Поздрави от рая

подава нещо. Това бе пощенска картичка от Дървънуотър, адресирана до мисис Бауман. Клеймото върху пощенската марка беше от 29-ти юли, а текста на картичката бе следния:

Поздрави от Рая — как бих искала и ти да си тук.

Едуина

Морс обърна картичката и погледна замечтано бледата зеленина на хълмовете, преди да я остави обратно на мястото й. Странно бе това място, помисли си той за миг. Подобен род литература надали ще да е била любимото четиво за отмора на Том Бауман. Очевидно Едуина е била една от приятелките на Маргарет или местна жена, или някоя от колежките й в Оксфорд. Скоро той забрави за това.

Когато слезе на долния етаж, Луис събра купчината документи, които бе отделил от множеството писма и сметки, напъхани безразборно в двете чекмеджета на ъгловия шкаф в хола — вода, ток, ипотека, болнични осигуровки, банкови извлечения, застраховки за колата. Морс, от своя страна, седна на едно от креслата и запали цигара.

— Ужасно са им разбъркани тези сметки и разни бележки, сър!

Морс кимна.

— Хмм!

— Като че ли някой наскоро е ровил из тях.

Морс трепна в креслото, като че ли някой плавно движещ се пред него шофьор бе решил внезапно и без предупреждение да натисне аварийно спирачки.

— Луис! Вие сте гений, синко! Вестникът! В кухнята има една купчина вестници и аз ги погледнах, докато вие бяхте тук. Знаете ли какво? Мисля, че там беше и днешния брой!

Луис усети как кръвта се нажежава във вените му, докато следваше Морс към кухнята, където под брой на „Оксфорд таймс“ от миналата седмица беше „Сън“, носещ датата 6-ти януари.

— Трябва да е идвала днес по някое време тук, сър. Морс кимна.

— Мисля, че се е върнала, след като я видяхме сутринта. Вероятно механично е взела вестника от пред вратата…

— Но все някой трябва да я е видял!

— Отидете да проверите, Луис.

След две минути, през които Морс се взираше в трета страница на ежедневника на семейство Бауман, Луис се върна: жената от отсрещната къща, която живо се интересуваше от събитията, беше видяла Маргарет Бауман да слиза от такси.

— Такси?

— Така твърди тя — и влязла в къщата в един и половина.

— Когато ние се връщахме в Оксфорд…

— Чудя се какво ли е търсела, сър?

— Вероятно е искала да си вземе някой документ за строителната кооперация, или са й се свършили парите. Може би затова онези чекмеджета бяха така разбъркани.

— Можем лесно да проверим — в строителните кооперации.

— Искате да кажете както направихме с козметичните салони?

Морс се усмихна.

— Не! Оставете Филипс и момчетата му да свършат това досадно занимание, Луис! Аз много повече се интересувам да разбера защо е дошла с такси.

— Да накараме ли сержант Филипс да провери за таксито? — ухили се Луис, тъй като засега двамата мъже си тръгнаха от Чарлбъри Драйв 6. Къщата бе ледено студена и те с радост се измъкнаха от нея.

Същия ден, в 16:45 ч., „метро“-то на Маргарет Бауман бе открито, заедно с необходимата квитанция за паркиране, на Сейнт Джилс и новината веднага бе предадена в Кидлингтън. Но един сгъваем чадър, спрей за предпазване от заледяване и осем жетона за „скрабъл“ от гаражите „Есо“ не можеха, според Морс, да окажат никаква помощ при разследването на убийството.

Едва в десет и половина следващата утрин Сержант Викърс позвъни на Кидлингтън от Сейнт Олдейтс, за да съобщи необичайната новина, че са намерили чантата на Маргарет Бауман. Със свито сърце Викърс научи, че самият Морс щял да дойде веднага, за да разгледа находката.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВАВторник, 7-ми януари, преди обяд

ДЖЕК (сериозно): В чанта.

ЛЕЙДИ БРЕКНЪЛ: Чанта?

(ОСКАР УАЙЛД)

— Кааквоо?

Нечленоразделният вик на Морс приличаше на предсмъртна агония на ранен призрак и той бе готов да насочи цялата си ярост към онзи от офицерите на Сейнт Олдейтс, който предния ден е отговарял за приемането на загубените вещи.

— Всеки ден идват много загубени неща, сър…

— …и не приемаме чак всичко (довърши Морс с унищожително презрение). — Това, сержант, е, меко казано, доказателство от първостепенна важност в разследване на убийство и, ако мога така да се изразя, това не е разследване, за което вашият участък не е чувал. Всъщност, вчера следобяд вашият колега сержант Филипс и двама от собствените ви детективи бяха специално освободени от задълженията си тук, за да помагат при разследването. Спомняте ли си? И знаете ли кой помоли за тях — аз! И знаете ли защо така се старая да проявя интерес към това разследване? Защото този гаден участък ме помоли да го направя!

Сержант Викърс пребледня и кимна, а Морс продължи.

— Вие! — и то веднага, сержант — ще ми намерите онова нищожество, което е седяло тук вчера, и ще му кажете, че искам незабавно да го видя. Господи! Никога не съм виждал подобно нещо. В нашата работа си има правила, сержант — не знаехте ли? — и според тях трябва да взимаме и имената, и адресите, и професиите, и времето на намиране, и разни други подробности, и всичко останало; а ето ни сега без никаква информация кой е донесъл чантата, къде е била намерена, кога е била намерена — нищо!

По време на тази оглушителна тирада бе влязъл един полицай, който чакаше завършването на речта, за да каже на Морс, че го търсят по телефона.

След като Морс излезе, Луис хвърли поглед към стария си приятел, сержант Викърс.

— Вие ли бяхте, Сам? Викърс кимна.

— Не се тревожете! Той винаги губи самообладание.

— Въпреки всичко, е прав. Казвам на всички останали да попълват данните и да вземат имената, но…

— Спомняте ли си кой я донесе?

— Смътно. Някакъв алкохолик. Може да го имаме някъде по картоните, ако е откраднал бутилка вино от супермаркета или нещо друго. Горкия човечец! Но тук не можем да се отървем от такива като него! Предполагам, че е откраднал парите, когато е „намерил“ чантата, а после я е донесъл, за да е чист пред съвестта си. Не разбрах къде я е намерил, нито пък кога, нито името му. Просто си помислих — е, няма значение!

— Няма да те застреля, Сам.

— Едва ли има в нея нещо, което да е чак толкова важно.