложа — една от осемнадесетте в Музикалната академия. Седнаха на полираните столове, тапицирани с алено кадифе. Изходът на ложата беше забулен от същия цвят завеси и даваше възможност на присъстващите да се почувстват усамотени.
Сабрина седна на ръба на седалката и се вгледа в потоците от хора, които се изливаха в залата, жени в пищни рокли се тълпяха по пътеките между редиците, бижутата им блестяха на светлината.
Когато увертюрата започна, Сабрина усети, че косата по раменете й трепна. Дългите червени завеси се вдигнаха от арката на авансцената и откриха декорите. Само след миг музиката на „Фауст“ я погълна.
Повечето от хората, които имаха ложи, пристигнаха късно, почти преди антракта, и си тръгнаха рано. Сабрина отбеляза това и Ийън й обясни, че повечето от тях идват на опера само за да ги видят. За тях операта просто запълваше времето между вечерята и бала.
Странно, да живееш с такива привилегии и да не ги цениш. Може би прекалено дълго бе живяла с малките неща и сега й беше трудно да разбере тези аристократични северняци. Ако можеше, щеше да ходи на опера, театър и балет всяка вечер.
Пристигнаха вкъщи малко преди полунощ. Тя вървеше по дългия коридор към стаята си, стъпките й кънтяха по дъбовия под и звукът им се сливаше с уверените крачки на Ийън. Съкровен момент — съпруг и съпруга отиваха към леглото си. Само дето тази сватба не беше по-истинска от събитията, които се разиграха на сцената.
Ийън отвори вратата на стаята и изчака Сабрина да влезе. Ръката й докосна гърдите му и кожата й настръхна. Това, че така реагираше на негодника, разпали гнева й. Тя дори не можеше да го предизвика. Никога не успя. Един допир я превръщаше в обезумяло животно, бе готова да даде всичката си гордост за няколко мига екстаз.
Но повече няма да е така. Вече няма да играе по свирката му.
От двете страни на леглото горяха светилниците и го превръщаха в златен оазис. Светлината трептеше по чаршафите. Тя спря в сенките на няколко крачки от леглото, гледаше го като бойно поле и призоваваше цялата си смелост.
Вратата се затвори с прещракване. Стъпките му прекосиха пода бавно, ритмично, уверено. Въздухът трепна от топлината на кожата и аромата му, когато се приближи. Тя усети, че по цялото й тяло тръпне очакване — горещо, кипящо очакване, което я обричаше. Пое дълбоко въздух и се опита да се успокои, но успя само да вдъхне мириса на кожата му. Почти подскочи, когато той докосна раменете й.
— Ухаеш приятно — устните му докоснаха извивката на шията й.
Дъхът му помилва рамото й. Ниско по гърба й изби горещият филиз на желанието. Върхът на езика му пробяга по рамото й, ръцете му я галеха все по-нагоре по тюркоазната рокля. Пръстите му се разтвориха, милваха гърдите й и разпалваха огньове след себе си. Обземащото я желание се преля с болката. Тя се опита да потърси закрилата на яростта си. Но това беше пясъчна кула.
По вените й бликна разтопено злато, потече надолу, уталожи се в сърцевината на женствеността й и съпротивата й се стопи. Бог да й е на помощ, желаеше го.
— Усещаш ли какво правиш с мен? — дрезгаво прошепна той до шията й. Пръстите му се сключиха около нейните и отведоха ръката й до лицевата платка на панталона. Дланта й усети ритмичния пулс на желанието му. Той раздвижи бавно и предизвикателно бедрата си, горещият плат се плъзна по ръката й и възбудената плът изгори дланта й.
— Нека да те любя, Сабрина — прошепна той и ухапа леко ухото й. — Искам да ти покажа колко те обичам.
Той разиграваше безумна комедия.
— Време ли е да отдам дължимото на дявола? — попита тя и отстъпи от него, за да потърси убежище срещу притегателната сила на мъжествеността му.
— Къде ще ме накараш да си разтворя краката този път, Тримейн? На пода?
— Мисля, че подът е малко твърд дори и за мен. Но ако ти харесва, ще го направим и там, нека само го застелем с килим. Ти поръча килим, нали, любов моя?
Обърна се към него. Резултатът беше фатален. Лицето му сияеше.
Тя се опита да събуди гнева си като призове болезнените спомени. Беше успял да я омагьоса, обеща й любовта и целия си живот. И всичко това се оказа измама. Този човек умееше да лъже.
— Искаш ли да се изкъпеш? Една чудесна, топла вана?
— Какво ти става, Тримейн? Не съм ли достатъчно чиста за теб?
— Достатъчно чиста, достатъчно красива и умна. Достатъчно женствена, за да не мога да се откъсна от теб за цял живот.
Сабрина почувства, че гърдите й се стягат, чувствата заседнаха на гърлото й. Трябваше да преглътне, преди да успее да проговори.
— Знам докъде стига любовта ти, Тримейн.
— Наистина ли? — той пристъпи към нея.
Сабрина се бореше с желанието да се предаде. Не и този път. Сега щеше да го посрещне с извадено оръжие. Той нямаше да я победи.
— Знаеш ли колко много те обичам? — застана на една крачка от нея, без да я докосва, наполовина в сянка, наполовина в трептящата светлина. — Цял живот те търся. Ти изпълваш сънищата и всичките ми мечти.
Ветрецът нахлу през френските прозорци, заигра в завесите, плъзна се по нея като призрачна прегръдка. Но мъжът пред нея беше действителен, дори твърде много. Топлината на тялото му я обгръщаше, подканваше, мамеше я да предаде собствената си кауза.
— Тогава защо ме изостави?
— Сгреших. Това беше недоразумение.
— Не, аз сгреших. Аз ти повярвах.
