— Но тя може да е била смахната и ако е било така…
— Глупости!
— Е, никога няма да разберем със сигурност, нали, сър?
— Глупости!
Морс се облегна назад със самодоволния и авторитетен вид на човек, който е убеден, че това, за което е казал три пъти „глупости“, трябва по законите на Вселената непременно да е глупост. Само ако знаехме колко са били високи — Джоана и… и която там е била другата жена. Но има някакъв шанс, нали? Онова гробище, Луис…
— Коя искате да чуете първо, сър? Добрата новина или лошата?
Морс се намръщи.
— Това е…? — посочи той плика.
— Това е добрата новина!
Морс бавно извади и заразглежда подробно фото-копирания лист.
Седем часа и двадесет и пет.
Удавеното тяло беше в частта от канала, собственост на херц. на М — занесено в страноприемницата „Плау“ в Уолв — вероятна самоличност? Неизвестна.
Предв. данни от огледа — предполаг. смърт чрез удавяне — няма видими наранявания — 162 см — добро физ. съст. — в. 35 г. Синина на устата (д. страна) — тяло топло облечено изцяло,без шапка и обувки — лице: дисколорация, посиняло.
— Не е докладът на съдебния лекар, сър, но е най-доброто, с което разполагаме. Тоя приятел трябва да я е видял преди аутопсията. Интересно, нали?
— Много интересно.
Докладът беше написан на бял лист хартия, с дата и подписан, както изглежда, от някой си „Д-р Уилис“, защото не само че почеркът бе твърде типичен за получетливото писане, неизменно свързвано с медицинската професия, но също беше изписан с объркващо еднакви „п“, „н“ и „и“ — всички тия букви сякаш изписани с нещо подобно на полукръгли рибарски кукички. Очевидно това бяха бележките на прилежен местен лекар, повикан да удостовери смъртта и да предприеме необходимите действия — в тоя случай, почти сигурно, да прехвърли всичко на някоя по-висша инстанция. Въпреки това можеха да се намерят един-два къса самородно злато в записките: добрият Уилис бе измерил точно височината и бе направил едно-две уместни (и очевидно точни) наблюдения. Обаче от гледна точка на Морс недвусмисленото твърдение, направено тук, че тялото било все още топло, бе нелепо. Вероятно това е бил документът, прибавен по-късно към последвалите заключения от аутопсията и впоследствие съответно повтарян както в съда, така и в разказа на полковника. Жалко, защото ако Морс с право вярваше, че тялото на Джоана Франкс бе заменено с друго, то тогава тая жена сигурно трябва да е била убита в ранните сутрешни часове и следователно не е могла да се удави около три-четири часа по-късно. Доста рисковано. Разбира се, беше странно, че лицето на мъртвата жена е посиняло чак толкова бързо; но не можеше да се пренебрегне очевидният факт, че първото медицинско лице, което бе огледало трупа, бе установило, че той е все още топъл.
Това ли обаче пишеше в доклада — „все още топъл“? Не! Не това! Там просто пишеше „топъл“. Или пък?
Морс отново прегледа внимателно доклада и почувства познатия горещ прилив на кръв в областта на раменете. Възможно ли е да е така? Нима всички останали бяха прочели грешно доклада? На всички други места различните бележки бяха отделени една от друга с някаква пунктуация — било тирета (осем на брой) или точки (четири), или въпросителни (само една). Всички бележки освен една: изключението беше „тяло топло облечено изцяло“ и т.н. Нямаше нито тире, нито точка между тия два явно коренно различни факта — освен ако ксероксът бе копирал невярно. Не! Разрешението бе по-просто. Нямаше завършена мисъл, която да изисква каквато и да било пунктуация! Морс разгледа отново десети ред на доклада:
на устата (д.страна) — тяло топло
и взе предвид още един факт. В целия доклад препинателните знаци бяха старателно поставени. Поне от този документ изглеждаше, че Уилис особено почитал пунктуацията. Така че редът би трябвало може би — разбира се, че трябваше! — да се чете заедно с другия, или както следва: „на устата (д.страна) — тяло топло облечено изцяло,“ Тялото беше облечено изцяло! Тялото не е било „топло“, не и на листа на Морс. Там изведнъж тялото стана много, много студено.
Луис, въпреки че напълно приемаше правдоподобността на този вариант на текста, не изглеждаше да споделя вълнението, което вече видимо бе обзело Морс, а пък и вече беше време за лошата новина.
— Няма шанс това да се провери в старото гробище на Самъртаун, сър.
— Защо не? Надгробните плочи са все още там, поне някои от тях — така пише, нали? И аз сам съм ги виждал.
— Всички са били извадени при строежа на блоковете.
— Дори и тези, които полковникът споменава?
Луис кимна.
Морс много добре знаеше, разбира се, че възможността да получи разрешение за ексхумация и да разкопае един ъгъл от зелените площи в старческия дом бе изключително малка. И въпреки това мисълта, че би могъл да потвърди теорията си… Естествено обаче разбираше, че това не е въпрос на живот и смърт; не беше дори от значение поправянето на печална несправедливост. Не беше важно за никого — освен за него самия. Винаги, когато се беше сблъсквал с проблеми, от ранните си ученически години досега, било със значения на думи, с алгебра, с криминални романи и загадъчните улики в тях — винаги биваше изпълнен с огромно желание да научи отговорите, независимо дали тия отговори са напълно задоволителни или не. И сега, какъвто и да е бил мотивът, довел до това отвратително убийство, той установи, че е крайно обезпокоен от факта, че жената — или една жена, която той търси, до неотдавна бе лежала в отбелязания с надгробна плоча гроб в Северен Оксфорд. В края на краищата била ли е тя Джоана Франкс? Никакъв шанс да научим сега — поне не със сигурност. Но ако прецизният до педантизъм д-р Уилис бе направил точни измервания, тя не можеше да е Джоана, нали така?
След като Луис си отиде, Морс се обади по телефона.
— Какъв е бил средният ръст на жените през XIX век?
— През коя част на XIX век, Морс?
— Да речем, в средата.
— Интересен въпрос!
— Е?
— Предполагам, че е варирал.
— Е, хайде де!
— Оскъдна храна, липса на протеини — поради всички тия неща повечето не са били много едри. Вероятно не по-едри от жертвите на Изкормвача през 1880-те: метър и четиридесет и седем, метър и петдесет, метър и петдесет и два — нещо такова; е, горе-долу такива са били ония мили дами. Освен една — Страйд, нали така се казваше? Да, Лиз Страйд. Викали й „Дългата Лиз“ — била много по-висока от всички други жени в изправителния дом. Слушаш ли ме, Морс?
— Колко висока е била тя — „Дългата Лиз“?
— Не знам.
— Можеш ли да провериш?
— Какво, сега?
— И да ми позвъниш?
— По дяволите!
— Благодаря.
Морс бе изслушал три минути от любовния дует от първо действие на Die Walkure, когато телефонът иззвъня.
