Поздрави от рая

— Няма да помогне много, след като я няма — каза Луис несигурно.

— Но нея я няма! Не виждате ли? Самият факт, че Маргарет Бауман се е върнала втори път показва, колко важна е тя. Но аз мисля, че си спомням клеймото — беше от август. Трябва само да открием кой е прекарал почивката си на езерата миналата година през август!

— Би могло да е и по-миналата година.

— Не бъдете такъв песимист! — отсече Морс.

— Но ние би трябвало да сме песимисти — настоя Луис, имайки предвид неотдавнашния си горчив опит с козметичните клиники. — Милиони хора прекарват отпуските си на Езерата всяко лято. И коя е „Едуина“?

— Това е любовникът. Том Бауман би заподозрял нещо и би се заинтересувал кой е този, ако се бе подписал с истинското си име. Но човекът, с когото имаме работа, Луис — мъжът, който почти сигурно е убиецът на Бауман — е доста умен: той е сменил името си, но не прекалено много! И това ни насочва към истината. Този човек се е подписал „Т“ на онова индийско листче, а после се е подписал „Едуина“ на пощенската картичка. Ето, че ние вече знаем малкото му име, Луис! „Т“ не идва от Том — а от Тед. А „Тед“ е съкратено от „Едуард“; и той се е подписал с женския вариант — „Едуина“! QED18, Луис, както казвахме в четвърти курс! Добре! Вие казвате, че има милиони хора, които всяка година изгарят от желание да чуят как дъждът барабани по покривите на караваните им в Грасмиър. Но едва ли много от тях се казват „Едуард“, а половината вероятно са твърде стари — или прекалено млади — за да ухажват нашата русокоса Маргарет. И, което е по-важно, по всяка вероятност, този човек, когото търсим, живее в Оксфорд или не много далеч оттук. И ако той е могъл да си позволи ваканция на Езерата, то той вероятно работи, а не разчита на социални помощи, така ли е?

— Но…

— И… само да довърша — не всеки е запознат с „Възвърнатия Рай“. Мистър Милтън19 не е лъжица за всяка уста в днешното упадъчно време и аз бих се обзаложил, че нашият човек е ходил на училище.

— Но сега всички ходят на училище, сър.

— Знаете какво имам предвид! Той е в горните 25 процента на най-високия коефициент на интелигентност.

— Тогава случаят изглежда приключен, сър!

— Не бъдете така отвратително саркастичен, Луис!

— Съжалявам, сър, но…

— Не съм свършил! Какъв е цветът на косата на Бауман?

— Ами… русоляв или нещо подобно.

— Правилно! И какво е общото между Робърт Редфорд, Стив Крем и Иън Ботам?

— Всички момичета тичат след тях.

— Не! Външността, Луис.

— Искате да кажете, че те всички са руси?

— Да! И ако Маргарет Бауман е била вярна на себе си, този неин хубавец сигурно също е имал руса коса! И ако около една четвърт от англичаните са русокоси…

— Може да е швед, сър.

— Какво? Швед, който е чел „Възвърнатият рай“?

За Луис цялата тази история ставаше все по-невероятна; и въпреки това, той се улови, че следва дедуктивната логика на Морс с неохотно възхищение. Ако Морс беше прав, не би могло да има чак толкова много работещи руси хора на име Едуард, на възраст от двадесет и пет докъм четиридесет и пет, живеещи в Оксфорд или близо до него, които да са прекарали последната си почивка в района на Езерата, нали? И Луис оцени значимостта на една забележка, която Морс току-що бе направил: Маргарет Бауман бе направила две твърде рисковани посещения в къщата си на Чарлбъри Драйв през последните двадесет и четири часа. Ако при първото целта е била да си вземе книжката от строителната кооперация (или откъдето и да е) и да изтегли пари оттам, в това не би имало нещо нередно. Но ако основната цел на второто посещение е била, както предполага Морс, да се отстранят от къщата всякакви жизненоважни доказателства, които биха могли да са скрити на най-невероятни места…

Докато седеше в спалнята на семейство Бауман този следобед, Луис съзнаваше, че засега дори не се и осмелява да спомене на Морс за натрапчивата мисъл, която така упорито бе заседнала в съзнанието му. Засега той бе изоставил тази идея като напълно въображаема, но въпреки това тя не изчезваше съвсем.

— Зная, че е смешно, сър — но не мога да престана да мисля за онзи подемен кран зад хотела.

— Продължавайте! — каза Морс, проявявайки известен интерес.

— Тези кранове могат да наместят края на греда върху монета от шест пенса: те трябва да нагласяват точно болтовете и всичко. Тоест, ако искате, можете да вдигнете сандък, да речем, и да го преместите където пожелаете — през прозореца, може би? Това е само бегла идея, сър, но не е ли възможно Бауман да е бил убит в основната част на хотела? Ако убиецът е увил тялото, да речем, и го е закачил за крана, той може да го е пренесъл до Пристройка 3, където някой може да му е помогнал да го наместят в стаята. Самият убиец вероятно въобще не попада под подозрение, защото той никога не е бил в близост до пристройката. И ако е валял сняг — както казаха от метеорологичната служба — не би имало никакви отпечатъци, водещи към пристройката, нали? Зад хотела има толкова мръсотия и кал, че никой не би забелязал там нищо необичайно; а и едва ли някой би чул нещо с този дискошум вътре. Знам, че може би е глупаво, но отново в сметката попадат хората, които са били в хотела. И, мисля, че ще се съгласите, сър, започват да ни липсват заподозрени.

Морс, който слушаше притихнал и с внимание, сега поклати глава със странна веселост.

— Какво намеквате, Луис, че убиецът е кранист, така ли?

— Това е само идея, сър.

— Все пак това стеснява нещата. Русокос кранист, на име Тед, който е прекарал една седмица в Уиндърмиър или някъде другаде…

Морс се засмя.

— Луис, вие сте по-зле и от мен!

От къщата на Бауман Морс се обади в управлението и научи, че двама мъже веднага ще тръгнат към него, за да му помогнат да претърси внимателно всички помещения на Чарлбъри Драйв.

Самият Морс взе ключовете на колата и замина обратно за Оксфорд.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВАВторник, 7-ми януари, следобед

Харди и Луиза Хардинг рядко си казваха нещо повече, освен едно промърморено „Добър вечер“.

(Ранните години на Томас Харди)

Вместо веднага да се върне в Кидлингтън, Морс за пореден път отиде в Съмъртаун и зави по Юърт Плейс, където спря точно пред стълбите. Той научи, че Секретарката била вътре и можела да го приеме почти веднага.

Докато чакаше седнал на дългата пейка във фоайето, Морс бе приятно впечатлен (както и при предишното си посещение) от дизайна и мебелировката на Пълномощничеството. Сградата със сигурност бе едно от върховите постижения (малко на брой) на архитектурата в Оксфорд след 1950 година. Той се улови, че се опитва да определи датата: 1960? 1970? Но преди да стигне до някакво заключение, му съобщиха, че Секретарката го очаква.

За пореден път Морс се облегна в червеното кожено кресло.