Поздрави от рая

Луис отвори скъпата чанта и прегледа съдържанието й; Викърс беше прав, нямаше нещо, което да е особено интересно. Той измъкна малката пачка карти от предното отделение на портмонето: обичайните банкови и кредитни карти, два билета за библиотеката, две зацапани марки, малка правоъгълна карта, рекламираща преимуществата на един индийски ресторант на Уолтън Стрийт, Оксфорд, както и пропуск за Пълномощничеството с цветна снимка на Маргарет Бауман в левия ъгъл. Луис ги огледа внимателно една по една и тъкмо ги слагаше обратно в портмонето, когато на гърба на бялата картичка от ресторанта видя надпис с червена химикалка:

М. Обичам те,

скъпа. Т.

Очевидно, помисли си Луис, спомен от по-щастливите им дни, вероятно първият им обяд, когато Том и Маргарет Бауман са седели и са се гледали замечтано над Бомбайско къри, държейки ръцете си и хрускайки фъстъци.

Морс се върна с малко по-ведро изражение.

Интелигентният и находчив Филипс бе открил, че Маргарет Бауман се е върнала — не със собствената си кола, разбира се — в Чипинг Нортън предишния ден по обед и е изтеглила 920 лири от сметката си в Оксфордшърската строителна кооперация, като е оставила само минималните 10 лири.

— Всичко започва да съвпада, Луис — каза Морс. — Тя очевидно е търсела разплащателната си книжка, когато се е върнала с такси. А и това връзва нещата, разбира се — той посочи към чантата. — Ключовете на колата са тук, готов съм да се обзаложа! Но тя вероятно е имала допълнителен ключ от къщи у себе си… Да! Чекова карта, разбирам, но бих се изненадал, ако я държи при чековата си книжка. Повечето хора в днешно време са по-предпазливи.

Луис, който не бе особено възрадван от похвалите, изсипали се върху неговия колега, се осмели да направи своя коментар за единственото нещо в чантата, което го бе заинтригувало — онази (очевидно съвсем наскоро взета) листовка от църквата „Сейнт Мери“.

— Спомням си, че когато бях момче, сър, някой скочи от онази кула, и се чудех…

— Глупости, Луис! В днешно време не стават такива неща. Днес хората вземат няколко опаковки лекарство, нали, сержант Викърс?

Последният, изненадан от вниманието, реши да се възползва и да поправи впечатлението за себе си.

— Ъъ, за чантата, сър. По-рано не ви казах цялата истина…

Но Морс не го слушаше. Бе вперил поглед в бялата картичка, която току-що бе разглеждал Луис и която лежеше най-отгоре на купчината неща от чантата; ясно се виждаше написаното на ръка послание.

— Какво е това? — попита той с такъв внушителен и тих авторитетен глас, че Викърс усети, как космите в основата на кафявите му вежди се изправят.

Но никой от двамата сержанти не можеше да отговори, тъй като и двамата не знаеха какво ги пита главният инспектор, нито пък защо очите му искрят така победоносно.

Морс прегледа набързо другите неща от чантата и набързо реши, че те не са от особена важност. Лицето му все още сияеше, когато тупна ръка върху рамото на Луис.

— Вие сте, и то не за пръв път в живота си, проклети гений, Луис! Що се отнася до вас, Викърс, благодарим ви за помощта, приятелю. Забравете това, което казах за оня ваш колега-идиот! Моля да ни извините. Имаме работа, нали, Луис?

— Индийският ресторант ли? — попита Луис, когато се качиха в колата.

— Вие какво, да не сте гладен?

— Не, сър, но…

— Аз самият не бих се отказал от къри, но не точно сега. Натисни педала, синко!

— Ъъ — накъде, сър?

— Чипинг Нортън! Къде другаде?

Луис забеляза, че когато минаха през Уудсток, часовникът на фасадата показваше дванадесет и четвърт.

— Какво ще кажете за една бира? — попита весело той.

Морс го погледна с любопитство.

— Какво ви става тази сутрин? Надявам се да не сте на път да станете алкохолик?

Луис леко поклати глава.

— Искате да приличате на мен, Луис. Но аз съм пияница.

— Каква е разликата?

Морс помисли малко.

— Мисля, че алкохолиците винаги се опитват да се откажат от пиенето.

— Докато на вас никога не ви и минава подобна мисъл, сър?

— Добре казано! — отвърна Морс, след което изпадна в мълчание, което се случваше винаги, когато се возеше в кола.

* * *

Когато наближаваха разклонението за Чипинг Нортън по шосе А34, една жена, шофираща много стар „Форд Англия“, мина покрай тях, идвайки от Бирмингам, за да прекара нощта в Хотел „Хауърд“.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВАВторник, 7-ми януари, следобед

Някакъв не особено важен документ е бил откраднат.

(ЕДГАР АЛАН ПО)

— Е, проклет да съм! — Морс поклати глава в диво разочарование, когато за пореден път застана в спалнята на Маргарет Бауман; в ръцете му бе „Наръчникът по плетиво“. — Няма я, Луис!

— Какво го няма?

— Картичката, която ти показах — онази от Езерата. — На която имаше подпис „Едуина“.

— Не сте ми я показвали — протестира Луис.

— Разбира се, че… е, може и да не съм. Но почеркът на онази картичка беше същият, като почерка на гърба на твоята картичка от онова индийско място, как му беше името, на Уолтън Стрийт. Абсолютно същият! Мога да се закълна! Пощенската картичка беше от Улсуотър или някакво подобно място и — (Морс се напъна да си спомни по-ясно) — пишеше нещо като „Поздрави от възвърнатия рай — Аз бих искал да си тук.“ Но, виждате ли, малко е странно на пощенска картичка да се пише „Аз бих искал да си тук.“ В деветдесет и девет на сто от случаите хората просто биха казали „Ще ми се да си тук“, нали? Разбирате ли какво имам предвид? На тази картичка не пишеше „Поздрави от Рая“ — после тире — „Аз бих искал да си тук.“. На нея пишеше „Поздрави от Рая минус едно. Ще ми се да си тук.“ Тази картичка е била от любовника на Маргарет Бауман, който е искал да й каже, че в онзи Рай му е липсвало само едно нещо — тя!